1

Когато се събудих в стаята беше прекалено тъмно за да си види, каквото и да било. Болеше ме всичко. Или поне частите от тялото си, които можех да усетя все още.Не знаех къде се намирам. Не помнех как съм попаднал тук. Главата ме болеше изключително много. Едното ми ухо беше заглъхнало. Опитах се да се изправя и тогава разбрах, че всъщност не мога да го направя. Огледах се. Бях овързан с някакви ремъци по тялото, които спираха всеки мой опит за движение.Вече усетих как уплахата в мен започва да назрява. Къде се намирам? Как бях попаднал тук? Какво се е случило с мен? Колкото и въпроси да си задавах нямах отговор за нито един от тях.Опитах се да надигна само леко главата си за да мога да разбера къде точно се намирам. Странното беше, че дори най-малкото усилие предизвикваше у мен неописуема болка. Истината беше, че опита да изправя главата си и за да мога да огледам къде се намирам ми отне достатъчно дълго време за да успея да се изпотя дори.В първият момент не успях да видя нищо. Очите ми все още не бяха привикнали с тъмнината в стаята. След няколко секунди вече успях да разпознавам различните предмети, а те не бяха много. Точно срещу мен имаше един огромен плазмен телевизор, в ляво от него беше вратата. Въпреки че в едната страна на стаята имаше прозорец  от него не се отразяваше никаква светлина.Опитах се да извикам, но дори и най-големият ми напън беше просто един тих грач. Устата ми беше пресъхнала.От колко време бях тук?Как се бях озовал тук? Кой ме беше завързал?

Опитах се да си припомня как съм се озовал тук, но не успявах. Сякаш нямах никакви спомени.Сякаш някой беше превърнал ума ми в думи написани на дъска, след това беше взел гъбата и беше изтрил всичко. Имах чувството, че ако не си напомня кой съм скоро ще забравя дори това. Аз съм Даниел на 32 години живея в... това явно не го помня. Истината е, че не помня нищо друго за себе си.В подобни моменти някои хора ще кажат, че в главата ми е пълна каша,но истината е, че това всъщност не е така. В главата ми не е каша,защото имам чувството, че в нея няма нищо. Не помня нито кой съм, нито как съм съм се озовал тук. Единственото, което е останало в главата ми е името ми, но всъщност и в това не съм сигурен. Тъмнината в стаята сякаш ставаше все по – непрогледна със всяка следваща изминала минута. Вече усещах как всячески се опитвах да се се откъсна от оковите си и да се измъкна от капана,  в който бях попаднал. Не след дълго разбрах, че няма нужда да опитвам повече. Беше напълно безсмислено. Всеки един напън значеше все повече болка и напрежение за тялото ми и след всеки един напън разбирах как възможността  да се освободя е все по-малка. Ако преди минути се чудех “Как съм се озовал тук?” сега единственото нещо, което не даваше мира на ума ми  бе “Как да се измъкна оттук?” Истината всъщност беше, че в момента нямах отговори за нито един от въпросите си. Не след дълго спрях  да се опитвам да се освободя. Дали беше от това, че осъзнах, че е напълно безсмислено или беше от умората, която изпитваше тялото ми – не знам. Отпуснах се на леглото и затворих очите си.Мислех си, че така щеше да е по – лесно. Мислех си, че това е просто един лош сън, от който рано, или късно ще се събудя. Дали бе сън или не, дори сега ми е трудно да кажа.Но първата част от определението определено му приляга... определено бе лош.

Не знаех колко часа бях спал, но когато се събудих стаята изглеждаше по същия начин, по който изглеждаше и преди да заспя. Тъмнината отново беше единственият ми другар. Имаше обаче една разлика. Когато се осъзнах достатъчно разбрах, че всъщност горните ремъци, които преди бяха овързали дясната ми ръка сега ги нямаше. Опитах се да се изправя и този път опита ми бе увенчан с успех. Или поне това беше успех за положението, в което се намирах. Още докато се изправях усетих, че има нещо на леглото до мен, но едва когато успях да се облегна на дясната си ръка в полуизправено положение разбрах какво всъщност беше това. На леглото имаше един поднос, в който прилежно бяха подредени  вилица, салфетка, чиния пълна със спагети, кетчуп  и кока–кола. Първата ми мисъл беше, че хората, които са ме отвели каквито и да са са решили, че ще е по-добре, ако поне ми дават да хапна нещо. Взех вилицата и понечих да хапна от спагетите, но още не бях сигурен. Мислих си, че вероятно ще искат да ме отровят с тях, но тази моя уплаха бързо беше пометена от съзнанието ми. Дали беше поради факта, че не бях ял, откакто бях тук, а дори самия аз не знаех колко време е минало, откакто съм тук, или пък беше от факта, че реших, че ако са искали да ме убият вече да са го направили, а не да са оставили да го направят някакви спагети.

Не мислех, че мога да ям толкова бързо, но след около минута-две чинията пред мен вече бе празна. Отпих от колата и се изтрих със салфетката. Чак тогава забелязах малкото бяло листче, което беше прегънато на две точно до подноса. Преди да го отворя обаче плазмата, която се намираше срещу мен се включи и прикова вниманието ми.

Отначало единственото, което се появи беше беше черен екран, но не след дълго на екрана се появи човек, който носеше бяла маска, която покриваше цялото му лице и единственото, което си виждаше от него бяха очите му. Отначало човека мълчеше, но не след малко заговори с глас, толкова нечовешки, че вероятно бе преработен:

-          Здравей, Даниел. Името ми не би трябвало да те интересува, но тъй като с теб ще се виждаме често мисля, че ще трябва да ме наричаш по някакъв начин. Клиф звучи добре, не мислиш ли?

“Каквото и да мисля едва ли е от значение в момента” помислих си

-          Вероятно се чудиш как си попаднал тук, но за момента не мисля, че ще получиш отговор и на този въпрос. А и честно казано ще има много други неща, които да те вълнуват през следващите няколко дни. Мястото, в което се намираш се нарича Базата. Това ще е най – безопасното за теб място в следващите няколко дни, повярвай ми. Ти и още 24 други човека, избрани на случаен принцип, ще бъдете използвани в нещо, което в съвременната телевизия май се наричаше “социален експеримент”, ако не се лъжа. Ти и останалите ти 24 претендента ще минете през серия от изпитания, които ще целят да покажат колко добри физически и психически умения имате, ще ви поставяме в различни ситуация, от които трябва да се измъкнете, а след всеки един от кръговете по един или двама от вас ще отпада. Мисля, че сега е момента, в който трябва да ти кажа какво ще се случва с всеки един от отпадналите.

На плазмата отново се появи черния екран, но не за дълго. След секунди той бе заменен от стая, която бе цялата в бяло. Единственото нещо, което се открояваше в нея беше един уред, който наподобяваше зъболекарски стол. След секунди в стаята влезе едно хилаво момче, на не повече от 25 години, което видно уплашено, си мърмореше нещо под носа. На екрана се появи още един обект, целия облечен в черно, който “помогна” на момчето да се качи на “зъболекарския стол”. След като го  завърза с множество ремъци, наподобяващи тези, с които бях овързан аз самия, черната нинджа (повярвайте наистина приличаше на нинджа) извади един инструмент с големината и формата  на нож за рязане на пица и го включи. Пискливият звук, който издаваше машината ме влудяваше. След това облеченият в черно приближи машинката до левия крак на момчето , а когато резача се намести до кожата на крайника му, писъците на младока  станаха неудържими. Стоманеният резач мина без проблеми през плът и кост, като само след секунди, крака му вече беше паднал на земята. Същата процедура последва с другия му крак,ръцете му, а след това черния главорез приближи острието да главата му. Точно когато машината  беше на сантиметри от главата на,вече със сигурност мъртвото, момче записа прекъсна. Точно навреме, за да мога да повърна. Тъй като не можех да се поместя на никоя страна  се оказах целия омазан в собственото си повръщано.

Клиф отново се появи на екрана.

-          Като те гледам в момента разбирам, че това, което си видял е било достатъчно, нали? Или ти трябва още малко мотивация преди да започнат изпитанията? Правилата мисля,че са ти ясни?

Правилата вече ми бяха станали повече от ясни: или преминавам всичките изпитания, или ставам на кайма.

---------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------

П.С. Това е една моя идея за повест, може би дори роман, и реших да я публикувам тук най-вече, защото имах нужда от мнението ви като четящи и интелигентни хора. Истината е, че имам горе-долу план за това как ще се развива историята за напред, но не съм сигурен, както се казва : "дали има хляб в цялата тази работа". Отворен съм за критики и ще се радвам, ако ми споделите мнението си.

П.С.2 Заглавието на историята също не е крайно, просто не се сетих друго. Отворен съм също и към предложения за ново такова.