Питал си ме толкова много пъти защо не вярвам в любовта, защо точно аз, аз, която съм най-романтичният и вярващ в красивото, идеалното, несъществуващото човек? (или поне такава ме виждаш ти). Возим се в колата ти, слушаме музика и обсъждаме онези романтично-драматични филми,  превзели интернет-пространството.  И аз отново съм скептична, а ти отново ми задаваш същия въпрос: “Защо не вярваш в любовта? Обичаш приятелите си и семейството си например, нали? Това също е любов.”. Мълча и гледам през прозореца; чакаме на светофара и виждам ясно хората, които бавно минават покрай нас – вървят, блъскат се един в друг и продължават. Мълча и се чудя какво да ти кажа, как да ти обясня. “Любовта, както я виждам аз, е невъзможна.”, казвам несигурно.

------------------------------------------------------------------------------------------

Истината е, че никога не съм отричала съществуването на любовта. Не просто вярвам в нея, сигурна съм, че е тук и там, навсякъде, сега и завинаги във всеки един от нас. Сладка и нежна, изпълваща те с блаженство, караща те да се чувстваш цял и значим – това е любовта. Тя вдъхва живот в уморената ти от грижите душа; заради нея би повярвал и в Дявола, и в Бога, и във всичко изобщо, дори да си ги отричал преди. Любовта ти дава сили да се изправиш срещу враговете и страховете си и да ги победиш; да застанеш срещу онова, което те наранява и да плюеш върху него, бил той целият свят, отделни хора, спомени, мисли или нещо друго. Сигурна съм, че съществува истинската любов! Единствено спрях да вярвам, че е идеално красива, вечно непроменлива.  Не казвам, че е лоша, съвсем не! Но е мрачна, подла и лицемерна; перверзна и жестока, изпитваща дори удоволствие от болката и падението; любов, стигаща до абсурдност от нежността(!) и неутолимото си желание. И как те опиянява точно тази й страна! Кара те да бягаш с всички сили към ръба на пропастта и да скочиш. Пропадаш и умираш за миг, но е сладко чувство, незаменимо. Карате те да вършиш немислимото, онова, което и в най-страшните си кошмари не си изпитвал, а ти го вършиш с глупава усмивка. Готов си да загърбиш идеалите си, онези, които до вчера си отстоявал с цената на живота си дори. Склонен си да замениш справедливостта, свободата, мира за материалното; ако до вчера си твърдял, че важно е духовното богатство, днес превръщаш парите в свой кумир, пожелае ли го любовта. Тя би изтръгнала от сърцето ти цветните мечти и би те тласнала в прегръдките на сивата празнота. Любовта би те помолила дори да се откажеш от удоволствията, от онези малки неща, които те карат да се чувстваш жив. И макар да звучи грозно, болно и жестоко, не е, съвсем не е. Всъщност ти сам заставаш срещу себе си, отричаш се от свободата на личността си и обричаш съществуването си на любовта. Сам избираш да се превърнеш в късче, нищожно късче лед и да изгориш в пламъците на неизмеримо огромната й сила.

Аз вярвам в любовта! Но ме е страх и ми се повдига при мисълта, че, обичайки, всъщност се превръщаш във ... нищо. Защото някъде там, между всички условия, компромиси, жертви, клетви и обещания, между всичко, което ти е дала и е взела любовта, се крие едва-едва доловимата молба, прошепнатото тайно желание: “Не се променяй!”. А отдадеш ли цялото си същество, подариш ли свободата, живота и съдбата си, губиш истинската си същност. И любовта си отива... Защото, макар самата тя да не е идеална и вечна, се нуждае от сила, вярност, постоянство, нуждае се да помниш и да знаеш.

------------------------------------------------------------------------------------------

“Аз съм само едно слабо и променливо момиче, не съм създадена за теб, Любов. Не искай от мен да ти подаря душата си, свободата си. Не ме моли за най-скъпото ми – не мога да се откажа от живота и хората, които са в сърцето ми преди срещата ни. Направиш ли го, ще си отида, ще бъда друга и у теб ще остане само споменът за мен, който някъде някога някак е оставил белег.“

------------------------------------------------------------------------------------------

Кажи ми, Любов, можеш ли да ме обичаш след всяка следваща промяна?