Седях на терасата и се наслаждавах на чаша ароматно кафе. Това е любимата ми част от деня. Сутрешния хлад ме обгръщаше и караше тялото ми да потръпва. Мъглата, предвестник за горещ ден, се стелеше над долината като почти изцяло скриваше отсрещните хълмове. Илюзията за нереалност беше осезаема. Ако човек бе надарен с въображение, можеше да види море, плискащо се в близкия бряг, или пък някой странник - бродещ през приказни земи. В такива моменти разбирах какъв късмет е да имам това място, толкова близо до града и толкова далечно от градската среда.

          Днес се налагаше да отида до София. Имаше обява на сайта на Националната библиотека за разпродажба на по-голямата част от книжния фонд. Проблемът с бежанците от Западна Европа ескалираше и за да им осигури някакъв подслон, правителството се наложи да посегне дори на емблематични сгради като Националната галерия, Парламента и Университета. Сега бе дошъл ред и на Библиотеката. Всички книги вече бяха дигитализирани и знанието нямаше да бъде изгубено, но никоя технология не можеше да замени усещането от допира на пръстите ти до хартията, звука от прелистването на страниците.

          Преди години, когато започнах строежа на Къщата, идеята за библиотека бе в основата на целия замисъл. Къщата има четири стаи, всяка от които е със самостоятелен изход към двора, две бани, кухня с трапезария и помощни помещения, а в добавка - над трапезарията и една от стаите се изгради втори етаж, който представлява библиотеката. Отне ми доста време и средства, но резултатът си заслужаваше усилията. Всички приятели, а и случайните посетители, наричаха това кътче на спокойствието Къщата. Потокът на пристигащи и заминаващи хора беше несекващ. Много от тях идваха, както сами се изразяваха, „да презаредят батериите“ и знаеха, че единственото условие бе да донесат някоя нова книга. Така постепенно библиотеката стана завидно богата, но винаги има какво още да се желае.

          Сега бях хвърлила око на две томчета от неизвестни за мене автори. „TRAPPIST-1b” на James Webb, която представлява разказ от първо лице за експедицията до там и „По тайните пътища на Вселената“, разказваща за двама учени, открили доказателства за холографската същност на познатата ни Вселена, от българска авторка, наричаща себе си Скитница. Въпреки че харесвам почти всякаква литература, фантастиката и приключенските книги си ми останаха слабост. Вероятно, защото винаги съм обичала да гледам напред, а и стремежът ми за премахване на всякакви изкуствено поставяни граници пред въображението, е част от моя мироглед. Вече от няколко години книги не се печатат и намирането им ще става все по-трудно. Не трябваше да изпускам такава възможност, да попълня библиотеката на Къщата.

          За да стигна до Националната библиотека се налагаше да взема Метрото. В града коли не се допускаха, единственият начин за придвижване бе градският транспорт. Паркирах колата при станция „Владая“ и се понесох с тълпата към чакащото на перона влакче. Натъпкахме се като сардели и въпреки нищожното пространство отвсякъде запримигваха екраните на всевъзможни устройства. Интернет пространството бе обсебило напълно съзнанието на повечето жители на големите градове. Те ставаха и си лягаха с виртуалните си връзки. Интернет се бе превърнал в масов наркотик. Винаги се стрясках, когато близо до мен има толкова много хора с празен поглед, все едно, бях сред зомбита. Стиснах зъби и започнах да броя оставащите спирки.

          „Станция Сердика, следваща станция Софийски университет“- се разнесе от говорителя. Отдъхнах си, само още минутка и щях да се измъкна от този ад. Излязох на улицата. Тук се дишаше по-спокойно. С облекчение се отправих към Библиотеката. В градинката пред нея бе пълно с хора. Първоначално реших, че има голям интерес към разпродажбата. Това ме озадачи, но преди да успея да си въобразя каквото и да е, осъзнах, че това са бежанци. Основно бяха майки с деца, всичките добре облечени. Изобщо не исках да съм на тяхно място, вероятно няма по-страшно нещо от това да оставиш досегашния си живот и да разчиташ на милостта на хора, които доскоро си смятал за неблагонадеждни.

          Влязох в библиотеката и се насочих към администратора в дясно от входа. Точно щях да го попитам къде да се обърна по повод разпродажбата и нещо привлече погледа ми. Малко момиче, на не повече от десет - единадесет години, седеше зад една читателска маса, върху която се мъдреше разтворена поокъсана книга. Ще кажете какво толкова. Само дето в днешни дни вероятността да попаднеш на такава гледка е като шестица от тотото. Приближих се до момичето и я заговорих.

          - Какво четеш?

          - „Хари Потър и стаята на тайните“ – отвърна ми то.

          - Интересна книга, но защо не я прегледаш на плеъра си?

        - Когато чета, виждам нещата различно – гледаше ме с големите си умни очи. Нямаха нищо общо с празните погледи на хората в метрото. Можех да видя живеца в тях, жаждата й за приключения, любопитството ѝ към живота.

          - Казаха ми, че ще затворят библиотеката – прекъсна мислите ми момичето.

          - Да, така е, сега разпродават книгите, до месец ще я затворят.

          - Тогава, аз къде ще ходя да чета? - удивено попита то.

          Подадох и визитка. Обясних ѝ, че когато иска, може да идва с родителите си и да чете колкото иска в библиотеката на Къщата. Тя благодари, пъхна визитката в джоба си, и ми се усмихна.

          Аз само можех да се надявам, реалността да не я погълне, и да успее да съхрани пламъчето в себе си.