8.01.2007 г., 0:50 ч.

* * * 

  Проза
946 0 2
2 мин за четене

Пътуваше из времето и пространството в търсене на подходящи случки с подходящи хора. Обикаляше съзнанията на много, но винаги си отиваше разочарован. Търсеше и чакаше един ден да намери идеалното съзнание, където да разгърне своя лагер и да установи базата си. Обикаляше като скитник без подслон и дебнеше. Дебнеше, както хищник дебне своята плячка. Беше затаил своя дъх в очакване на перфектната плячка, която ще улови. 
    Из мистериозните кътчета на неговата вселена се криеха много хора, но никой от тях нямаше потенциал да бъде перфектен за него. Всички гледаха към него с погледите си и чакаха да ги уливи, но той продължаваше да търси.

    Защитната стена на неговата душевна база беше разбита само с един непознат поглед. Защитата вече не действаше. Беше беззащитен и не търсеше защита. Неговия щит се бе разбил в нейния поглед. Свали гарда и я погледна смело в очите. Искаше да й проговори. Да запита защо и как е успяла да разбие щита, но така и не успя. Може би не искаше. Искаше тя да е негов щит от всичко. Искаше тя да го спасява от бурята и да го кара да се усмихва.
    Един нейн поглед бе достатъчен да разбие света му и да го срине с пепел. От пепелтта се издигна невиждан до тогава от него пушек. Пушек, който накара очите му да се насълзят, да започне да диша трудно и да се предаде на нейните обятия.
    Беше се превърнал в плячка, виждаше победоносния й поглед и знаеше, че е загубил битката без сам да съзнава, че тя изпитваше същото.
Беше се предал на нея и я бе издигнал в култ. Тя -  неговата богиня, а той принасящ в жертва своето сърце.

    Отдаде й се и я направи своя. Двамата бяха едно цяло. не мислеха за търсенето в миналото. Не мислеха за миналото си поотделно, но само докато бяха заедно. Миналото ги врахлиташе със страшна сила всеки път, когато се разделяха. Искаше да промени нещата и да забрави. Успяваше да го прави, докато беше с нея. Тя го вдъхновяваше, караше го да полита в небето и да се рее редом с птиците, но винаги намираше уюта в нейните прегръдки. Винаги намираше обежище в нея.
    Разби света й, така, както тя разби неговия. Накара я да чувства, че гори, а наблизо нямаше друг оазис освен неговата страст. Страстта му винаги я спасяваше, но беше прекалено горда, за да си признае този факт. Той също криеше от нея, че тя е всичко за него. Не искаше да се открива, за да не стане уязвим.
    Деня на страшния съд наближаваше, а той все повече и повече потъваше в нейната любов.
    Бяха много над любовтта! Тя беше прераснала в неделима връзка,  която нито един от двамата не бе очаквал. Бяха затаили дъх един в друг и не искаха да се пуснат.

    Всяка раздяла го натъжаваше.
    Всеки спомен за откраднат момент го правеше щастлив.

    Губеше ума си в нейния поглед, така, както само беше мечтал, но никога не се бе надявал. Обикна я с цялото си същество, а тя му отвърна.
 

 

 

© Кирил Димитров Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • красиво чувство...красив разказ...
    приятно ми беше да прочета.
    с обич за теб, Кирил.
  • ИМА МНОГО ЧУВСТВА- ОТ САМОТНИЯ ЕДИНАК ДО ЛЮБИМОТО СЪЩЕСТВО,ПОЗНАТО МИ Е ЧУВСТВОТО НА ТЪРСЕНЕ НА РАЗЛИЧНИТЕ,ИНДИВИДУАЛИСТИ ХОРА,И НАИ-ВЕЧЕ ХОРА КОИТО ДА ТЕ РАЗБИРАТ,ЗА ЛЮБОВТА ТИ СИ ЗНАЕШСТОЙНОСТНО Е ТОВА КОЕТО СИ НАПИСАЛ.ПОЗДРАВЛЕНИЯ!!!
Предложения
: ??:??