Мощен глас прониза грохота на битката – “Нека смъртта се посипе върху тях!”…
 От черния меч на Безименния се откъсна черният огън, който го обгръщаше. Дяволските пламъци се спуснаха и проглушаваха ушите му с рева си. Тъмнозелените пламъци се посипаха по главите не неживите войски на Безименния и демоните на Исшаган. Бавният монотонен рев на боен рог проникна през тях, разтвори ги и образува портал, от който заизлизаха тромаво огнени същества. Един от тях носеше меч и още първият демон, попаднал в обхвата му, бе съсечен. Но странно, там където острието премина, не се отвори рана - кръвта закипя, костите омекнаха, кожата и месото закапаха по земята, а виковете на адското изчадие бяха задавени от кръвта, изливаща се от устата му. Очите му се пръснаха заедно с вътрешностите, а виковете се съединиха с виковете на другите души, имали нещастието да се изправят пред силата на Безименния. Огнените създания издаваха стонове, попили цялата мъка на знайните и незнайни светове.
 Не след дълго битката свърши. От света, който до преди ден цъфтеше и процъфтяваше, остана само голо, опожарено парче земя. Облаците се събраха в далечината. Бързо прииждащият лек бриз се появи и навлажни въздуха. На земята лежеше Безименният, гледаше нагоре и задаваше на себе си най–важния въпрос: “Как започна всичко?….”
 Преди 9 години тялото му, неговото силно и здраво тяло попадна в каменната прегръдка на капана. Само душата, енергията и съзнанието му успяха да избягат и се полуматериализираха на друго място….Девет години той скачаше от свят на свят и унищожаваше всичко край себе си…Целта беше да изгуби силата си, цялата, без остатък…Но съдбата разпореждаше друго. Вместо да го напускат, силите му се увеличаваха, вместо да отслабва, той се усъвършенстваше. Единствено мъката го изтезаваше…Ако можеше да диша, гърдите му щяха да се надигат бавно и изморено. Ако гласът му не беше илюзия, сега щеше да вика с цяло гърло. Ако беше от плът и кръв, сега ситните капки на дъжда нямаше да преминават през него. Ако усещаше дъжда щеше да почувства лекия бриз и дъждовния хлад. Ако…. Но единственото , което усещаше, бе растящата празнота в него самия… Беше решил да освободи силата, поддържаща го на границата на живота и смъртта, когато усети нечие присъствие встрани от него.
 Безименният извърна несъществуващата си глава и тогава видя едно необикновено цвете, пораснало сред руините на унищожения свят. Цветето беше с шест цвята и един корен. Безименният впи поглед в един от цветовете му – бял и изведнъж пред неговия взор се изправи жена с красиво бледо лице и прекрасна, дълга до кръста бяла коса, нежно отворени алени устни и бледосини очи с изгарящ поглед. Един нежен глас промълви - “…Анита”…
 Вторият цвят бе червен. В него Безименният видя друга жена с кърваво червена коса, светло зелени очи и сочни алени устни. Тя също бе красива като първата, но в погледа и липсваше онази хармонична красота, която го порази при белоликата, дори напротив, долавяше нещо страховито…“…Рейн” подсказа му страстен глас.
 Третият цвят бе жълт. В него Безименният видя две снежно бели очи и строг поглед. Строгото лице го наблюдаваше полускрито зад златна маска..Странно, Безименният очакваше да види точно това…”…Скорпион”, дочутото долетя внезапно до него, изречено от строгия полускрит златен глас…
 Четвъртият цвят бе розов. Безименният видя едно нечовешко лице, а черните очи от лицето неприкрито се впиха в него с омраза… Иззад дългата до глезените опашка, която заместваше косата, долетя остър глас:”…Тиана”…
 Предпоследният цвят от цветето бе странна смесица от оранжево и огнено червено. В него незнайно защо Безименният видя демонично и мускулесто лице с две червени като кожата му змийски очи. Два извити рога си провираха път между буйната черна коса, над които се извисяваше огнен ореол. Съскащ глас процеди: “…Луцифър”….
 В последния чисто черен цвят Безименният не видя нищо, но това не му попречи да извади цветето от земята и да го заключи зад защитна стена. Той погледна още веднъж черния като катран цвят. Изненадващо нещо прещрака в съзнанието му: “АЗ”… Болката беше непоносима, но Безименният се зарадва…Това беше първото истинско чувство което изпитваше от 9 години насам. Свлече се….Всичко стана черно и студено. Той се опита да вдигне ръка, но срещна бариерата. Впрегна цялата си воля и сила и я премаза …И тогава се случи това, което Безименният жадуваше толкова години. Беше отново в тялото си, стъпил на току що унищожената земя, сред пушеците и енергийните остатъци… Пред него стояха леко раздърпани приятелите му - Анита, Рейн, Скорпион, Тиана и Луцифър, а над тях летяха шестте дракона - Вятър неговия, Кръв на Рейн, Огън на Анита, Валрион на Скорпион, Ирмелин на Луцифър и Аларион на Тиана. Безименният протегна ръка напред и в нея се появи цветето с шестте цвята..