СТРАННИКЪТ

 

1

 

Вървеше отстрани на шосето, гледайки в далечината, там, където над поредица от хълмове стояха сбити на куп летните облаци. Срещу него силно биеше вятърът, раздухвайки меката, обгоряла на слънце брадичка. Очите му сълзеха, той ги триеше с мръсния, загрубял пръст, пак, не мигайки, гледаше напред в ослепителната мараня. Обхождаха го автомобили, фучейки ужасно с шините по асфалта, той, обаче, не искаше никой да го вози, упорито чернееше на сивото, блестящо по средата от маслото шосе.

 

Беше млад, висок, леко прегърбен, крачеше широко и твърдо. Гумени ботуши, зимна скъсана шапка, мешка на раменете, топло изтрито палто – всичко му стоеше широко, не му тежеше, не пречеше.

 

Мислеше ли за нещо, крачейки между селата, горите, покрай реките, зелените полета и кафявите ровове? Сините му очи с червени клепачи не гледаха никъде внимателно, на нищо дълго не се спираха, блуждаеха в далечините, по белите облаци, засълзяваха се, после пак гледаха без мисъл. Силно тропаше по асфалта ореховата, позеленяла от тревата тояга. Приближаваха се до асфалта храсти, замислено се приближаваха голями стари брези и отново нечуто си отиваха, безсилни да скрият великия простор на полетата.

 

Слънцето превали пладне, стана по-топло и по-сухо, вятърът носеше мирис на топло сено, разгрещен асфалт, а странникът пак така неуморно крачеше, потракваше с тоягата, и неизвестно беше, къде отива и колко още ще ходи.

 

По едно време той забеляза далеч вдясно бяла черквичка – камбанария. И след като я забеляза, бързо сви към прашния черен път и тръгна вече по-бавно. Като дойде до чистата дълбока река, седна в сянката на храстите, свали торбата, извади яйца, хляб и започна да яде. Дъвчеше бавно, внимателно оглеждайки всяко парче, преди да го сложи в устата. Като се наяде, прекръсти се, махна от брадата трошка, тежко се изправи, отиде до реката да пие вода. Като се напи и изми лицето си, върна се, влезе по-навътре в храстите, сложи торбата под главата, вдигна си яката, сложи на лицето си шапката и за миг заспа дълбокия сън на силно уморен човек.

 

2

 

Спа дълго и се събуди, когато слънцето беше се скрило вече зад хълмовете. Изтри си загноените очи и дълго се прозяваше, почесваше се, оглеждайки се и не разбирайки къде е той и защо е дошъл тук. Подутото от съня лице не изразяваше нищо, освен скука и мързел.

 

По пътя отстрани премина камион с бидони мляко. Странникът погледна след камиона, лицето му се оживи, бързо си сложи торбата на рамото, излезе на пътя, премина през мостчето над рекичката и тръгна към селото, което беше забелязано още през деня.

 

Отдясно се появиха свежо-зелени тъмнеещи полета с овес, после се проточиха два реда елови дървета. Слънцето се скри, оставяйки тесна кървава ивица на залеза. Тази ивица светеше през черния елак, и да се гледа на това светене и едновременно на тъмнината беше неприятно. Странникът се забърза, вдигайки с ботушите прах. Той се плашеше от тъмното и не обичаше ноща.

 

И се появиха вече други миризми. Миришеше на охладена трева, на прах от пътя, нежно благоухаеха сладката детелина и медоносния бял равнец, от елхите се носеше смолист дух. Небето беше чисто и дълбоко, затъмня, като че замисляйки се, и ясно се виждаше отляво млечно-белия млад месец.

 

Пътят започна да се извива през гората и доловете. Странникът ходеше все по-бързо, движеше ноздри, вдишаше дълбоко, по животински, често се оглеждаше. На два пъти се опита да запее, но бързо замлъкваше, подтискан от сумрачната тишина.

 

Най-после се усети, че наблизо има къщи, видя домашни животни, той тръгна по-спокойно, внимателно гледайки напред. След малко храстите и дърветата се отдалечиха, останаха назад, и той видя голямо село с рекичка долу и църква на хълмчето. Долу, до реката се намираха животинските ограждения, и там, независимо от настъпващата тъмнина, се чувстваше живот, така както се чувства живота в кошера с пчели.

 

Едва когато дойде до гумнОто, странникът внезапно забеляза идващата отдолу, откъм животните към селото, жена и се спря, очаквайки я да дойде. Когато жената се приближи, странникът свали от главата си шапката, поклони се с нисък поклон и, кланяйки се, внимателно я загледа в лицето.

 

– Добър вечер, майко! Да те пази господ, - каза той глухо и важно.

- Добър вечер и на вас,- с известно забавяне, се отзова тя, поправи си забрадката, облиза сухите си устни.

- От тук ли сте?

- Аз ли? От тук… А вие чий сте?

- От далеч съм аз. Ходя по светите места. Странник съм.

Жената с любопитство го огледа,искаше да попита нещо, но се засрамува, тихо тръгна по пътя си. Странникът тръгна с нея, съхранявайки твърдия си и важен вид.

- Църквата работи ли? – попита той, взирайки се златисто-розовия кръст на камбанарията.

- Църквата ли? Не, не работи! Няма служби… МТС е в нея сега. Имаше поп, но беше много стар, умря преди двадесет години.

- В безверие живеете значи?

Жената се смути, оправи си пак забрадката, въздъхна, притъпи поглед. Странникът я погледна отстрани. Тя беше още нестара, но с тъмно, обветрено лице и с такива тъмни ръце. През изгорялата жилетка изпъкваха слабите ѝ рамене, и почти не се открояваха плоските ѝ гърди.

 

- Каква ти вяра! – каза тя разсеяно. – Днешните младежи ги знаеш, не вярват. И ние си имаме работа през цялата година, и до нищо не ни е. Отчето, когато дойде, молебен на гробищата отслужваме, това ни е всичката вяра…

 

- Такаа… - тъжно произнесе странника. – Ех, хора, хора! Сърцето ме боли, по-добре да не виждах с очите си как живеете! Сами си копаете гроба…

Жената тъжно мълчеше. Улицата беше тъмна, само в езерцето водата стинеше, плуваха сред острицата две закъсняли гъски, лакомо клюеха водната леща, бързайки да се наядат за през ноща.

 

- Има ли тук някой вярващ, на божия човек приют да му даде? – с тъга попита странника.

- Нощувка търсиш, значи? Ако искаш може и при мен да нощуваш, нищо няма да ни стане.

И повече нищо не казаха до самата къща нито странникът, нито жената. Едва когато отвори вратата тя попита:

- Как се казвате?

- Йоан! – пак важно и твърдо рече странникът.

Жената въздъхна, мислейки може би за своите грехове, отвори вратата и те влязоха в тъмното, с домашен мирис, преддверие, а от там – в селската стаята.

- Събличайте се, починете… - каза стопанката и излезе.

- Йоан свали торбата си, палтото, започна да се събува. Дълго, с печално лице мирѝса партенките си, чешейки подутите стъпала, оглеждаше се.

 

- Когато стопанката отново влезе, Йоан седеше само по риза, търсеше нещо в торбата. Той извади Евангелието, дебела тетрадка с надпис «Поминалница на светия Йоан» и с голям кръст на корицата, и като подвижи ръката си в торбата, намери малко моливче, разтвори тетрадката, и като помисли, попита строго:

 

- Идвала ли е в тази къща смъртта?

Стопанката трепна, обърна се, втренчено погледна странния брадат човек.

- Да, - тихо каза тя. – Напролет синът ми умря. Шофьор беше в колхоза* (*като нашите ТКЗС – колективните земеделски стопанства през социализма, бел. прев.), през реката искаше да мине…

- Името! – сурово я спря странника.

- Какво? – не разбрах аз.

- Името! На твоя син името, - раздразнено ѝ подвикна той.

- Синчето ми? Федя се казваше… Казвахме му, почакай, не карай, няма да ти изгният стоките – части някакви за МТС караше – мини по околния път, през моста, ледът скоро ще започне да се топи… Не ни послуша, бързак беше… Удави се… Синчето – потъна…

 

- Ще се моля за него! – прекъсна я Йоан, пишейки в тетрадката с големи букви: «Фьодор». – Ти как се казваш?

- Настася…

- Така… Настася. Сама ли живееш?

- Двете. С дъщерята. Не ми е дъщеря тя, жена на Фьодор, с нея сме…

- Имала ли е мъж?

- Имаше, как да нямаше… Загина на фронта през четиридесет и втора година* (*1942 г.)

- Име?

- Михаил се казваше…

- Така… - Иаон помълча. – Снахата как се казва?

- Люба… Любов, значи.

- Знам, - рече странникът, записвайки. – Добра ли е?

- Как? – не разбра Настасья.

- Какво е поведението ѝ? В бога вярва ли?

 

- Не… В бога не вярва, комсомолка е, иначе не мога да се оплача – добра е. Завърши зоотехникума, работи на фермата и освен това е завеждаща на клуба. Имаме клуб, и там се намира тя вечер. Уморява се – през деня на едното място, вечерта на другото, но аз не ѝ преча, скучно ѝ е, разбира се, млада е, една година само поживя със сина ми… Синчето ми, Феденка… Дойде си от казармата, мамулка, казва… Мамулка…

 

Настася се намръщи, сухите ѝ устни се затресоха, по тъмните слаби бузи се спускаха сълзи. Странникът строго мълчеше.
- Седнете да хапнете… - през сълзи рече Настася. – Сега ще запаля самовара…

- Икони имате ли?
- Имаме… Жените-мироносници, триръката света богородица…
- Покажи ми ги.
- Ето на другата половина, ела…

Тя отвори вратата в чистата гостна стая. Йоан със скучно лице, тежко стъпвайки по дървения под, тръгна след нея, носейки «Поминалницата».
- Излез, - каза той, като видя иконите. – Ще се моля.

С тропот се спусна на колене, повдигна брадичката. Настася тихо излезе.
- Господи! – с дълбок глас възкликна Йоан. – Господи!

И замлъкна, загледа се през прозореца в неподвижните ябълки. Настася слагаше на масата, тропаше със съдовете. Тези тихи звуци, тези дълги летни здрачове му бяха странно приятни, сладко докосваха сърцето му. Колко села беше видял, и къде ли не беше нощувал! Навсякъде бе различно: хората, обичаите, говорът… И само здрачът, мирисът на къща, на хлеб, навсякъде бяха еднакви.

 

Йоан гледаше през прозореца, източваше шия: надолу, зад градините се намираше реката, зад нея – полетата, гората… От гората излезе мъгла, покри с млечни кадели ливадите, слизаше постепенно надолу, към реката.
- Господи! – въздишаше Йоан и отново слушаше тихото подрънкване на съдовете, гледаше през прозореца, в далечината.

 

Настася внимателно погледна в гостната стая, видя разчорлената, отдавна неподстригвана глава, тъмната шия, широките твърди лопатки, голямите стъпала на свитите нозе.
Но странникът не се помръдна, не отговори, мислеше за нещо, опирайки се с дългите ръце в пода. Настася си тръгна, сложи в предверието самовара и отиде да дои кравата.

 

А странникът чу след минута в сенника леки крачки, помисли си бързо: «Мимичето», внимателно обърна глава. Тропна вратата, на прага на гостната крачките замряха. Йоан повдигна брадичката си, широко се прекръсти, гледайки в тъмните икони: знаеше, че дошлата изумено го гледа.

 

Мълчание. После крачките бързо затропаха обратно към сенника. Йоан скочи, беззвучно се приближи към вратата, сложи на нея кафявото си ухо.
- Мама!?
- Какво има? – Равноменото църкане на млекото по кофата се прекрати.
- Какъв е този човек у нас?
- Никой… Някакъв пътник. Странник, вяра търси, помоли да преспи.
- Странник? Стар ли е?
- С брада е, не е много стар… Очите му са млади.
- Може да е някакъв мошеник?
- Не, за бога! Човек божествен, молещ се…

 

Мълчание. Само слабо грухтене не прасенцето. Пак се чуха равномерно-бързите стегнати звуци на млекото по ведрото.
- Дадохте ли на прасето да яде?
- Не, още не съм. Приготвила съм му зад печката…
- Аз ще го нахраня.

 

Йоан като сянка се премести бързо от вратата в стаята, коленичи, повдигна брадичка. «Кучка - злобно си помисли той. – Може да ме изгони, да не мога да пренощувам!»

 

А в къщата се чуваха домакинските звуци, тъмнината се сгъстяваше в ъглите, не се открояваха вече нито ликовете на иконите, нито снимките, нито Почетните грамоти, - всичко се изгуби в тъмнината, всичко ставаше вълнуващо-таинствено, влязоха в къщата горските сенки. Когато стана съвсем тъмно, а луната над гората побеля и започна да надзърта в прозорците, внесоха горяща ярка лампа, зашумя самовара на масата, странникът излезе от гостната стая, сложи си в торбата Евангелието и «Поминалницата», седна на миндера, с присвити очи започна да наблюдава Люба.

 

3

Седнаха да вечерят. Яде станникът нетърпеливо и много, шумно гълтайки, движейки брада и уши.
- Яжте, яжте… - говореше Настася, придвижвайки към него храната.
А той, като повдигаше сините си възпалени очи от чинията, всеки път поглеждаше Люба

И тя, чувствайки погледа му, розовееше, нервничеше и повдигаше вежди. Беше тя красива с неярка, мургава красота, беше останало в нея нещо детско – неловките движения, неуловимо бягащите очи, нежните гърди… Поглеждаше я странникът, харесваше му с нещо, и се замисляше вече, че е добре да обръсне брадата, да се ожени за такова момиче, да работи по дома, да спи с нея в сеното, да я целува до трети петли… Тези мисли възбуждаха сърцето му и омайваха главата му.

 

- Яжте, не се притеснявайте… - канеше го Настася. – Опитайте гъбите, тази година по-рано успяхме да наберем.
Като се наяде, Йоан се прекръсти, по навик се поклони на стопанката и Люба, отдалечи се от масата, искаше да уригне, но се въздържа, започна да си свива цигара, разсипвайки на коленете тютюн и събирайки го.

- Пуша, както виждате, - със съжаление рече той. – Пуша… Бесът ме изкушава, колко пъти вече съм се каял, и епитимия налагах – не мога…
Люба изведнъж се засмя; обръщайки се отиде при печката. Настася се засуети, стана, извиняващо гледайки странника.

- Какво ти става пък на теб! Побесня ли?
Люба мълчеше; прикривайки очи с ресниците, сдържаше смеха.
- Да, - повишавайки глас, рече странникът. – Много хора са се възгордяли, не вярват, а бесът е винаги наблизо… Ходят напред назад, животът им е суета, нямат истински мисли, на машините се надяват… Машините изядоха човека! В апокалипсиса се говори точно за това.

Люба, хилейки се, вече открито гледаше го гледаше.
- Какво ме гледаш? – грубо попита Йоан, усещайки в гърдите си весела злоба към нея. – Или не ти харесвам! Не си виждала такива като мен? Може би съжаляваш, че съм дошъл на вашата маса. 

- Не говорете така, за бога! – изплаши се Настася.
- Не съжалявам за масата, за това че сте тук… - звучно произнесе Люба. – Мама така е решила. А ако трябва да кажа направо… Смешно е, разбира се? Защо ходите така? Не ви ли е срам? Брада сте пуснал… Мислите, че брадата ви прави по-свят, така ли? Честна дума, като при нас в самодейния театър!

- А ти не би ли тръгнала така?
- Аз ли? Не, аз си обичам работата.

- Работата… - Странникът засумтя, започна да гледа в ъгъла. – Глупаво момиче си ти. Каква ти е работата? В бога не вярваш, а той съществува и ще пребъде вечно! Работата… Ах, вие! А пък аз ходя, гледам навсякъде…

- Лесно е да се гледа, - небрежно подметна Люба.
- Ето, аз ходя, гледам, - продължи странникът още по-високо. – Да видя какво правите вие? Как живеете? Дали по-добър е станал живота на земята! По-лош! Казвам ти истината – по-лош! Повече крадци има, повече разврат. Светото евангелие чета… Ето я книгата! – Той потупа с ръка по торбата. – Това нещо го няма във вашите техникуми и институти… Няма го!

- И не е нужно… - прозявайки се рече Люба. Минаваме и без него. Уморена съм, отивам да спя… Благодаря, мамо.

Тя се отдръпна от печката, взе от раклата нещо, мина отстрани, излезе в сенника, тропвайки вратата.
- Горда девойка, - с пресипнал глас каза странникът и се ухили. – Хара-ктер!

- Нищо, те са млади, - примирително се отзова Настася, прибирайки на масата. – Други са им понятията. Те са смели на днешно време… Не се обиждайте. Животът ѝ не е лек. Млада е, красива, а… вдовица. 

 

- Мм-да-а, - оброни замислено странникът. – Господ, значи, е установил така. Аз, например, не съм искал да стана странник. Разбира се, имал съм, от друга страна, интерес към живота. Аз съм от Псков, от село Подсосенное, ако си чувала? Родителите ми загинаха във войната, царство им небесно. Останах сам, и какво да правя? Ходих тук-там, работих, разминирвах полета, взриви се една мина и ме рани в корема, точно под диафрагмата, едва останах жив, станах инвалид… Е, а какво да прави инвалида? Някаква лека работа да намеря? Да, ама образование нямам, и много време трябва да уча, за да изуча да речем за инженер или за агроном. Не ми беше добре в колхоза, скучно, душата ми не се насища лесно, - и ме привлече скитането в далечни места. Започнах на бога да се моля, по-рано и аз не вярвах… Имаше в нашия колхоз един старец – караше млекото, - божествен старец. Той беше мой наставник, започна да ми чете от книгите, - така и така стоят нещата. «Тръгвай сине мой, ходѝ по светите места. – рече той, - Моли се, да спасиш нас от гибел, и да спасиш себе си». Тръгнах, и ето вече пет години ходя. Мно-ого хора ходят, все чисти и святи хора. Леко ми е сега, стоя до бога близко, и от своя път вече не ще се откажа! Не, няма да се откажа!

 

- А сега къде отивате? – със сънен глас попита Настася.

 

- Ами утре искам до Борисов да отида - да целуна животворящия кръст. Говори се много за него. Иначе, бил съм на много места! В Киев,близо до манастирите съм живял, с просене съм се изхранвал, в святата Киевско-Печорска лавра съм бил, чудно място. Има много вярващи… И  Троицо-Сергиевската лавра съм посетил, до Естония съм стигал, на Ветлуга, - е, там хората са намръщени, безпоповци, сектанти, не ги обичам, не дават нищо, гадове…

 

«Тя си легна в коридора!» - внезапно си помисли той за Люба, и сърцето му сладко се сви.

- Ех, мамо! – весело и горещо заговори той, възбуждайки се от това, че нещата се подреждат добре: и стопанката е вярваща, и млада вдова спи сама в коридора.– Ах, мамо! На много места съм бил, а право да ти кажа, като пред господа истинен – няма страна по-добра от руската! Като ходя по нея чучулига ми запее, и се залива, залива, и сладката детелина зацъфти, на лайчица ухае, хората са добри, питат къде отивам, за нощувка ме канят, хранят ме… И горите, през които минавам, са приветливи, пчели бръмчат, трепетлики шумят, - колко е добре, истинска наслада! Нямам началник над главата, нямам закони, ставам – и тръгвам. Хората не ме интересуват, кои са те. Паметта ми не е добра, забравям всички, никой не помня. Като пренощувам някъде, ставам, помоля се на бога, благодаря на стопаните – и тръгвам на път. Има и такива хора, които не ме приемат: разбойник е, си викат. Обидно ми е, но какво да правя! Има много добри хора, все пак, вярващи, дават си адресите, канят ме на гости: живей у нас! Не искам аз, обаче, да живея на едно место, все ме влече нещо, неспокоен съм… Особено пък през пролетта. Не мога по друг начин!

 

Странникът се замисли, замълча, опрял се с ръце на пейката. Домакинята започна да дреме, накланяше се, трепваше, мигаше… Тракаше стенния часовник в гостната стая, беше тихо.

- Спи ми се вече, - виновно рече Настася и се прозя. – Утре трябва да стана рано…

 

Тя стана с усилие, започна да оправя широкото дървено легло, тихо проговори леко смутено, като че надсмивайки се над себе си:

- Доярка съм сега в краварника, първа по района, поела съм задължение… Лягайте и вие божи човече, сигурно сте уморен.

 

- Не, аз тук на пейката ще изкарам… Ако дадеш нещо за подстилка, това ми е достатъчно… - с преструвка замърмори странникът, алчно гледайки към леглото с перината.

- Лягайте-лягайте, не се безспокойте! Аз не спя на това легло, не обичам, много е широко… Люба понякога ляга на него, а аз само на печката. Лягайте!

- Е, добре, да ни спаси Христос, - с видимо нежелание и тайна радост каза Йоан и започна да се съблича.

 

Настася походи още малко, нещо преместваше, подреждаше, трептеше сънно сянката ѝ на стената. На тавана, разтревожени, започнаха да бръмчат мухи. После Настася се приближи до масата, с присвити очи духна газената лампа, в стаята стана тъмно.

 

4

 

«Дали е в коридора?» - мислеше за Люба странникът, обхванат от силно желание. Не му се лежеше, въртеше се, гледаше лунните светлинни петна, най-после стана, белеейки в тъмнината с дългата си бяла риза.
- До двора забравих да отида… - промърмори той, търсейки ръчката на вратата. Излезе в черния коридор, постоя малко, свиквайки с тъмнината, заслуша се и чу сънното дишане на Люба. «Тук е!» - помисли си той радостно, махна резето на вратата и излезе навън.

В селото беше тъмно, тихо, в някои от дървените къщи хората не спеха, светеха лампите. Чуваха се далечни гласове, смех; луната светеше с пълна сила, но още ниско, резко се открояваше и пресичаше пътя дългата сянка на къщата. Трептяха неголемите звезди, беше прохладно, на полето бръмчеше трактор, но в коя посока трудно можеше да се определи. На странника му стана студено, пак мина тихо през коридора и влезе в стаята, но вратата не затвори. «Ще почакам още малко, нека стопанката да заспи по-дълбоко, и тогава…» - помисли си, легна и затвори очи.

Пред прозорците се чуха тихи гласове, несилно дрънна хармоника. После тихо се почука на прозореца. Протягайки шия, Йоан видя зад прозореца две момичешки фигури. Пак потропаха с пръсти на прозореца – виновно и тихо. В къщата всички спяха, - никой не помръдна.
- Спи ли? – попита мъжки глас. Спи. Да тропнем по-силно тогава…
Момчето заудря силно по рамката на прозореца с юмрук, после отскочи бързо от прозореца. «Дяволите ви доведоха!» - с досада си помисли Йоан.

В коридора се чу топот на боси крака, в стаята влезе плахо Люба само по нощница, и разтвори прозореца.
- Какво искате? – сърдито попита тя.
- Любче, - с умоляващ глас заговори едно от момичетата. – Ние мислехме, че ти не спиш…
От ъгъла се засмяха.
- Да, така мислехме… Дай ключа, да потънцуваме в клуба…
- Дай, Любе, - продължи весело и жалостиво другото момиче – Скуката ни мъчи, лято е, а няма и кино, нищо няма за нас…
- Няма да ви го дам! – строго каза Люба. – Тръгвайте да сопите!

Странникът беше неподвижен. Не дишайки, гледаше на нея, осветена от луната, на яките ръце и рамене, на гърдите ѝ.

- Няма нито кино, нито самодейност никаква… - продължи обидено вече втория глас.
- Любенце, само за един час, - продължи да се моли първата. – Още е рано!

- Как ще е рано! Скоро ще започне да се съмва! 
- Какво ти разсъмване! – горещо отговориха отдолу. – Коля, Коля, кажи колко е часът?
- Единадесет без двадесет, - с пресипнал глас отговори някой от ъгъла и се засмя.
- Няма да ви дам ключа! – твърдо отговори Люба. – Председателят не дава. Днес на събранието обсъждахме това. До сутринта тънцувате, а после за работа не можете да станете. Трябва да се спи!

Люба затвори прозореца, проблясвайки с белите глезени, отиде пак в коридора. Момичетата си пошепнаха известно време за нещо, и си тръгнаха.
- Не даде ли? – с разтегляне попита някой зад ъгъла. – И тогава тя му каза: не ходи подир мен, момче…

Засвири хармоника, и треперещ глас с фалцет произнесе измъчен куплет от частушка. После гласовете пропаднаха, отдалечиха се, и стана много тихо. В двора три пъти пропя петел. Странникът седна на леглото, сви цигара, внимателно запали със свити длани, ронейки искри на пода. Допуши цигарата и след като я изгаси в саксията с цветя, почака малко, стана, приближи се до печката и побутна Настася, ослуша се: тя тихо подсвиркваше с носа.
Тогава Йоан решително излезе в коридора, затвори добре вратата и,  чувствайки студ и треперене в корема и краката, протегна ръце, бавно тръгна към ъгъла, където спеше Люба.

Като напипа леглото, той прилегна отстрани, повдигна тънкото одеяло, преплъзна ръката си под нощницата и впи устни в устните ѝ. Люба се събуди, трепна, измъкна лицето си из под брадата, удари странника в гърдите и извика. Йоан се стовари върху нея с цялото си тяло, затвори ѝ устата с ръка и зашептя:
- Тихо, това съм аз… Не се бой…
- Пусни ме бродяга! Дяволски богомолец, пусни ме! – неразбрано каза Люба и, като се измъкна, седна, притискайки с колене нощницата си.

 

- Почакай… Ще се оженя за теб, не вдигай шум, слушай какво ти казвам… - шепнешком рече той. – Ще се оженя, ако щеш още утре… Ще обръсна брадата, в колхоза ще работя… Ще отида на баня, - добави той, спомняйки си, че отдавна не се беше къпал с топла вода. – Ела при мен, да те погаля…

 

- Мама! – викна Люба, скачайки от леглото и притискайки се към стената. – Ще се махнеш ли от мен, дявол отвратителен? – стараейки се зад грубите думи да скрие своя ужас от него.

- Аз ще те обичам! – тъжно прошепна странникът, чувствайки вече, че нищо не става. – Аз съм здрав, млад, мъжката ми сила кипи… Брадата мога да обръсна я обръсна още сега! Помисли си, мъже в колхоза няма на днешно време много, ще си останеш без мъж или ще се ожениш за вдовец с деца… Ела тук, какво ще кажеш! Ще ти се поклоня, ако трябва?

 

- Мамо! – пак викна Люба. – Що за безобразие!
В къщата се чу шум.
- Шшт, по-тихо! – произнесе странникът – Тръгвам, тръгвам, бъди ти проклета, вещица, сатана…

Той стана, напипа вратата, олюлявайки се влезе в светлата от луната къща.

- Кой се движи? – извика от печката стопанката със сънен глас. – А? кой си ти?
Странникът безшумно легна на кревата, целият трепереше, скърцаше със зъби, очите му се просълзиха от обида и разочарование.
Стопанката се задвижи на печката и затихна – тихичко захърка.

- Кучка! – шептеше странникът. – Кучка! Мръсница, разпали ме, а?

 

В сенника нещо чукна, затърколи се, затреска; чуха се крачки на тавана; после пак заскърца нещо и стихна.
- На тавана се качи, кучката, - злобно шептеше странникът. – И стълбата прибра… Върви по дяволите, бъди проклета, анатема!

Той пак запали цигара, и този път без да се крие, псувайки шепнешком. Времето минаваше, лунната светлина се премести, развиделяваше се, а странникът все не можеше да заспи, въртеше се на мекото пухено легло.

 

5

 

Разбуди го сутринта петелът, - пееше увлечено под прозореца. Той не пожела да се мие, попрозява се, почеса глава, дълго седя неподвижно, опитвайки се да си спомни какво беше сънувал, но не успя. Слънцето напече, в къщата беше душно, миришеше на кисело, летяха мухи, - всичко стана обикновено, скучно, вчерашната тайнственост изчезна. Йоан се облече, седна пред прозореца, запуши и се замисли.

Силно тресна вратата, в къщата влезе Настася, мрачно и странно погледна към Йоан, приближи се до печката, взе металните щипци, загърмя със заслонката, накланяйки се, пъргаво и зло движейки острите лакти. «Разбрала е всичко… - досети се Йоан. – Ех!... Сега няма да даде закуска. Трябва да си тръгвам».

 

Той стана, бавно, с престорено печално, покаяно лице облече палтото си, взе си торбата. Опряла се на щипците, Настася мълчаливо го гледаше, с клюнообразно стиснати устни. На вратата, изведнъж развеселен, сдържайки усмивка, ниско, като че за пръв път, се поклони.

- Е, нека да ни спаси Христос, - строго рече той. – Да те спаси бог и да те помилва… Аз ще се помоля за всички вас!
- У, пес червенооки! – бързо рече Настася, заливайки се с петниста руменина и отвръщайки лице.

Странникът си сложи шапката и излезе пред къщата.

Както винаги, когато той си тръгваше отнякъде, на него му ставаше все по-весело – пътят го зовеше, и се забравяха, бледнееха вчерашните неща. «Ден и нощ – денонощие отлита!» - с радост си помисли той, спускайки се покрай градините надолу към реката. При реката той бързо намери брод и премина, изкачи се на един голям нестръмен хълм и влезе в гората, от която вчера пълзяха към реката млечните кадели на мъглата. В гората, след известно блуждаене, странникът излезе на пътя и тръгна по него на запад. 

 

Къде водеше този път той не знаеше. Но му беше отново леко и радостно на душата, пак закрачи с уверената походка на човек, свикнал много да ходи, шумолеше с тоягата по тревата и храстите, почукваше с нея по дърветата, тихичко си пееше нещо весело. И само спомена за нощния неуспех и слабия копнеж по нещо непознато, който беше почувствал вчера, когато стоеше на колене в тъмната стая, отвреме-навреме слабо пободваше сърцето му.

Така вървя той през целия ден, а вечерта помоли за нощувка в едно далечно село.

 

1956
 

 

Оригинален текст

 

СТРАННИК

 

1

 

 

Шел по обочине шоссе, глядя вдаль, туда, где над грядой пологих холмов стояли комковатые летние облака. Навстречу ему туго бил ветер, раздувал мягкую, выгоревшую на солнце бородку. На глаза часто набегали слезы, он вытирал их грязным, загрубевшим пальцем, опять, не моргая, смотрел вперед, в слепящее марево. Его обгоняли автомашины, бешено жужжа шинами по асфальту, но он не просил подвезти, упрямо чернел на сером, блестящем посередине от масла шоссе.

 

Был он молод, высок, немного сутуловат, шагал широко и твердо. Резиновые сапоги, зимняя драная шапка, котомка за плечами, теплое вытертое пальто – все это сидело на нем ловко, не тяготило и не мешало.

 

Думал ли он о чем-нибудь, шагая мимо деревень, лесов, мимо рек, зеленых полей и бурых паров? Синие его глаза в красных веках не смотрели ни на что внимательно, ни на чем подолгу не останавливались, блуждали по далям, по белым облакам, заволакивались слезами, потом опять бездумно глядели. Звонко стукала по асфальту ореховая, позелененная травой палка. Подкрадывались к шоссе кусты, задумчиво подходили большие старые березы и вновь неслышно уходили, не в силах скрыть великого простора полей.

 

Солнце перевалило за полдень, стало жарче и суше, ветер нес запах теплого сена, разогретого асфальта, а странник все так же ходко шагал, постукивал палкой, и неизвестно было, куда он идет и сколько еще будет идти.

 

Наконец он заметил очень далеко справа белую черточку – колокольню. А заметив, скоро свернул на пыльный проселок и пошел уже медленней. Дойдя до чистой глубокой речки, он сел в тени кустов, снял котомку, вынул яйца, хлеб и стал есть. Жевал он медленно, тщательно оглядывая кусок, прежде чем положить в рот. Наевшись, перекрестился, смахнул с бороды и усов крошки, тяжело поднялся, пошел к речке напиться. Напившись и вымыв лицо, он вернулся, забрался еще глубже в кусты, положил котомку под голову, поднял воротник, надвинул на лицо шапку и мгновенно уснул крепким сном сильно уставшего человека.

 

 

 

 

2

 

 

Спал он долго и проснулся, когда солнце село уже за холмы. Протер нагноившиеся глаза и долго зевал, чесался, оглядываясь и не понимая, где он и зачем сюда попал. Опухшее от сна лицо его не выражало ничего, кроме скуки и лени.

 

По дороге в сторону шоссе проехала машина с бидонами молока. Странник посмотрел вслед машине, лицо его оживилось, он быстро надел котомку, вышел на дорогу, перешел мосток над речкой и пошел к деревне, замеченной им еще днем.

 

Справа начались сочно-зеленые темнеющие овсы, потом потянулся двойной рядок елок. Солнце скрылось, оставив после себя узкую кровавую полосу заката. Эта полоса светилась сквозь черный ельник, и смотреть на это свечение и одновременно черноту было жутко. Странник заспешил, поднимая сапогами пыль. Он боялся темноты и не любил ночи.

 

А запахи пошли теперь другие. Пахло похолодевшей травой, пылью на дороге, томительно благоухали донник и медовый тысячелистник, от елок шел крепкий смолистый дух. Небо было чисто и глубоко, потемнело, будто задумалось, и ясно был виден слева молочно-белый молодой месяц.

 

Дорога стала петлять лесом, оврагами. Странник шел все торопливее, шевелил ноздрями, втягивал воздух по-звериному, часто оглядывался. Раза два он попробовал затянуть песню, но скоро смолкал, подавленный сумеречной тишиной.

 

Наконец запахло жильем, попалась поскотина, он пошел спокойнее, зорко глядя вперед. Скоро разбежались, остались сзади кусты и деревья, и он увидел большую деревню с речкой внизу и церковью на горке. Весь низ у реки был занят скотными дворами, и там, несмотря на подкравшуюся темноту, чувствовалась еще жизнь, как чувствуется она вечером в улье с пчелами.

 

Уже дойдя почти до гумна, странник заметил вдруг идущую снизу, от скотных дворов к деревне, женщину и остановился, поджидая. Когда женщина подошла, странник сдернул с головы шапку, поклонился низким поклоном и, кланяясь, пытливо поглядел ей в лицо.

 

– Здравствуй, мать! Храни тебя господь, – сказал он глухо и важно.

 

– И вы здравствуйте, – помедлив, отозвалась она, поправила платок, облизала сухие губы.

 

– Здешняя?

 

– Я-то? Здешняя... А вы чей будете?

 

– Дальний я. Хожу по святым местам. Странник, значит.

 

Женщина с любопытством оглядела его, хотела спросить что-то, но застеснялась, тихо тронулась дальше. Странник пошел рядом с ней, сохраняя на лице твердость и важность.

 

– Церковь работает? – спросил он, вглядываясь в золотисто-розовый крест колокольни.

 

– Церква-то? Где ж работать! Не служат... МТС в ней теперича. Батюшка был, да дюже старый, помер годов уж двадцать.

 

– В безверии, значит?

 

Женщина смутилась, снова поправила платок, вздохнула, опустив глаза. Странник искоса глянул на нее. Была она не стара еще, но с темным, заветренным лицом и такими же темными руками. Сквозь выгоревшую старую кофту проступали худые плечи, и почти не выделялись плоские груди.

 

– Где уж! – сокрушенно сказала она. – Молодежь-то нонче, знаешь какая, не верит. Ну, а у нас тоже работа круглый год да свое хозяйство, ни до чего. Батюшка когда наезжает, молебен на кладбище отслужим, вот и вся наша вера...

 

– Так... – протянул печально странник. – Эх, люди, люди! Сердце мое болит, глаза бы не глядели на житье ваше! Сами себе яму роете...

 

Женщина грустно молчала. Улица была темна, только в пруду стекленела вода, плавали вдоль осоки две припозднившиеся утки, жадно глотали ряску, торопясь наесться на ночь.

 

– Есть тут хоть кто верующий, божьему человеку приют дать? – с тоской спросил странник.

 

– Это переночевать, значит? Да что ж, хоть у меня ночуйте, места не пролежите.

 

Больше до самого дома ни странник, ни женщина не сказали ни слова. Только отпирая дверь, она спросила:

 

– Звать-то вас как?

 

– Иоанн! – по-прежнему важно и твердо сказал странник.

 

Женщина вздохнула, думая, быть может, о грехах своих, открыла дверь, и они вошли в темные пахучие сени, а оттуда – в избу.

 

– Раздевайтесь, отдохните... – сказала хозяйка и вышла.

 

Иоанн снял котомку, пальто, стал разуваться. Долго с печальным лицом нюхал портянки, чесал большие набрякшие ступни, осматривался.

 

Когда снова вошла хозяйка, Иоанн сидел уже в одной рубашке, копался в котомке. Он вынул оттуда Евангелие, толстую тетрадь с надписью «Поминальница святого Иоанна» и большим крестом на обложке, пошарив, нашел огрызок карандаша, раскрыл тетрадь, подумав, спросил строго:

 

– Была в сем доме смерть?

 

Хозяйка вздрогнула, повернулась, пристально посмотрела на странного бородатого человека.

 

– Была, – негромко сказала она. – По весне сынок у меня помер. Шофером он работал в колхозе, через реку стал переезжать...

 

– Имя! – сурово остановил ее странник.

 

– Чего? – не поняла она.

 

– Имя, имя! Сына имя, – раздраженно прикрикнул он на нее.

 

– Сыночка-то? Федей звали... Говорили ему, погоди, не ездий, не погниют твои товары – части какие-то для МТС вез – стороной объехай, через мост, лед ведь сейчас тронется... Не послушал, горячий был... Утоп... Сыночек-то – утоп...

 

– Буду молиться! – перебил ее Иоанн, выписывая в тетради крупно: «Федор». – Тебя как звать?

 

– Настасья...

 

– Так... Нас-тасья. Одна живешь?

 

– Вдвоем. С дочкой. Не дочка она мне, женка Федина, да я уж с ней...

 

– Муж был?

 

– Был, как не быть... На фронте погиб, в сорок втором...

 

– Имя?

 

– Михаилом звали...

 

– Так... – Иоанн помолчал. – Невестку как звать?

 

– Люба... Любовь, значит.

 

– Знаю, – сказал странник, записывая. – Хорошая?

 

– Это как же? – не поняла Настасья.

 

– Поведения хорошего? В бога верует?

 

– Нет... В бога не верует, комсомолка, а так не согрешу – хорошая. Зоотехникум кончила, работает, значит, на ферме, да еще завклубом ее поставили. Клуб у нас, так она в нем еще вечерами. Устает – день там, вечер там, да я и не перечу, конечно, скука одной-то, молодая, годочек только и пожили... Сынок-то, Феденька... Из армии пришел, мамуня, говорит... Мамуня...

 

Настасья сморщилась, сухие губы ее затряслись, по темным худым щекам покатились слезы. Странник сурово молчал.

 

– Садитесь, повечеряйте... – сквозь слезы сказала Настасья. – Самовар сейчас вздую...

 

– Иконы есть?

 

– Есть... Жены-мироносицы, троеручица божья матерь...

 

– Где? Проводи.

 

– Вон на той половине, пойдемте...

 

Она отворила дверь в чистую горницу. Иоанн со скучным лицом, тяжело ступая по половикам, пошел за ней, захватив «Поминальницу».

 

– Выйди, – сказал он, увидев иконы. – Молиться буду.

 

Со стуком опустился на колени, задрал бородку. Настасья тихонько вышла.

 

– Господи! – глубоким голосом воскликнул Иоанн. – Господи!

 

И замолк, засмотрелся в окно на неподвижные яблони. Настасья собирала на стол, звякала посудой. Эти тихие звуки, эти долгие летние сумерки были странно приятны ему, сладко трогали сердце. Сколько деревень он повидал, где только не ночевал! Все было разное везде: люди, обычаи, говор... И только сумерки, запахи жилья, хлеба, звуки везде были одинаковые.

 

Смотрел Иоанн в окно, вытягивал шею: внизу, за огородами, – река, за рекой – поля, лес... Из лесу выполз уже туман, покрыл луга молочными прядями, скатывался потихоньку вниз, к реке.

 

– Господи! – вздыхал Иоанн и снова слушал тихое звяканье посуды, смотрел в окно, в дали.

 

Настасья осторожно заглянула в горницу, увидела лохматую, давно не стриженную голову, темную шею, широкие твердые лопатки, большие ступни подвернутых ног.

 

Но странник не шевельнулся, не ответил, думал о чем-то, упираясь длинными руками в пол. Настасья ушла, поставила на крыльце самовар, стала доить корову.

 

А странник услыхал через минуту в сенях легкие шаги, подумал торопливо: «Девка!», настороженно повернул голову. Стукнула дверь, на пороге горницы шаги замерли. Иоанн задрал бородку, широко перекрестился, глядя в темные лики икон: знал, что пришедшая изумленно смотрит на него.

 

Молчание. Потом шаги быстро застучали обратно в сени. Иоанн вскочил, беззвучно подошел к двери, приложился бурым ухом.

 

– Мама!

 

– Чего ты? – Равномерное цвирканье молока по ведру прекратилось.

 

– Мама, что это за человек у нас?

 

– Так... Проходящий какой-то. Странник, веру ищет, ночевать попросился.

 

– Странник? Старый?

 

– С бородой, а так не дюже... Глаза у него молодые.

 

– Проходимец, может, какой-нибудь?

 

– Что ты, Христос с тобой! Человек божественный, молящий...

 

Молчание. Только слабо похрюкивает поросенок. Опять послышались равномерно-быстрые тугие звуки молока по ведру.

 

– Поросенка кормили?

 

– Не, не поспела еще. Там я намешала ему, за печыо...

 

– Я покормлю.

 

Иоанн тенью метнулся от дверей в горницу, припал на колени, задрал бородку. «Стерва! – злобно думал он. – Выгонит еще, поночевать не даст!»

 

А в избе слышались тихие хозяйственные звуки, тьма скоплялась по углам, уже ничего нельзя было разобрать – ни ликов икон, ни фотокарточек, ни Почетных грамот, – все пропадало в темноте, все становилось волнующе-таинственным, вошли в избу лесные тени. Когда стало совсем темно, а месяц над лесом побелел и стал осторожно заглядывать в окна, внесли горящую яркую лампу, зашумел самовар на столе, странник вышел из горницы, сунул в котомку Евангелие с «Поминальницей», сел на лавку, щурясь, стал следить за Любой.

 

 

 

 

3

 

 

Сели ужинать. Ел странник жадно и много, громко глотая, шевеля бородой и ушами.

 

– Кушайте, кушайте... – говорила Настасья, подвигая к нему еду.

 

А он, поднимая воспаленные синие глаза от тарелки, каждый раз взглядывал на Любу, и та, чувствуя его взгляд, розовея скулами, нервничала, подрагивала бровью. Была она красива неяркой смуглой красотой, осталось в ней что-то от девушки – угловатость движений, неуловимая бегучесть глаз, робкая грудь...

 

Поглядывал на нее странник, нравилась она чем-то ему, и начинал он уже думать, что хорошо бы обрить бороду, жениться на такой девке, работать по хозяйству, спать с ней на сеновале, целовать ее до третьих петухов... От таких мыслей взбухало сердце, звенело в голове.

 

– Кушайте, не стесняйтесь... – просила его Настасья. – Вот грибочков попробуйте, нонче рано грибочки пошли.

 

Наевшись, Иоанн перекрестился, привычно поклонился хозяйке и Любе, отодвинулся от стола, хотел рыгнуть, но застеснялся, стерпел, стал свертывать папиросу, рассыпая на колени табак и подбирая его.

 

– Курю вот, – сожалеюще сказал он. – Курю... Бес искушает, сколько разов уже каялся, епитимью накладывал – не могу...

 

Люба вдруг засмеялась; отворачиваясь, отошла к печке. Настасья засуетилась, приподнялась, умоляюще глядя на странника.

 

Чего ты, ну чего ты! Сбесилась ай нет?

 

Люба молчала; прикрывая глаза ресницами, сдерживала смех.

 

– Да, – повышая голос, сказал странник. – Умны многие стали, не верят, а бес-то тут как тут... Мельтешат всё, жизнь суетливая стала, мыслей настоящих нету, машина всё... Съела человека машина! В апокалипсисе об этом прямо сказано.

 

Люба, усмехаясь, уже открыто смотрела на него.

 

– Что смотришь? – спросил грубо Иоанн, ощущая в груди веселую злость к ней. – Или не нравлюсь! Не видала таких-то? Может, жалеешь, что за стол сел?

 

– Чтой-то вы, бог с вами! – испугалась Настасья.

 

– Стола мне не жалко, избы тоже... – звонко сказала Люба. – Мамино это дело. А если уж прямо говорить... Смешно, конечно. Что вы ходите? Не стыдно вам? Бороду вот отрастили... Думаете, от бороды святости прибавится? Честное слово, прямо как в самодеятельности у нас!

 

– А ты не пошла бы?

 

– Я? Нет, я работу люблю.

 

– Работу... – Странник засопел, стал смотреть в угол. – Глупая ты девка. В чем ваша работа? В бога не верите, а он есть и пребудет вовек! Работа... Эх, вы-ы! Я вот хожу, смотрю...

 

– Смотреть легко, – небрежно вставила Люба.

 

– Я вот хожу, смотрю, – продолжал странник громче. – Что вы делаете? Как живете? Лучше ль стало на земле жить? Хуже! Истинно тебе говорю – хуже! Воров стало больше, разврату больше. Евангелие святое читаю... Вот она, книга-то! – Он похлопал рукой по котомке. – Этого в техникумах да в институтах ваших нету... Нету!

 

– И не надо... – зевая, сказала вдруг Люба. Без этого обходимся. Что-то устала я, пойду лягу... Спасибо, мама.

 

Она отошла от печки, взяла что-то в комоде, прошла мимо, обдав странника запахом здорового, чистого женского тела, вышла в сени, стукнув дверью.

 

– Гордая девка, – перехваченным голосом сказал странник и усмехнулся. – Хара-актер!

 

– Что ж, молодые они, – примирительно отозвалась Настасья, убирая со стола. – Понятия другие. Смелые они теперь... Вы не обижайтесь. Жизнь-то у нее не легкая. Молодая, красивая, а... вдова.

 

– Н-да-а, – обронил задумчиво странник. – Господь, значит, рассудил так. Я вот тоже не думал странником стать. Конечно, интерес к жизни у меня, с другой стороны, был. Псковской я сам, из деревни Подсосонье, не слыхала? Родителей моих в войну побило, царство им небесное, остался я один, как быть? Туда-сюда мыкался, работал, поля разминировал, взорвалась одна мина, ранила меня в живот, под самый дых, еле жив остался, инвалидом стал... Ну, а что инвалиду? Работенку, может, какую легкую? Да образования нету, долго учиться, ежели на инженера там или агронома. Плохо мне стало в колхозе, скучно, душа у меня ненасытимая, – и потянуло меня в дальние дали. Стал я к богу припадать, раньше-то тоже не верил... Старичок у нас в колхозе был – молоковозом работал, – боже-ественный старичок. Он меня всему наставил, стал по книгам читать, – так на так все выходит. «Иди, сын мой, – это он, значит, мне говорит. – Иди, говорит, во святые места, молись, спасай нас всех от гибели и сам спасайся». Я и пошел, да вот уж пятый год хожу. Мно-ого народу ходит, люди всё чистые, святые. Легко мне теперь, стою к богу близко и с дороги своей уж теперь не сойду. Нет, не сойду!

 

– А теперь далеко ли идете? – сонным голосом спросила Настасья.

 

– Да вот завтра хочу до Борисова дойти, к животворящему кресту приложиться. Много я наслышан про него. А где я только не был! В Киеве при монастырях жил, подаянием кормился, во святой Киево-Печерской лавре был, место дивное. Молящихся много... И в Троице-Сергиевой побывал, в Эстонию даже заходил, на Ветлуге был, – ну, там народ хмурый, беспоповцы, сектанты, не люблю я их, не подают, паразиты...

 

«А ведь она в сенях легла!» – внезапно подумал он о Любе, и сердце его сладко заныло.

 

– Эх, мамаша! – весело и горячо заговорил он, возбуждаясь от того, что все так хорошо складывается: и хозяйка попалась верующая, и молодая вдова одна в сенях спит. – Ах, мамаша! Много я по свету исходил, а если сказать по душе, как перед господом истинным – нету стороны лучше русской! Идешь ты по ней, жаворонок звенит, вот трепещется, вот трепещется, тут тебе донник цветет, ромашка на тебя смотрит, тут люди хорошие попадут, расспросят, ночевать позовут, накормят... А то лесами идешь, – духовитые леса у нас, шмели жундят, осинки чего-то лопочут, – вот хорошо-то, вот сладко! Нету над тобой начальства, нет законов никаких, встал – пошел. Что мне люди? Кто такие? Да и память у меня плохая, забываю всех, никого не помню... Нет, совсем не помню. Я вот переспал у кого, встану, богу помолюсь, хозяину поклонюсь – и дальше. А есть которые и не пускают: жулик, говорят. Обидно мне это, бог с ними, обидно! Только много еще добрых людей, верующих, адреса дают, зовут: живи-и! Да не хочу я на одном месте жить, тянет меня все, сосет чего-то... Особо по весне. Нет, не могу!

 

Странник задумался, замолчал, упершись руками в лавку. Хозяйка стала засыпать, кланялась, вздрагивала, моргала... Четко шли часы в горнице, тихо было.

 

– Спать чегой-то клонит, – сказала виновато Настасья и зевнула. – Завтра вставать чуть свет...

 

Она с усилием поднялась и, разбирая широкую деревянную кровать, проговорила немного смущенно, будто сама над собой посмеиваясь:

 

– Дояркой я теперь на скотном, первая я по району-то, обязательство еще взяла... Ложитесь-ка с богом, тоже устали небось.

 

– Да нет, уж я на полу как-нибудь... Постелешь чего-нибудь, и ладно... – притворно забормотал странник, жадно глядя на кровать с периной.

 

– Ложитесь-ложитесь, и не думайте! Я не сплю на ней, не люблю, широко очень... Люба когда поспит, а я все на печке. Ложитесь!

 

– Ну ладно, спаси Христос, – с видимой неохотой и тайной радостью сказал Иоанн и стал раздеваться.

 

Настасья походила еще немного, что-то переставляла, убирала, мелькала на стенах большой сонной тенью. На потолке, потревоженные, начали гудеть мухи. Потом Настасья подошла к столу, щурясь, задула лампу, и в избе стало темно.

 

 

 

 

4

 

 

«В сенях ли легла?» – думал о Любе странник, томясь от сильного желания. Ему не лежалось, он ворочался, смотрел на лунные пятна света, наконец встал, белея в темноте нижней длинной рубахой.

 

– На двор забыл сходить... – пробормотал он, нашаривая ручку двери. Вышел в черные сени, постоял секунду, привыкая к темноте, прислушался, услыхал сонное дыхание Любы. «Здесь!» – подумал радостно и, пройдя сенями, открыл засов, вышел на крыльцо.

 

В деревне было темно, тихо, кое-где в избах не спали, горел огонь. Далеко где-то разговаривали, смеялись; луна светила в полную силу, но стояла еще низко, резкая тень избы тянулась далеко за дорогу. Мерцали некрупные звезды, холодило, в поле стрекотал трактор, но в какой стороне – не понять было. Голоса и смех все приближались, стали видны слабые огоньки папирос. Странник продрог, опять тихо прошел сенями, вошел в избу, дверь за собой не прикрыл. «Подожду еще, пусть хозяйка крепче заснет, тогда уж...» – подумал он, ложась и закрывая глаза.

 

За окнами послышались тихие голоса, негромко вякнула гармошка. Потом несмело постучали в окно. Вытянув шею, Иоанн увидел за окном две девичьи фигуры. Опять забарабанили в стекло – виновато и тихо. В избе крепко спали, – никто не шевелился.

 

– Ну что? – спросил за окном мужской голос. – Спит? А ну, давай погромче...

 

Парень сильно загрохал в раму кулаком, потом прыснул, отскочил от окна. «Черти их принесли!» – с досадой подумал Иоанн.

 

В сенях затопали босые ноги, в избу нетвердо вошла Люба в одной сорочке, растворила окно.

 

– Чего вам? – сердито спросила она.

 

– Любушка, – просительно заговорил девичий голос. – А мы думали, ты не спишь...

 

За углом засмеялись.

 

– Верно, думали... Дай ключ, в клубе потанцевать...

 

– Дай, Любушка, – подхватила весело и жалостливо другая – А то совсем засохли, лето, а ни кино, ничего не видим...

 

– Не дам! – строго сказала Люба. – Спать ступайте!

 

Странник не шевелился. Затаив дыхание, смотрел на ее фигуру, освещенную луной, на крепкие руки и плечи, на грудь.

 

– Ни кино не видим, ни самодеятельности никакой... – продолжал уже обиженно второй голос.

 

– Любушка, мы на часок, – просительно ввернула первая. – Время-то – рано!

 

– Какой рано! Светать скоро будет!

 

– Где светать, где светать! – жарко отозвались за окном. – Коля, Коля, скажи, какой час?

 

– Без двадцати одиннадцать, – сиповато сказал кто-то за углом и засмеялся.

 

– Не дам ключа! – твердо сказала Люба. – Председатель не велел. Сегодня на правлении вопрос ставили. До утра танцуете, а потом на работу не подымешь. Спать надо!

 

Люба закрыла окно, мелькая белыми икрами, ушла опять в сени. Девушки пошептались о чем-то, отошли.

 

– Не дала? – врастяжку спросил кто-то за углом. – Тут-то она ему и сказала: за мной, мальчик, не гонись...

 

Заиграла гармошка, и надтреснутый голос фальцетом вывел томительный куплет частушки. Потом голоса рассыпались, отдалились, стало очень тихо. Во дворе три раза прокричал петух. Странник сел на кровати, свернул папиросу, осторожно закурил в кулак, роняя искры на пол. Докурив и пригасив окурок в цветочном горшке, он подождал немного, встал, подошел неслышно к печке, потолкал Настасью, послушал: та тихонько посвистывала носом.

 

Тогда Иоанн решительно вышел в сени, крепко притворил за собой дверь и, чувствуя холод и дрожь в животе и ногах, вытянул руки, медленно двинулся к тому месту, где спала Люба.

 

Нащупав постель, он прилег с краю, сдернул тонкое одеяло, скользнул руками под сорочку и всосался в губы. Люба проснулась, вздрогнула, вывернула лицо из-под бороды, ударила странника в грудь и вскрикнула. Иоанн навалился на нее всем телом, зажал рот рукой и зашептал:

 

– Что ты, что ты, я это... Не бойся, я это...

 

– Пусти, бродяга! Богомолец чертов, пусти! – невнятно сказала Люба и, вырвавшись, села, зажав рубашку в коленях.

 

– Погоди... Женюсь на тебе, не шуми ты, послушай, что говорю... – зашептал он. – Женюсь, хоть завтра... Бороду сбрею, в колхозе буду работать... В баню схожу, – добавил он, вспомнив, что давно не мылся в бане. – Иди ко мне, приласкаю...

 

– Мама! – крикнула Люба, соскакивая с постели и прижимаясь к стене. – Отойдешь ты от меня, черт поганый? – старалась она за грубостью скрыть свой ужас перед ним.

 

– Я тебя любить буду! – тоскливо шептал странник, чувствуя уже, что ничего не выйдет. – Я здоровый, молодой, сила во мне мужская кипит... Бороду хоть сейчас сбрею! Ты подумай, ребят-то нынче в колхозах совсем нет, пропадешь или за вдовца выйдешь, на детей... Иди сюда, ну! Хочешь, в землю поклонюсь?

 

– Мама! – опять крикнула Люба. – Да что же это!

 

В избе послышался шорох.

 

– Тише ты! – шикнул на нее странник. – Ухожу, ухожу, будь ты проклята, ведьма, сатана...

 

Он поднялся, нашарил дверь, покачиваясь вошел в светлую от луны избу.

 

– Ктой-то? – окликнула его с печи хозяйка сонным голосом. – А? Ктой-то?

 

Странник молча лег на кровать, трясся весь, скрипел зубами, на глазах у него выступили слезы от обиды и разочарования.

 

Хозяйка пошевелилась на печи и затихла – тихонько захрапела.

 

– Сука! – шептал странник. – Сука! Сволочь, распалила, а?

 

В сенях что-то стукнуло, покатилось, загремело; послышались шаги на потолке; потом опять заскрипело что-то и стихло.

 

– На избу полезла, стерва, – злобно шептал странник. – И лестницу затащила... Ну и черт с тобой, будь ты, анафема, проклята!

 

Он опять закурил, на этот раз не скрываясь, матерясь шепотом. Время тянулось, лунный свет переместился, начало светать, а странник все никак не мог заснуть, ворочался на мягкой перине.

 

 

 

 

5

 

 

Разбудил его утром петух, – кричал заливисто под окном. Умываться он не стал, позевал, поскреб голову, долго сидел неподвижно, пытаясь вспомнить, что ему снилось, но так и не вспомнил. Солнце напекло, в избе было душно, пахло кислым, летали мухи, – все стало обычным, надоевшим, вчерашняя таинственность исчезла. Иоанн оделся, сел у окна, закурил и задумался.

 

Громко стукнув дверью, в избу вошла Настасья, хмуро и странно глянула на Иоанна, подошла к печке, взяла ухват, загремела заслонкой, наклоняясь, проворно и зло двигая острыми локтями. «Рассказала про меня девка-то... – догадался Иоанн. – Эх!.. Теперь не покормит. Видать, уходить надо».

 

Он встал, медленно, с нарочито-печальным, покаянным лицом надел пальто, взял котомку. Опершись на ухват, Настасья молча смотрела на него, в нитку сжав губы. У порога странник, вдруг повеселев, сдерживая улыбку, низко, как и в первый раз, поклонился.

 

– Ну, спаси Христос, – сурово сказал он. – Спаси тебя бог и помилуй... А я помолюсь за всех за вас!

 

– У, кобель красноглазый! – быстро сказала Настасья, заливаясь пятнистым румянцем и отворачиваясь.

 

Странник надел шапку и вышел на крыльцо.

 

Как всегда, когда он уходил откуда-нибудь, ему становилось все веселее, веселее – дорога звала его, и забывалось и меркло вчерашнее. «День да ночь – сутки прочь!» – радостно думал он, спускаясь огородами к реке. У реки он скоро отыскал и перешел брод, поднялся на большой пологий холм и вошел в лес, из которого вчера вечером сползали к реке молочные пряди тумана. В лесу, поплутав немного, странник вышел на дорогу и пошел по ней на запад.

 

Куда выведет его эта дорога, он не знал. Но было у него снова легко и радостно на душе, опять он шел спорой походкой человека, привыкшего много ходить, шуршал палкой по траве и кустам, постукивал ею по деревьям, тихонько напевал что-то веселое. И только воспоминание о ночной неудаче и слабая тоска по чему-то незнакомому, которую он почувствовал вчера, стоя на коленях в темной горнице, иногда слабо покалывали его сердце.

 

Так шел он весь день, а вечером попросился ночевать в далекой деревне.

 

 

1956