Старая церковь
Давно заброшена церквушка,
Разросся плющ, как сам того желал,
Украден колокол, как просто меди чушка,
Торчит виновно крюк – не удержал
Крест солнцем исцелованный отлитый
На ржавом куполе, сверкает от души,
И из гнезда, что здесь в руинах свито,
Пищат наивно желторотые стрижи…
Распятие… Сын Божий наблюдает
За мной одним с тернового венца,
И всё бледнее, но не исчезают
Отсюда контуры сакрального лица.
Их отодрать вандалы не сумели,
Латынь не содрала со стен гвоздём,
Ища тепла, бродяги для ночлега,
В дрова сломали стулья для костров.
Так награди детей своих, наш Отче,
Которым жизнью смерть не обмануть,
Стальною верой, разумом, любовью,
Смиренье ниспошли и светлый путь…
И вот я подхожу – меня встречает
Среди раскрошенной метели восковой
Сквозь слёзы парафина, вдруг, нечаянно
Улыбка нашей Девы Пресвятой.
Текст авторского оригинала
Красимир Тенев
Старият параклис
Отдавна запустял е храмът.
Бръшлян на воля стеле се навред.
Камбаната – задигната. За мед...
На мястото ѝ – кука няма.
От слънчеви лъчи целунат,
проблясва кръст на купола прогнил.
Под свода бързолет гнездо е свил,
писукат малки жълтоклюни.
Разпятие. Синът ме гледа.
С венец от тръни килнал е глава.
Контурите личат едва-едва
по тези стенописи бледи.
Издраскали са ги вандали –
латински букви, писани с пирон.
Клошар, навярно дирил тук подслон,
трошил столове и ги палил.
Въздай си, Боже, на децата –
подвластни все на тленната си плът –
челична вяра, разум, светъл път,
смирение и обич свята!
Пред прѝтвора пристъпвам тихо –
посреща ме икона в прах префин.
През съ́лзи от засъхнал парафин
Светата Дева се усмихва.
© Красимир Тенев Все права защищены
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Сенилга Всички права запазени
