14 Февруари
Част 3: Искам да запомниш днешния ден с усмивка
Разкарваха се в парка цял следобед. Говореха си на много и различни теми, някой би казал, че се познаваха от малки, без да подозира, че се познават едва от няколко часа. Когато стана време да се прибира, той изпрати Любов до тях. Преди да се разделят, тя му каза:
- Толкова хубаво си прекарах днес с теб!
- Аз също - отвърна той и ú се усмихна.
- Но ти все още не си ми казал името си.
- Няма и да го направя - каза той.
- И защо? - попита тя.
- Защото не искаш да вземеш валентинката ми.
- А ако я взема? - попита тя.
- Ще разбереш, защото го пише най-отдолу.
Тя се съгласи и прие валентинката му, като не беше забелязала, че тази е малко по-различна от онази, която той искаше да ú даде сутринта.
- Имам само една молба - каза той.
- Каква? - попита Любов.
- Искам да я прочетеш, когато се събудиш утре сутринта, не днес!
- Защо? - продължи да задава въпроси тя.
- Не питай защо! Единственото, което те моля, е да го прочетеш утре.
- Каква е причината?
- Искам да запомниш днешния ден с усмивка - каза той.
- Аз така и ще го запомня! - отвърна Любов и го прегърна.
Той я погледна. Това бяха най-блестящите сини очи, които той някога бе виждал.
- Ето, виждаш ли - каза ú той - вече си влюбена в мен.
Тя не можа да отрече и само се усмихна.
Когато се прибра вкъщи, тя меко казано сияеше от щастие. Да, по всичко личеше, че Любов бе влюбена. По-странното беше, че тя не знаеше името му, познаваше го едва от ден, но той ú беше разказал толкова много неща. Когато видя картичката, която той толкова държеше да ú подари, тя се сети и за още нещо: "Искам да запомниш днешния ден с усмивка. Прочети я утре!" Тя помисли, че това е някаква негова глупава шега и все пак си каза:
- Щом е казал, нека така да бъде - помисли си тя и си легна усмихната и щастлива.
Следва продължение...
© Мария Костадинова Всички права запазени