Ние сме „вчера”. Моето „днес” си ти, а ти си „утре”.
Утре стават 7 години от както за последен път те видях. Бих ли могъл да забравя теб, нас... утре. 7 години... над 2550 дни. Усмихвам се отново за теб. Ти си в моите сънища... така си по-близо до мен. Сега може и да си щастлива, може да си сред хубави хора, може да си имаш хубав човек до себе си. Аз нямам. Можеш да имаш приятели, много приятели. Аз нямам. Моите приятели са 4-те меки стени. Досега не съм пропускал датата трети ноември. На тази дата се запознахме, на тази дата те зърнах за последен път. Всяка година на тази дата ти си с мен, ти си моя, макар и в съзнанието ми. Там танцуваме в мрака, рисуваме звездния път, помирисваме цветята... и говорим с непознати. Отново сме ръка за ръка и единственото нещо, което ни разделя е светлината. „Вчера е днес, а утре няма да бъде вчера” – такива мисли, хаотични се реят в мозъка ми – болен и не ставащ за нищо. Спомнях си как онова „вчера” ти свирих на китара, в стая тъмна... само една свещ се отразяваше в лъскавата ми китара. Но „днес” боли. А „утре” няма да има. Никога няма да узнаеш какво си мисля... или какво би си казала – „...аз и един душевно болен! Не!”.
Не, мила! Аз не съм болен, само ти го знаеш. И аз знам как ти искаш да хванеш отново моята ръка, да ме погалиш и да ме целунеш. Косата ми, някога беше дълга... тя ти харесваше, но вече я няма. „Вчера” бях с дълга коса. „Днес” я отрязаха, а „утре” ще се повтори отново „днес”. Спомням си как „утре” се разхождахме из онзи парк, помня как едва-едва се престрашавахме да обелим и няколко думи.
А ти помниш ли първата ни среща ?! Слизането ми от автобуса, небрежното отмятане на косата назад и усмивката ми... защото аз помня твоята. Тъй като моите мисли няма да бъдат чути от никого, нека кажа за нашата първа среща – най-хубавата ни първа среща.
Ще я разкажа по спомени. Когато автобуса доближи, аз те видях и долепих ръка на стъклото на прозореца, усмихнах се. Бях си пуснал косата – нещо, което ти обожаваше. Слязох от автобуса и я отметнах назад – нещото, което те разтопи. Доближих се и казах „добро утро”, вместо да те прегърна и да ти прошепна „обичам те”. Ти беше като лабиринт, които явно не можах да извървя докрая. Аз бях меланхоличната душа. Аз бях меланхоликът. Бях огъня, болката и тъмнината, докато ти беше снега, насладата и светлината. Толкова различни и толкова еднакви. Ние.
Извинявай, не искам да довършвам спомена си. Той си е само мой, за моята глава, за моето съзнание. Не искам да си го припомням. Страх ме е от много припомняне да не го изгубя.
Бяхме си обещали винаги да сме заедно, дори като приятели. Аз не изпълних това обещание и съжалявам за него. Сега аз съм затворен в лудница, като птиче в клетка, а ти си свободна – като орел в небето. Ти имаш цялото небе, а аз нямам нищо. Вече ти не можеш да чуеш поезията ми, не можеш да чуеш китарните ми романси. Може би не си и мислиш вече за мен. Ние лудите... нас ни забравят. Спомените за нас изчезва и избелява. Въпреки, че живота на всички ни е като малка дрешка – малък и мръсен, никой не се сеща за нас – лудите. Никой не осъзнава, че дори в лудоста си ние сме по-нормални. Но не искам да мисля за нас лудите, искам да мисля за „утре”. Седем дълги и мъчителни години не мога да те прегърна, дори да те видя на живо. Но спомена за младото ти лице ме крепи все още. Нашата еднаквост... нашата огледалност още ме крепи. Него не го изоставям. Теб също. Макар, че ти сигурно сега обичаш друг, а не мен – лудия, аз те обичам. Казах, че ще те обичам много дълго време и го правя. Ти дори не ми пишеш, но сигурно получаваш моите писма. Преди ти пишех по-често, защото ни позволяваха да пишем по-често. Сега не ни позволяват. Но дори и рядко... пиша ти. Пиша ти по няколко хубави неща, а писмата сигурно захвърляш в огън преди да си прочела. Нищо, аз не ти се сърдя. Не те виня. Кой съм аз за да искам внимание?! Някакъв психично болен в лудница. След като съм такъв какво да искам от теб?! Да си мислиш за мен?! Да ме обичаш?! Нека не ставам смешен. Завиждам на човека, който в момента може би е с теб. Той сигурно ти дава това, което аз не мога. Но не може да ти даде това „утре”, което аз ти давах. Давах, утре ще дам и пак ще давам. Това „утре” си ти. И въпреки, че няма да чуеш мислите ми – обичам те.
Моето „утре” никога няма да го има отново, защото „днес” аз убих „вчера”.
© Андрей Тарковски Всички права запазени