29. Светът Маяковски – „Раните завяхват“
Произведение от няколко части към първа част
Раните завяхват,
късно или рано.
Не ти нарани ме,
а онази заран.
Обещай след време,
слънцето когато
спре над нас да грее
да ме върнеш лятна.
Мария Довгаюк
https://otkrovenia.com/bg/prevodi/ranite-zavyahvat-mariya-dovgayuk
Всеки си има свои рани, свои преживявания. Казват, че времето лекува, но това са всъщност хората – хората, с които се чувстваш добре по всяко време, хората, с които ти е топло, дори когато няма лято... Написах тези редове буквално за няколко секунди. Понякога им се чудя и се шегувам, че някой отгоре ми ги изпраща.
Мария Довгаюк
Мария Довгаюк – съвременна украинска певица. Родена е през 2000 г. в село Вербен, Ровенска област. Завършва специалност „Преподавател по вокал“ в Киевския музикален институт „Р. М. Глиер“ и Киевската академия за музикално и цирково изкуство. Тя също е и инфлуенсър. Псевдонимът ѝ е Домий. Занимава се с благотворителност.
Златина вървеше по широкия каменен коридор след змея, чието люспесто туловище следваше извивките на тунела. В устата си Белият вятър държеше хидрията, а перлата, вградена в нея, излъчваше мека синкава светлина.
Младата жена инстинктивно се довери на огромния звяр, който знаеше коя е, какво носи и защо го носи. Последното – явно по-добре и от нея. Той каза, че тайният път минава през целия град, пресича скалите в северната част на планината и излиза от другата страна – при пясъчната пустиня с Обелиска. Минаха часове, а те продължаваха да вървят и този ужасен, мрачен път сякаш нямаше край. Най-после, след един завой и едно стръмно спускане надолу, последвано от продължително изкачване, към светлината, идваща от хидрията, се прибави и бледата вечерна светлина от далечния край на коридора.
Скоро излязоха на повърхността и пред тях се ширна каменният път, който водеше до Обелиска.
– А сега?
Белият вятър се обърна назад и се вглеждаше известно време в трепкащото сияние
на небето над Некрополис.
– Трябва да освободиш Светлината – каза той и ѝ подаде хидрията. – Това може да стане, само ако счупиш Яйцето.
– Яйцето? Какво яйце?
– Яйцето на Живота – каза змеят и докосна с нокът огромната овална перла, украсяваща хидрията.
– Но то и така си свети! – възрази Златина. – Мислех, че е като онези седефени украшения, които акумулират слънчевата светлина, а после на тъмно я излъчват.
– Това е само остатъчна енергия. Истински ще засвети, ако го счупиш и сложиш единия „жълтък“ в лампата на Аладин, а лампата – върху камъка Бенбен на върха на Обелиска. Така Светлината ще се върне в този Свят – няма да има повече студ и лед, ще има пролет и лято и всичко ще потече постарому.
– Единия жълтък?
– Яйцето на Феникса винаги е с два жълтъка – един за човешкото му и друг – за птичето му тяло.
– А лампата?
– Лампата е утробата, където ще се излюпи енергията, необходима за връщането на Живота на Маяковски.
Змеят взе медния съд и го обърна така, че се виждаше само горната му част с отвора за фитила. Наистина приличаше на малка, златисточервена птичка, която сякаш всеки миг щеше излети. После люспестият звяр вдигна лампата нагоре и показа профила на съда. И отново – птица. С извита гушка и опашка, с нежната дъга на коремчето и правата линия на гръбчето.
– Обелискът продължава надолу – чак до огненото ядро на планетата. И нагоре – до Розата на ветровете, че и над нея. Той е свързващото звено. Счупѝ Яйцето!
Звярът притвори изпъкналите си очи и краищата на клепачите му заприличаха на две хоризонтални чертички. Аленото слънце, залязващо над каньона, проблесна за последен път и угасна. Наоколо настана сумрак, който се сгъстяваше постепенно.
Златина потръпна от студ, погледна към потъмнелите върхове на скалите и се реши. Замахна, удари хидрията в скалата и я счупи. Огромната перла остана в ръката ѝ, все още цяла и леко просветваща. Девойката замахна пак. Горният край на Яйцето се откърти и от кухата му вътрешност изпаднаха два еднакви, полукръгли оранжево-жълти карнеола1, които, допрени един до друг, образуваха кръгла сфера.
– Сердолик! – позна го Златина. – Казват, че самият Пушкин е имал пръстен с подобен камък и го е смятал за талисман. Чела съм също, че носел късмет и предпазвал от преждевременна смърт.
– Пушкин имаше подобен пръстен – потвърди тъжно змеят. – Именно камъкът сердолик го излекува от куршума на Дантес и го доведе на Маяковски. Но после пръстенът изчезна. А може и да е бил откраднат – кой знае! Побързай, Златина, нямаме много време! Прибери едната половина, а другата сложи в лампата! Запомни:
С два жълтъка е яйцето:
дар за Маяковски летен,
а за пътниците звездни –
скок към къщи е над бездна
Златина прибра едното парче карнеол в раницата на гърба си, а другото сложи в отвора на лампата.
Изведнъж наоколо като че притъмня още повече. От процепите в скалите започнаха да се изсипват часовои с кръгли лица, стиснали алебарди в ръце. Десетина стражи излязоха от отвора зад гърба им и ги наобиколиха.
– Качи се! Бързо! – извика змеят.
Той приклекна и младата жена започна да се катери по люспестия му гръб. Един от стражите хвърли алебардата си и го улучи по крака. Белият вятър зави от болка, замята се и Златина отхвръкна настрани. Звярът изфуча ядосано и изригна струя горещ пустинен въздух, примесен с песъчинки. Часовоите закриха лица, а той размаха криле и се опита да се вдигне във въздуха, но не успя. Атаките срещу него идваха от всички страни.
– Бягай! Трябва да сложиш сердолика в ямката върху камъка Бенбен! – извика змеят и продължи да поваля нападателите с огнения си дъх, но от отворите в скалите се изсипваха нови и нови.
– Но как? Не мога да летя! – отвърна Златина.
– Можеш! – изрева змеят. – Та ти си Жар-птица, за бога!
Златина се затича с всички сили към Обелиска. Стигна до подножието му, но той беше толкова висок, че едва се виждаше камъкът на върха му. Тя се хвана за грапавините на орнаментите му и се опита да се изкачи, но след няколко метра ръцете ѝ не издържаха и се хлъзна обратно надолу.
„Какво да правя?“, помисли си отчаяно тя. „Не мога да се изкача. Не мога и да литна!“
После погледна лампата в ръцете си и бледото пламъче на сердолика ѝ се стори нереално като далечен сън.
– Нима всичко е напразно? – промълви тя.
Погледна пак нагоре.
– Не! Не е! – си каза решително.
„Ако бързаш, съкрати си пътя!“, спомни си тя думите на Маша. Както и тези на Вятъра преди малко.
– Та аз съм Жар-птица, за бога! Аз мога. Мога!
Зажумя, напрягайки всички сили, и пред вътрешния ѝ взор се заредиха смътни картини. Някога беше Жар-птица и можеше да лети: площадът в Бергамо, Илинда, емпусът, който я отвлече, опиянението от появилите се изневиделица криле, хладният зимен въздух, страхът и възторгът… Всичко това е още тук, в нея. Имаме ли памет, имаме всичко!
И две прекрасни златни криле изневиделица се появиха на раменете ѝ, а земята под краката ѝ стремително започна да се отдалечава – тя летеше и нищо друго нямаше значение.
Край скалите беше почерняло от воини. Някои от тях имаха лъкове и запращаха стрели в небето, но бяха далече и не успяваха да я достигнат. Змеят все още геройски се сражаваше, въпреки че беше ранен.
Златина се издигна над върха на Обелиска. Небето сега беше толкова близко, че ѝ се стори, че само да протегне ръка, ще докосне облаците. Розата на ветровете над нея забушува, завъртя се бясно като въртележка, разделяйки се на ръкави, сякаш изригнали и запратени на всички страни от центробежната сила на гигантското образувание. От там започнаха да се сипят вихрушки – седем на брой. Златина с примряло сърце видя страшните им човешки лица и торсове, завършващи с димни, завихрени опашки.
„Като духа от лампата на Аладин!“, реши тя. „Само че тук са цели седем парчета!“
„Това са братята на Белия вятър!“, сети се неочаквано. Какво ѝ беше казал той? „Не се страхувай, няма да те наранят! Те ще разпръснат стражите. Трябва да сложиш лампата със сердолика върху камъка Бенбен. След като Маяковски беше преместен, камъкът се разцепи и сега отгоре има дупка, голяма, колкото да побере лампата. Сложи я в жлеба и я завърти надясно. Това ще включи механизма на Обелиска.“
Златина стъпи на грапавата повърхност на камъка. Намери бързо жлеба и завъртя лампата. Основата ѝ леко хлътна и сердоликът засия. Сякаш електрически ток премина през тялото на младата жена. Тя усещаше енергията, която течеше по стълба към лампата, усещаше как някаква сила изтича от самата нея и че тялото ѝ е част от веригата, свързваща стълба и лампата.
Седемте вихъра се стрелнаха към мястото на битката и се присъединиха към брат си. Войните на Косила бяха разпилени и запратени към скалите като детски играчки. Пясъчната буря беше толкова грандиозна, че затъмни хоризонта.
Златина почувства внезапна слабост и залитна. Кракът ѝ се плъзна по ръба на камъка, тя се спъна, не успя да се задържи на повърхността му и политна надолу. Опита се да размаха криле, но те бяха изчезнали, а тя падаше стремително към земята. Затвори от ужас очи, но усети как някой я хваща за якето и я мята на гърба си. Белият вятър беше долетял и я беше грабнал в последния миг. Той пикира надолу и внимателно я остави на земята.
После огромният стълб се разтресе като от земетресение Нещо ставаше с Обелиска. Той започна да се върти и да се разгъва нагоре – на части, като антена. Всяка следваща част беше по-тънка от предишната, а височината на стълба нарастваше с главоломна скорост. Върхът му с камъка Бенбен и лампата се загуби в облаците.
– Дълъг е десетина километра – каза Белият вятър. – Трябва да е много високо, за да стигне то до всяко кътче на Маяковски.
– Кое то?
– Второто слънце! Това е предназначението на лампата. Тя представлява изкуствено слънце. Наречи го фар, факел, както искаш. Сега истинският Живот ще се върне на Маяковски. Добра работа, партньорке!
Златина се засмя. После свали якето си и откъсна от ризата си дълго парче.
– Нека те превържа – каза тя. – Ти ми спаси живота. Няма да оставя кръвта ти да изтече!
Превръзката не беше много умела, но кръвта наистина спря. Драконът се опря омаломощен на стълба. Златина погледна нагоре. И ѝ се стори, че облаците се отдръпнаха за момент и оттам надникна едно прекрасно лице, обрамчено със златни къдрици и с нежна, добродушна усмивка. После лицето изчезна и на негово място се появи сияйна птица с ефирни, блестящи криле и златна коронка на главата.
– Маша? – извика Златина, но облаците пак се събраха и птицата изчезна. – Тя е Бену, нали? Тукашният феникс. Ето защо е била толкова лека – не защото е вещица, която лети на метла, а защото е птица с криле. Утре ли ще изгрее?
– О, не – ще я видим още тази вечер. Новото слънце може да свети и през нощта – с намалена интензивност.
– Значи Маяковски сега ще си има и луна?
– Точно така! И кой, познай, ще се грижи за регулирането на силата на второто светило?
– Ти?
– Моя милост! На вашите услуги – Джулун, носителят на Факела, Пазителят на Перлата, Спасителят на Живота, Победителят на Часовниците и Повелителят на Обелиска!
– Ей, я по-скромно!
– Моята работа ще бъде много отговорна – защо да съм скромен? Трябва да направя така, че допълнителната топлина да не доведе до катаклизми – нарастването ѝ ще става постепенно. Обелискът има съответните механизми за това. Иначе, ако ледовете се разтопят много бързо, ще се случи нов Потоп, а ние не искаме това, нали? При въртенето на стълба преди малко оста на Маяковски беше отместена незначително – с двайсетина градуса – като на Земята. За да има отново сезони. Можех да спра отместването, но съм традиционалист – няма нищо по-хубаво от смяната на сезоните! Вечното лято, както и вечната зима, не са за мен!
– Двайсетина градуса ли? Това не е ли малко рязко? Няма ли да доведе до „няма нищо по-хубаво от лошото време“?
– И до катаклизми! – извика Белият дракон и се хвана за главата. – Какво сторих! Трябва бързо да върна нещата в предишното положение. След като направя всички необходими разчети, ще намеря оптималната скорост на наклоняване на оста. Поддадох се на емоцията на момента. Исках всичко да стане бързо. Колко неразумно от моя страна!
Змеят се втурна, накуцвайки, към стълба, започна да го обикаля и се задълбочи в четене на йероглифите. После продължи, като натискаше някои от издатините по него. От време на време подхвръкваше и пак потъваше в четене – този път на йероглифите по горните части на стълба.
– Няма да стане веднага! – каза накрая той. – Успях да регулирам повечето неща, но някои процеси вече са стартирали. Малко ще ни разтърси. Дръж се!
Земята се разклати под краката им и между тях зейна пукнатина, която започна бързо да се разширява. Змеят се опита да прехвърчи през пропастта, но един скален блок притисна крилото му към ръба и той само гледаше безпомощно как Златина се отдалечава. Всичко около нея се рушеше и накрая тя остана на малкото островче, в центъра на което стърчеше стълбът.
Змеят най-сетне успя да се освободи и литна към нея, но една бърза като стрела шейна, запрегната с осем бели елена, го изпревари, спусна се към уплашената хидроноска и скоро тя беше във въздуха при приятелите си.
– Добре че все пак решихме да наминем – каза Дун. – А то оня, вятърничавия, почти те беше изпуснал в пропастта. Какви ги надроби пак?
– Няма нищо, няма нищо! – извика, трепереща, Златина. – Той вече ме спаси веднъж и пак щеше да оправи нещата. Само беше килнал малко Маяковски, защото искаше сезони. Нищо повече!
– Нищо повече? – изсмя се нервно Дун. – Ха!
Земята внезапно спря да се тресе. Белият дракон се вдигна във въздуха, обикаляше около обелиска и правеше наум изчисления.
Доколко верни бяха те, се разбра на другия ден, когато Второто слънце все пак светна и разкри нарязаната като ледена новогодишна баница повърхност на Нав без Ду. Паниката, която предизвика в крайбрежните поселения невижданият дотогава ледоход, беше неимоверна, въпреки че пораженията, за щастие, се оказаха минимални.
– Маша е там! – каза Златина на Пушкин, когато кацнаха малко преди полунощ в Контошани да вземат Пашка.
– Знам! – каза поетът. – Благодаря ти, че я върна! Мъчно ми е за човешкото ѝ тяло, винаги ще ми липсва, но някак ми олеква като знам, че е още жива.
– Какво ти е на косата? Сякаш преди беше друга – попита любопитно Дун Златина, сочейки един дълъг кичур, подаваш се изпод мъхестата ѝ шапка с обърнат долен край.
Девойката смъкна бързо шапката си и пищната ѝ коса се разпиля по раменете и по гърба ѝ. Но вече не беше златна. Беше съвършено побеляла, навярно в онези напрегнати минути на камъка Бенбен, когато усети как енергията ѝ изтича от нея.
– Сега приличаш на Илинда! – възкликна Джъд.
– По-скоро на Снеговей. С тия сини очи… – поправи го Дун. – Но ти си много по-хубава!
Всички се засмяха.
(Следва)
Критиците Тютюлка и Лъчезор
– Уж сме на Маяковски, а главният герой тук май се оказа Пушкин. Мирабела да беше помислила малко!
– Планетата не е кръстена нито на поп групата, нито на поета. Името ѝ идва от думата „маяк“, което означава „фар“ – нещо, което излъчва светлина.
– Значи, светлината все пак победи на Маяковски?
– Светлината все пак победи.
– С минимални поражения, нали?
– Стига де!
– Хи-хи!
1. Карнеол (сердолик) – вид халцедон. Цветът му варира от бледооранжев до червеникавооранжев или кафяв. Нюансите му се дължат на различното количество железен оксид. Древните египтяни са го носили в близост до кожата си като средство за постоянно обновяване на енергията и източник на жизненост. В египетската „Книга на мъртвите“ се препоръчва карнеол да се поставя в гробниците като своеобразна „магическа броня“ за живота след смъртта. Един от пръстените, които Александър Пушкин е притежавал, е бил с камък сердолик.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Мария Димитрова Всички права запазени