- ‘Неска е денят на Франция, утре е денят на Сенегал... заповядайте, изберете си... не ми трябват пари на мене... че аз си имам пари...
- Жоре, кажи ми нещо, my friend.
- Аз съм си окачил кабела тука – всичко хващам... чай да видим ще хване ли радио Гонг тая жаба... а, ма, тя може и радио Европа да хване... цял ден как никой една връзка не купи, но аз си имам тука за довечера, имам си го мезенцето. Колко съм ги слушал като малък... аз... ти знаеш ли хващах радио Прищина.
- Кое, бе? В Сърбия ли?
- Как бе, радио Прищина, в Косово... там (и запява).
Вечер, когато само няколко закъснели граждани обхождат пазара, той зазвучава с истинския си глас – продавачите се шегуват, развеселени от вечерния хлад, докато прибират каквото е останало по масите. Няколкото образа, символи на пазара, се разбуждат от дългата, августовска, следобедна дрямка и гласовете им зазвучават тук и там. Единият напуска сенчестото си убежище между цветарските сергии и с радио в ръка пее или говори, вика нещо, а продавачите, свикнали с този вечерен концерт, не го забелязват, само понякога му подхвърлят по някоя дума, машинално. Друг пък прави вечните си вечерни курсове между чешмата и цветарките – те му се карат, а той със своя безобиден нрав слуша: „Жоре, тука още една кофа и после и за розите”.
Всичко звъни – кантари, стока, гласове. Всичко бърза да си отиде, а тази картина все пак се разстила бавно и монотонно – някои се връщат в последния миг да обърнат внимание на закъснял клиент, други го изругават: Къде беше цял ден? Изтракват катинари, плодовете, подправките, ядките и всички зеленчуци се скриват под сиви, кафяви, сини покривки и пъстротата си отива, глъчката се изнася някъде към многото изходи. Простите лампи остават да осветяват един малък, безлюден град, заспал, но живеещ със сметките дори през нощта. И все пак остават дежурните – няколко търговци, чиито сергии блестят дори след нас и по-силно привличат на фона на скъсаните и сиви покривала.
Всеки ден тези хора, чийто живот минава в пулсиращия ритъм на пазара и които понякога, загрубели или алчни се ругаят и състезават, застават изправени зад масите си, когато започне да се смрачава, а някои дори излизат на пътеките. Те желаят да застанат по-близо до минувачите, да се докоснат до техния свободен, незакотвен свят... някои тогава могат да ти проговорят, след като цял ден са изглеждали враждебни. Но само след миг, както бързо преливат цветовете от вечерната гама, те стават същите и утрешният ден на сметки и пресмятания започва от същата вечер.