Още от малък Ник не изпъкваше с нищо пред другите, с което да го забележат. В училище имаше добри оценки, не се ядосваше на учителите, не бягаше от час, все някак оставаше в сянка от хората и те не проявяваха интерес кьм неговата същност. Но Ник не беше обикновен и това скоро щеше да се разбере. Веднъж, когато той четеше нещо на компютъра, чу глас, който го викаше.
- Ник, Ник, ела при мен, трябваш ми.
- Ник, Ник - извика пак някой, с приканващ и магнетичен глас. Тогава момчето стана, поогледа се насам-натам, но не видя нищо. Помисли си, че е уморен и затова му се причува. Легна си. В стаята бе тъмно като на гробище късно вечер. Ник затвори очи и се опита да заспи, но гласът ехтеше в главата му и не му даваше миг спокойствие. Тогава той се ядоса и отиде до кухнята да си налее вода. Беше ожаднял. Не светна лампите, нямаше нужда. Тогава усети, че някакви изключително топли длани го докоснаха.
- Кой ли може да е това - помисли той и изпита неописуем страх, че ако имаше прозорец, би се хвьрлил без колебание от него. Здравият разум надделя. Ник трябваше да се обърне, защото иначе никога не би си го простил. В този момент всичко се озари, сякаш вече беше ден, нощта обаче не беше си отишла.
- Сигурно сънувам - каза Ник с радост, докато не видя дългите червеникави ръце на рамото си. Тогава той припадна, вече страхът и съмненията му бяха дошли в повече и мочето се строполи на пода съвсем леко и плавно с коса, покриваща нежното му бледо като призрак лице.