32 стотинки

     Снощи, на Радомир, за пореден път изтървах „Кюстендилеца“. На гарата имах среща с един „търговец“ на „контрабандни“ цигари. Не съм пушач, но веднъж-дваж купувам по няколко стека за жената и балдъзата. Та въпросният господин с цигарите ми се обади, че ще закъснее. Нямах избор, извадих си от чантата едно романче и търпеливо зачаках цигарджията и последния влак за Кюстендил.

     Малко преди 9 стъпих на нашата улица. Мъри вече тичаше насреща и радостно ми махаше с опашка. По традиция прегърнах кучето и го ухапах за ухото. Захвърлих го да тича на воля по улицата и влязох в кухнята. Тонката и Нела вечеряха.

     - Ванка, сядай да пием по едно! - Маринела обърна една чаша и побърза да ми я напълни с „частна“ ракия.

     - О не, Нелке, на мен в тънкостенна чашка червено винце!

     - Добре, Ванка, нямаш грижа.

     - Каке, сипи и на мен малко, моля те! - жена ми глътна водата от чашата си и я подложи под гърлото на бутилката с червено вино.

     - Ха сега наздраве! За какво пием, Нелке?

     - Е как за какво бе, Ванка? За новата реколта тютюн. - Тонката вдигна чашата и се чу едно звучно тройно „дзън“.Последваха обичайните въпроси : „Топло ли беше във влака?“, „А на гарата?“, „В работата върви ли?“ ...

     В следващия момент на вратата се почука и влезе Бого̀ - съседът ни Богомил. Дясната му ръка, полу-парализирана от няколко лета насам, изглеждаше някак по-нормално.

     - Богомиле, чашка „частна“?

     - Абе Ванка, кога Бого̀ отказва ракия? Никога! - Нелка му придърпа едно столѐ до масата и му подаде чаша с ракия. Бого каза „Наздраве хора!“ и се пресегна към кутията с цигари от новата реколта.

     - Богомиле, ръката ти ми се струва по-добре, а?

     - Ааа, намерих ѝ цаката. Я виж! - Богомил за да покаже размаха дясната си ръка.

     - Е как стана това бе, Бого̀ ? На доктор ли си ходил?

     - Не. На Света̀та Во̀да...

     - Какво? Какво? Пиеш вода от тоя гьол?

     - Знаеш ли, Ванка... Не! Не знаеш, ти си тука от скоро. Това не е гьол. Много повече от гьол е това. Ще ти го кажа...

     - Тъкмо бех влезнал в прогимназията. Тогаз учебната година започваше на първи септември като при руснаците. Лапетии бехме диваци-немногоумници , нас ни мързи да ходим на училище, а е една жега, прозорците отворени и нищо не помага. Решихме, аз Румбата и Перо̀, да се чупим последните два часа от даскалото. И какво ще правим сега? Ще се учим да пушим цигари.   Кутия слънце струваше 32 стотинки, а ние имахме общо тримата 5 пари само за кибрит.      Като по-умен ги подкарах към Света̀та Во̀да. Знаех, че там хората имат обичая да остават по някоя друга пара. Пойдохме! Ей с тая пущина, Бого̀ отново размърда дясната си ръка, събрах от коритцето под чучурчето 32 стотинки. Перо̀ и Румбата ги достраша и стояха под върбите да ме чакат.

Добре, ама в селото на дечурлига магазинер цигари не продава. Ами ако те обади на тате ти? Знаеш ли вечерта колко много бой те чака?

     Както и да е, намерихме един от Лобош да ни купи Слънце - то. И къде ще ходим сега? На Бачовци, там да се учим да пушим. Пушихме що пушихме, пойдохме да си одим обратно. Слизахме към гарата на Калище тъкмо и срещу нас хора тичат - кой с лопата, кой със секира. „Що стана бе?“ - викам. Обръщаме се към Бачовци а там пламнала тревата. Гори, гори ама хубаво гори. Айдеее яко-бръже и ние тримата обратно на баиро. Гасихме пожарището чак до вечерта. Там на Бачовци ядохме и големия бой. Мен тате два пъти ме би. Еднаж на баиро при пожарището и после дома пак. Освен бой имаше и стригане на голи глави. Така пойдохме на училище гологлавци. -Бого̀ си взе още една цигара, а Тонката му поднесе огънче с ветроупорната запалка.

     - Добре де, Богомиле, това какво общо има с ръката ти половин век по-късно? - долях си чашата с винце, че взе да ми става интересно.

     - Има! Как да нема... Септември месец по-миналата година бех се убаво понапил. Притемне ми пред очите, паднах и ръката я отнема. Сметнах го точно 50 години от тогай. - Бого̀ допуши цигарата, изпи си ракията и тръгна да си ходи.

     - И какво сега, Бого̀ ? Пиеш си водичка и се лекуваш – безплатно а?

     - Не бе, човек, от две седмици всеки ден ходя на Света̀та Во̀да да се отборчвам.

     - Я, я пак повтори!

     - Да бе, мамка му, всеки ден ходя и оставям по 32 стотинки в коритцето под чучурчето. Не се шегувам, на Свети Спас борч връщам. - Богомил ни пожела „Лека вечер!“ и захлопна вратата с дясната си ръка.

СО05022021Сф