14-и, но не февруари
Когато изпих кафето, почувствах такава нервна възбуда, че все едно бях взел не нищожна доза кофеин, а някаква свръхдоза кокаин. Краката ми започнаха да играят степ, а аз се разтреперах така, че дишането ми отиваше към спиране. Ръцете ми в тридесет и пет градусава жега, бяха с минусова температура, а лицето ми избледня като стара кърпа за плаж. Всъщност ми ставаше толкова лошо за трети или четвърти път. Все едно, че умирах – трудно можех да изследвам състоянието си в такъв момент, защото ме обхващаше панически страх. Сякаш бях виновен за нещо, та Бог ме наказваше с някакъв Негов приом на справедливост. Знам ли. Предният ден бях изгубил пари и две нощи не можах да мигна, плюс това изпих много алкохол. Това не бе кой знае от какво значение, защото ужким не ме интересуваха парите, но всичко се натрупва в един момент. И този момент дойде в друг град като на квадрат. Тогава бях решен на всичко, за да не разкрия слабостта си, но след като не можеш да дишаш, щещ не щещ, лягаш някъде и чакаш. Не се знае точно какво. Аз лежах на една тераса сам и гледах билборд с Бербатов, който казваше, че има деца без родителски грижи. Тази тереса беше огромна и се разхождаха хора, които мислеха, че си почивам, излегнал се на някакво канапе. Аз наистина си почивах, но сякаш много странно започнах да чувам откъслеци от гласове и ако си затворех очите, може би незнаех дали ще мога да ги отворя. В този град обикаляха патрули на Червен кръст и когато се обадих на едни колеги, че изнемогвам, защото наистина започнах да виждам една тръба през която отлитах, те пиеха бира и единият на полупияна глава докара тези момичета от Червения кръст да ме прегледат. Което бе удоволствие за очите на един полуумиращ и опит примесен с паника на тези невинни създания. Едното сякаш бе тръгнало на дискотека с минижуп и много изразен блузон, от което не съм сигурен, че можеше да ме излекува, освен ако не приложи неизвестни техники на медицината. Другата ръкомахаше и говореше възбудено с апарат за кръвно налягане, който размахваше наляво-надясно, сякаш демонстрираше уроците по първа помощ с несъзнателен еротичен елемент. Около десет- петнадесет минути ми мереха кръвното с толкова различни резултати, че накрая се мобилизирах, седнах и си го премерих сам. 140 на 120. Явно съм приближил границите и сърцето ми работеше като развалена водна помпа, която така и не можеше да изтласка вода до горе. Затова гледах да не си затварям очите. Инструкциите на момиченцата бе, че ще го смъкна с мента, глог и валериан и аз като удавник, хванал се за сламка, изпих почти на екс едно шишенце. Може би, защото това шише съдържа известно количество алкохол, ми стана по-добре. Но не за дълго. Гларусите летяха, а аз лежах, чувствайки се по-добре. Тогава изявих желание за работа, но отново ми стана лошо и колегите решиха да не експериментират и повикаха “Бърза помощ”.
Дойде едно лелче около шейсетака, с невинно личице, сравнение с тези от Червения кръст. Като видя, че видимо съм добре, ме попита какво работя и като разбра, че работя към един оркестър, започна да ме моли да дойде на концерта. Галеше ме по челото и сякаш майчината и милувка подейства. Разбира се това не бе изнудване, а може би вид терапия, за да разбере в каква кондиция съм. Аз казах, че няма проблеми като през това време ми постави една ампула дейзепан. От последната се почувствах много употребен и изоставен. Тя ми премери пулса, мърморейки си, че няма пробив в сърдечната система и ми каза сутрин като ставам да казвам “майната ви на всички”. Всъщност бях доволен, че дойдох в състоянието, което обособи желанието за безразличие на женската плът, която бих употребил. Разбира се човек се плаши от подобни състояния и аз не правех изключение, но важното бе да не си затвориш очите. Така че си взех поука – никога не смесвайте стрес с алкохол, действа пагубно. Другият момент е пийте алкохол, без стрес, и си представяйте онези, които ви спасяват само в най-красивите и леко хищни спасителки. Не знам защо тази дума стрес се появи напоследък и е проблем за всички ни. Не знам! Ако знаех нямаше да получа нервна криза и да се стремя да не си затворя очите, и дойдат да ме излекуват стресолечителките.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Кирил Дървеничарски Всички права запазени
