Сантиния отвъд мъдростта

            - Шейн, не знам дали някой ти го е казвал, но си изключително глупав. Уби още един без да го разпиташ като хората. Не оставяй гнева ти да те води напред. Осъзнай се! От колко време не си бил истински спокоен?

            В мрачното подземие двама мъже с тъмносини роби сваляха един труп от гнилото въже, висящо от тавана само седмица, но бе виждало толкова много провесвания, колкото в тази зала не се бяха провеждали с години. Да те обесят с главата надолу – едно от най-жестоките мъчения, съществуващи на този свят. Кръвта се стича бавно от крайниците в главата и умираш от мозъчен кръвоизлив. А това може да продължи с дни.

            - Бъргън, отговори, по дяволите! – Започваше да се ядосва другият мъж. Не можеш просто така да убиваш всеки. Вярно е, че си по-стар от мен, че имаш повече опит, но дори аз осъзнавам, че вече прекрачваш границата.

            - Нямаш право да съдиш действията ми. Не виждаш ли колко хлебарки умъртвихме само през последния месец? А те продължават да излизат от малките си дупки и да заливат Холанар! – Жилите на шият му се изопнаха, а лицето му придоби гримасата на демон, жаден за кръв и насилие. Другият се изплаши и отстъпи крачка назад, изпускайки въжето, с което „опаковаха” новата пратка към гробището.

            Бъргън Шейн – старши свещеник в храма на Ксаня и едно от най-уважаваните лица в Холанар и дори в цяла Сантиния. На младини беше участвал в една от великите човешки войни, а сега бе на цели 74 години, но все още вярваше, че времето му не е изтекло и трябва да помага на родината си, както винаги го е правил. Тъй като външната политика на Сантиния за сега изключваше борби с „еретиците на Енеш”, както той обичаше да ги нарича, Шейн се бе преориентирал към изглаждане на вътрешните проблеми в страната, за да може тя отново да стане голяма военна сила и с помощта на армията да заличи Фредраското кралство, потопявайки в кръв култа към бога на войната, както някога бяха избити всички иначе миролюбиви поданици на върховния Айгън.

            - Сантиния има нужда от мен! – Продължаваше да държи възторжената си реч той. Беше изпаднал в един от онези негови инквизиторски пристъпи, в които се изживяваше като най-необходимата личност за справяне с всички проблеми на страната, започвайки от нарастващата численост на сатанистите и стигайки до непристойното поведение на младите девойки в крайните квартали, които на дали имаха право да се венчават с бяло було.

            Другият не проговори. Безсмислено беше да се опитва да вразуми полуделия лунатик, който вече дори подозираше невинни богомолци за изменници, шпиони на Дурнас и какво ли още не грехове без дори да ги пита. Единствената надежда на убеждението за него беше самата Ксаня, която той винаги призоваваше за съвет. Може би вече единствено нея слушаше и изпълняваше заповедите й. За него, както и за повечето сантинианци, кралят беше пълен глупак, сложен там колкото за представителност, без всякаква реална власт й функции. Всичките му съветници го манипулираха както си искаха, а той дори не забелязваше това, защото бе човек безхарактерен и безразличен към народните дела, стига да имаше достатъчно храна на масата му и музика на приемите му.

            Двамата инквизитори – младият и старият, хвърлиха пресния труп в отворен общ гроб, от който се разнасяше воня на мърша. Докато дупката не се напълнеше с мъртви тела, никой нямаше да си направи труда да сложи няколко шепи пръст отгоре, които поне щяха да закрият гледката, но нямаше да спрат ужасната миризма. Труповете вътре бяха всякакви – на мъже в разцвета на силите си, на жени с пентаграми на вратовете си, дори на младежи. Сатанистите бяха навсякъде и настъпваха. Преди три дни дори една бременна бе подложена на мъчения и не се бе поколебала да жертва живота на детето си в името на тайната къде е скривалището на тъмната организация. Самият Бъргън Шейн бе разрязал утробата й и извадил не дооформеното момиченце от там с цел да спаси душата му, но то бе още твърде малко и не можа да си поеме нито глътка въздух на белия свят. Майката бе умряла от кръвозагубата.

            Когато приключиха работата си по така нареченото погребение, двамата се отправиха обратно към катакомбите, от където се измъкнаха обратно на повърхността в тайната стаичка на храма. На раздяла само си кимнаха. В живота извън катакомбите те бяха просто непознати.

***

            Младокът излезе бързо от храма и свали синята свещеническа роба от гърба си. Не беше хубаво да я носи извън храма. Неговата задача бе не само да помага на стария Шейн да разпитва и измъчва уловените извън закона – било то сатанисти, шпиони от Дурнас или някакви други отрепки, а и беше агент под прикритие за църквата в разбойническия квартал. Набожната каста не можеше да си позволи да се изолира и да си затваря очите за действията на врага, който разяждаше страната отвътре.

            Разбойническият квартал – град в града. Тук властваше не кралят, а крадецът. Този, който имаше най-много пари или най-силните мускули, можеше да бъде владетел за един ден, докато някой друг не му отнемеше титлата. Официалната политика беше против насилието над горните, но никой не я подкрепяше затова дори и почтени хора се събираха на това опасно място, само за да чуят по някоя псувня по адрес на омразните демони, които като по чудо не се навъртаха наоколо от месеци. Вероятно подготвяха нещо по-голямо, или поне така си мислеха местните сантинианци, които си сформираха армия от цивилни, въоръжени с някакви стари ръждясали мечове и дори прави лопати. Църквата тайно даваше пари на организацията против не-човеците, защото самата тя подкрепяше това всички демони и горни да се изличат от лицето на земята, за да стане светът едно по-добро място за живеене на хората. Елфите изобщо не влизаха в сметките им, тъй като царството им беше прекалено далеч, а и представителите на тази раса не се интересуваха особено от делата на останалите и рядко се месеха във войните.

            Вратата на кръчмата се отвори. Отвън изглеждаше като затворена, а вътре кипеше живот. Около масата за карти се оформяше поредното сбиване между победители и загубили, докато безименният картоиграч прибираше своя дял от печалбата. Когато видяха новодошлия всички се обърнаха към входа, за да го видят. Явно беше познат на всички редовен клиент. Барманът се провикна:

            - Ромео, къде се загуби през последната седмица? Моите момичета се бяха затъжили за теб. – Сервитьорките помахаха на мъжа и веднага се върнаха към работата си да разнасят поръчките по пълните маси.

            - Престани да ме наричаш така, старче. Или забрави вече, че се казвам Вилхелм? – Това беше онзи същият свещеник, който преди малко бе свалил трупа от въжето в катакомбите на инквизицията. Но сега той беше в съвсем друга роля. Тук го уважаваха повече, отколкото Бъргън Шейн можеше да си представи. За негово щастие обаче младият не играеше двулично и изпълняваше ролята си на шпионин перфектно.

            Без много приказки Вилхелм седна на една празна маса и си поръча от ужасната бира, която сервираха тук. Хората казват, че с всичко се свиква, но той не можеше да се примири с ужасния вкус на пивото. Ако не друго, поне беше студено. Една изтънчена дама влезе в бара. Тук такива минаваха често и клиентите не й обърнаха внимание. Бе облечена с огромна рокля и имаше прекалено много грим по лицето си, сякаш имаше какво да прикрива, въпреки че изглеждаше на не повече от 25 години. Без да оглежда подробно обстановката тя седна до Вилхелм. Двамата се гледаха известно време, след което тя каза кода:

            - Портмонето ми има нужда от подмяна. Дано се намери някой да ми убие един леопардов горн. Кожата им е толкова хубава... – Като всяка капризна мадмоазел, тя извади шарено ветрило, което леко размаха пред лицето си. Колкото и да си вееше, нямаше да има особен ефект. Въздухът тук беше прекалено запарен, а прозорците не бяха отваряни от месеци.

            - Скоро ще се намери някой. – спокойно отвърна мъжът и извади едно шишенце амоняк на масата в случай, че крехката дама припадне, както беше модерно. Разбира се, тя щеше само да имитира припадък. Всъщност, тя също бе служителка на вярата под прикритие. Сега щеше да поръча убийството на един сатанист, който от дълго време се изплъзваше от ръцете й. Нямаше никога да поиска помощ от стария Шейн, който беше нещо като ръководител на църквата към момента, на за сметка на това спокойно можеше да каже, че мъжът й изневерява и иска бързата му смърт. Така щеше да изгуби ценната информация от този сатанист, но и тя, както и Шейн, не се стараеха особено много да разпитват жертвите си.

            - Дийн вече дори не крие. – разплака се доста изкуствено тя. Не беше добра актриса.

            Вилхелм стана от масата си и за кратко разговаря с един младеж на не повече от 19 години, който имаше вид на кръвожаден убиец. Тук отрано ставаш такъв. Младежът зае мястото на младия свещеник и започна да успокоява дамата. След кратка уговорка тя му даде кесия с пари и си тръгна от заведението. Убийството на сатаниста Дийн вече беше уредено. Днес нямаше какво толкова да се чуе в кръчмата. Дори търговецът на антики не беше тук. Вероятно търсеше някой стар магически медальон в околностите на града, за да може да го продаде тук на двойно или тройно по-голяма цена от неговата реална. Вилхелм също се оттегли без да прави впечатление. Вече всички се бяха концентрирали около боя, развихрил се на масата за игра на карти.