Глава XIII

   Орлин и Снежана взеха всичко, с което разполагаха по случая и този път двамата, отидоха отново при Каньона на водопадите. Денят беше облачен, сив и безветрен. Не беше много топъл, но с по-дебела дрешка за гората беше подходящ. А за избистряне на мислите, балканският въздух нямаше равен. Беше без значение дали настроението, с което идваш е слънчево, бяло, сиво или почерняло. Подобна беше и нагласата в главата му от доста време насам. Имаше моменти когато успяваше сам да си вдъхне кураж, но те бяха кратки и времето в главата му бързо се заоблачаваше.

   Избраха си едно по-равно място и разстлаха едно родопско одеало. Подредиха всички рисунки в реда, в който са ги получили. Орлин се облегна на едно дърво и присви коляно, Снежана седна до него.

   - Стълби, мост, вода, вретено, окръжности, камъни... Какви шедьоври само!- иронично каза Орлин.

   - Към тях и дреха, пясъчен часовник, къдрица, копче, ластик и очила! Хайде хубаво да помислим какво означава всичко това?- отговори му Снежана.

   - Припомни ми отново спортовете, моля те!- тя му ги каза- Какво общо може да има между пясъчен часовник и мост?- взе часовника и започна да си го прехвърля между пръстите на ръката- Със спортовете сме коцуз, защото не можем да бъдем по-категорични дали ги поставя в противовес със страховете им или не?

   - Ами ако ги изпитва? Например биатлонистката ще търси центъра на мишената. Концентричните кръгове не ти ли приличат на такава?

   - Ако е така, защо има стрелка надолу? А и ластикът за коса?

   - Не знам! Той може би е на гимнастичката?

   - С „може би“ и „не знам“ сме с вързани ръце!

   - Знам, Страхилов, нали сега мислим на глас?

   - Така е, така е, но... Леле какъв съм глупак!- пясъчният часовник се счупи през средата в ръката му. Кристалните песъчинки се посипаха върху останалите улики- Мале какъв съм идиот!

   - Стига де! Станалото, станало! Иди се разходи малко и изпуши една цигара. Много си напрегнат!- той изпуфтя и стана.

   - Знаеш ли кое ме побърква най-много? Ние разполагаме с цялото време на света и сме се задръстили в безизходни улици, тоя ни се подиграва, а тях ги разкатава! Те, те нямат време, Снежана! Отиде до рекичката. Вкара шепите си под водата. Кристалната ѝ чистота и постоянен ритъм на лъкатушене придаваше на браздите на пръстите и под тях вълнообразен поглед на водния път. Сякаш реката имаше собствена памет и той опитваше да се слее с нея, но мислите му препускаха по-бързо, а сега тя бе кротка и даже галеше камъните, а не се бореше с тях, така както той със себе си.

   Снежана почисти всичко и сложи двете половини на часовника една до друга. С бавна крачка отиде при него. Сложи ръка на рамото му. Знаеше, че не му е никак лесно и се опитваше да влезе в неговите обувки. Той не го позволяваше, но се самонаказваше и отказваше помощ всякаква.

   - Имай вяра! Тя още е жива!

   - Кой би могъл да разчете знаците? Кой би могъл да ни помогне? Първата я няма вече повече от месец и половина. И честно... вече не се надявам- той се върна обратно и се подпря на дървото.

   Загледа се напред в пространството. После затвори очи. Сякаш разпусна мислите си така, че сами да се вкарат в някаква пътека- в речната не можа, за това опита и с въздушния поток. Дръпна от цигарата дълбоко и издиша тежко и бавно. Отвори ги отново. Прокара ръка през лицето и косата си и главата му остана наведена. Леко я извъртя и застина. Заби погледа си на едно място. Втренчи се. Почти не примигваше.

   - Снежана, ела и застани от лявата ми страна!

   - Добре, сега какво?

   - Погледни надолу? Спри се на счупения часовник?

   - И какво трябва да видя?

   - Ами, ако не е символизирал време? А място?

   - От него ли прихвана? Бъди по-ясен!- той се наведе и ги взе. Допря дъната едно до друго.

   - Вдигни съответната рисунката и я наложи зад тях! И кажи сега- едното не е ли другото? Виж още нещо- едната страна има и халка- това е било медальон. Сигурен съм, че всичко това са места, така да знаеш! И още- съедини двете части и го постави над рисунката- От едната страна до другата... с един скок разстояние- не е мост, а изпитание. Сигурен съм... Вече да!- говореше въодушевено- И едното е това! Но какво са другите? Къде са?

   - Не искам да секвам ентусиазма ти, но не сме намерили ни една, а казваш, че това е едното място!

   - Такава територия колко човека мислиш, че могат да я покрият качествено? Поне триста! Имаме ли толкова? Не! Освен ако не повикаме колеги от други градове?

   - Но ти не искаш и никой да слага ръка на случая?

   - Не искам, защото ако се случи, най-вероятно това ще е София. Стане ли така- случаят ще остане на папка събираща прах, трупаща време и спомени от изгубени надежди! Една да немерим- после ще викнем и помощ!- в този момент телефонът му прозвъня.

   - Какво има, Ямурлийски?

   - Страхилов, имаш поща!- погледът му помътня.

   - Лична?

   - Да!

   - Плик?

   - Не! Два!- тук телефонът му направо се изсухли от ръката му, Снежана го хвана.

   - Какво има?- попита тя.

   - Обираме си крушите и се изстрелваме към управлението! Имаме поща и са два!

   - Е сега стана тя... През целия път той не проговори. Сирените ехтяха, той летеше натам! А някой в гората ги наблюдаваше...

   Цялата бригада се бе разгърнала върху упоменатите места. Всички си вършеха работата усърдно и старателно. А вече се стъмваше. Никой не се отказа, напротив. Бяха се оборудвали така, че да могат да я търсят поне два дни. Имаха и храна и повече вода. Обхванаха голям район. Фенерите и челниците ги водеха в тъмното. И към всеки неопитен имаше професионалист, без значение дали бе алпинист, водач или екскурзовод.

   Слави и Андрей тръгнаха по пътеката от Дяволското гърло през гората, посока Харамийската пещера. Оглеждаха внимателно и земята под краката си, пространството около тях и клоните на дърветата.

   - Слави, мога ли да те попитам нещо?

   - Стреляй направо!

   - Какво според теб имаше предвид баба Нада когато ти каза да намериш собствения си дявол и че знаеш в коя гора да търсиш?

   - Не знам, Андрейка, но старата наистина ме уплаши.

   - Говореше с теб така, сякаш го познаваше!

   - Ей това ме стресна! И коя е сянката?

   - Все едно виждаше през теб. Беше сигурна, че ти знаеш!

   - Братле, ако искаш нещо да ми кажеш, кажи! Без овъртания.

   - Не се съмнявам в теб, Слави и никога не съм! Липсата ти на спомени, точно в онази нощ вчерашна, точно когато е трябвало да се видите, това ме плаши. А заедно с нейните думи, направо ме ужасява.

   - А мен питаш ли ме? От вътре ме гризе усещането за нещо лошо... и се усилва!

   - Виж, виж!- Андрей насочи фенера към земята- Това са стъпки. Тогава валя, нали?

   - Точно!

   - Малко са се скрили от нападалите листа, ама виж- личат си по-малка и по-голяма обувка.

   - Тук се отклоняват!- каза Слави.

   - Стават по-ситни!

   - Побягнала е!- гласът му се разтрепери.

   - Отиват към дерето.

   - Андрейка?- Слави погледна към него отчаян- Работата не е до сърдене. Гонили са нашата Даничка и са я изтикали към дерето до гладките скали. А там никой не ходи. Скалата, от която се е хвърлила момата, сещаш ли се?- погледна го многозначително.

   - И кой ще я чуе, ако вика- никой! А как може въобще някой да си помисли да нарани нашата Даничка?- и двамата хукнаха натам.

   Мястото никак не беше близо, но им се стори, че стигнаха за минута. А и бягаха бързо. Умора не ги ловече, защото отчаянието, но и хъса породен от него, здраво ги държеше. Имаше причина краката им да се подпалят- и тя силно гореше из от вътре. Опряха гърбовете си и започнаха да оглеждат. Нещо прошумоля в клонаците. С бавна стъпка се насочиха натам. Крачка по крачка приближаваха към шума. Някаква птица прелетя над главите им. Разпляска с криле и посипа иглички от боровете. Светлината на фенерите се разпиля.

   - Явно това е било!- каза Андрей.

   - Съмнявам се, братле-виж!- и насочи фенера отново към земята. Имаше издълбана рисунка в нея.

   - Какво е това?

   - Не знам, Андрейка, но е прясно и е от скоро!

   - Дали пък човекът не е наблизо? Какво ще кажеш, Слави? Да идем по-напред?- само кимна и закрачиха бавно натам. Съчка се счупи под нечии крака. Двамата побягнаха към нея, настъпалият я също. Беше уплашен и бягаше, но не беше сигурен много в краката си, нито накъде го водят. А двете момечета нямаха такъв проблем. Настигаха го и почти им се струваше, че лъчите на челниците вече шареха по гърба му. И точно тогава, той сякаш скочи в дупка в земята, изчезна, изгуби се от поглед и от път.

   - К‘ъв беше тоя според тебе?- пое си въздух Слави и сложи ръце на коленете си.

   - Такъв който не иска да бъде хванат. Беглец от какво обаче, не ща и да помислям- в този момент се чу вълчи вой. Те се спогледаха.

   - Давай да се връщаме на обратно и да видим тая драсканица в земята.

   Върнаха се без проблем. Клекнаха до нея. Беше нарисувано нещо като купа, обърната наобратно със забит в нея нож.

   - Братле, трябва да ги снимаме май, а? Вадя телефона.

   - Нали знаеш какво означава това тук, Слави?

   - Да, Андрейка, това е знак за предателство! Но кой кого е предал?...

   - Ама какво излиза? Че не говорим вече само за един човек и работата става много сериозна.

   - Виж! Тоя тука е седял. И кръв има.

   - Сигурно е ранен.

   - С рана, без рана, не му е чиста работата. И ако е направил нещо на моята Даничка, жив ще го одера.

   - Ставаме двама!...

   Забиха пръчки около рисунката. Снимаха всичко- кръв имаше както по земята, така и на дървото, където явно се е облягал. Както беше клекнал, Андрей извърна глава назад. И това, на което попадна лъчът светлина, определено привлече погледа му. Побутна Слави. Той не разбра много къде му сочи и за това извъртя главата му по посока на светенето.

   - Какво е според теб, Андрейка?

   - Прилича на въже. Давай натам и приготви сигналната ракета. Отидоха.

   Това бе само началото. Последващата гледка ги ужаси. Локва кръв, не, даже приличаше на малко езерце. Една част вече беше попила в земята, но дъждът, който бе валял, беше запазил повечето. Очите и на двамата се насълзиха, но страхът и ужасът в тях беше много голям, и видим. Единият край беше провлачен и размазан, някой е риел с крака и тъй като ивицата беше тясна, то сигурно беше жена. Слави отново извади телефона си, но ръцете му трепереха и не можеше да се удържи. Андрей ги хвана здраво и взе телефона.

   - Не можем да сме сигурни, че е тя, братле!

   - Дали? Дали, Андрейка?- полугласно промълви Слави и вдигна дясната си ръка над коляното. Държеше малък ръчен часовник. Андрей се изтупа на земята въпреки, че беше клекнал.

   - Не е истина... Какво е ставало тук?

   - Сигурен ли си, че искаш да знаеш?

   - И въпреки всичко- Андрей избърса носа си- ще продължим да я търсим. Взе телефона на Слави от земята и снима всичко- Длъжни сме да продължим!

   - Ами баща ѝ? Как ще реагира Мирослав на това?- разпери пръсти Слави над локвата.

   - Няма да му позволяваме да я вижда. От друго не можем да го предпазим. Сам го каза- баща ѝ е!    - Изстреляй ракета!- Слави натисна спусъка без да му мигне окото- Време е да намесим и полицията...

   Хора се насъбраха около тях много бързо. Илко се досети и напали факли. Забучи ги в земята в нещо като кръг. Все пак миризмата на кръв привличаше хищници... всякакви.

Слави изтича надолу, за да намери Миро. Тълпата не беше малка, но погледът му бързо се ориентира. Спря се пред него. Хвана го за раменете. Жестът беше достатъчно категоричен, Мирослав потръпна.

   - Какво има там, Слави? Какво намерихте?

   - Даничка не е там, Миро, но нещо се е случило.

   - Какво видя, момче?- леко повиши тон.

   - Нищо... Тя е бягала, гонели са я- баща ѝ сви ръце в юмруци.

   - Не ми овъртай, момченце! С теб трябваше да е тя, помниш ли?- процеди през зъби той- А ти къде беше, а? Къде? Достраша те да идеш и сега това, така ли?

   - Знаеш, че не е така!- Слави също повиши тон, но гласът му трепереше.

   - А как беше, нахакано алпинистче, такова?

   - Сега те е яд, моля те, недей да говориш...

   - Да говоря ли?- засили се и му заби юмрук в лицето- от носа му потече кръв-Къде беше ти, когато тя е имала нужда от тебе?- изкрещя Мирослав и прониза нощта. Андрей беше наблизо и се спусна към тях.

   - Миро, недей, той не е виновен...

   - Замълчи! Замълчи, Андрей и изобщо не ми говори!- и се отдалечи от тях.

   - Добре ли си, братле?

   - Да, Андрейка! Един юмрук, голяма работа. Мъката и страхът в момента му мътят и главата и погледа. Не му се сърдя. И до някъде е прав.

   - Само не започвай да ми се обвиняваш! Нямаме нужда от това сега. Тя нама нужда от това! Мисли за нея.

   - А жива ли е тя, Андрей?

  Мирослав се беше загледал в пламъците на факлите. Беше като в транс. Чувстваше се в безтегловност, все едно гледаше над всички в този момент. Сякаш беше извън тялото си. Погледът му обхващаше цялата картина- планината, хората около него и най-жегващото- съжалението, което виждаше в очите им. Това много му натежа. И не издържа. Побягна нагоре по баира с устрем и бързина. Никой не беше способен да го спре в този момент. Стигна до мястото.

   Падна на колене. Зари ръце в листата и пръстта.Оцвети пръстите си с кръв, но по-страшното бе- че я усети позната. Разплака се. Парещата болка се усили. Сърцето му заблъска лудо от мъка. Тяло нямаше- да, но толкова много кръв, кой би оживял след това?

   - Даника, защо не я послуша? Защо не ме послуша дете? Думите ѝ не взе насериозно? И сега гледам това нещо... грозно. Защо, Даника? Защо? Защ... Сърцето го стегна рязко, сякаш някой го сряза и върза с въже едновременно. Тялото му започна да изтръпва. Сви се така, все едно се гърчеше.

   - Миро, Мирославе?- Невена и Илко се спуснаха към него- Ей, какво става с тебе?

   - Да... Да... Дани... Даника... и изгуби съзнание.

   - Извикайте линейка, бързо!- изкрещя Илия- Бързооо! Невена се сети, че в джоба си носи Аспирин и извади една таблетка веднага. Набута му я в устата и го накара да я сдъвче, като със сила събираше челюстта му.

   - Дръж се, Миро! Не се предавай!- Илко я погледна изненадан- Интересувах се повече на курсовете за първа помощ, дано това ти помогне!- и той наистина се посъвзе. Върна се в съзнание.

   - Линейката пътува насам, Неве!- каза Илко.

   Слави и Андрей пушеха долу, когато единият видя познато лице. Инстинктивно сви ръката си в юмрук.

   - Какво правиш тук?- избоботи Слави.

   - Идвам даа- плахо поде- Идвам да помогна!- почти изхлипа Радо.

   - А до сега къде беше?

   - Бях в града. Сега разбрах. Сега идвам иии...

   - И какво, ще помагаш ли? Ти?- наежи се Слави.

   - Ей, ей, приятел, остави го!- намеси се Андрей- Успокой топката! Така на никой не помагаш!

   - За какво ли се занимавам с теб? Кога я видя за последно?

   - А, отдавна- десетина, единайсет дни...

   - Сигурен ли си? Не ми звучиш убеден!

   - Слави, хайде, остави го!- Андрей буквално го завлече пред себе си.

   - Братле, това, че не го харесваш, не означава, че тряба да му хвърляш обвинения и нападки- в този момент чуха виковете на Илко и Невена и се затичаха натам. Линейката спря на пътя...

   Стахилов връхлетя в управлението и бързо се озова в кабинета на Ямурлийски.

   - Къде са? Дай ми ги!

   - Успокой се, шефе... Ето ги!- и му ги подаде.

   Орлин нетърпеливо разгърна първия, докато Снежана влизаше. В ръката му изпадна нещо малко и кръгличко, беше обеца. Изхлузи листчето с рисунката. Отново кървав отпечатък. Изображението беше от три точки, запълнени с химикал, или може би топченца- и три капки върху тях- кухи и празни.

   - Сложи си ръкавици поне! Не бъди немърлив!

   - И вече станаха седем... Александрова, ръкавицата едва ли е най-големият проблем в момента.

   - А другият?- попита Снежана.

   - Изглежда по-различен от останалите. Върху него има нарисуван знакът за безкрайност.

   - Е, ако обърнеш плика, е осмица.

   - Смяташ, че има осма?

   - Ами ти?

   - Да, но нямаме подаден сигнал за изчезнало момиче, или вече съвсем изневери на стила си?

   - Нямаме, но това нищо не значи! Ще отвориш ли плика, или не?- твърдо попита Снежана.

   - Ти го отвори! Нека го видя от теб!

   - Добре!- тя го взе и го разкъса. Вътре нямаше нищо. Но рисунката беше от вътрешната страна.

   - Този път няма химикал... само кръв!- изобразяваше червена спирала и най отгоре в широката шаст два стърчащи ро̀га- приличаха на дявослки рога̀- нашият човек е превъртял... И за нея може би е бил краят.

   - Инспектор, Страхилов?- на вратата беше секретарката- Обадиха се от Триград. Една от най-добрите им екскурзоводки е изчезнала. Хората са организирали хайка и са намерили локва кръв. Карат бащата насам към болницата. Получил е инфаркт.

   - Как се казва момичето?

   - Даника, инспекторе.

   - Александрова, Ямурлийски, стягайте се! Отиваме в Триград! А ти, Даника... Теб ли е търсел? Ти ли си кулминацията? С теб ли е издивял? От теб ли е превъртял?- всички тези мисли и въпроси преминаха набързо в главата му- Дано си жива момиче... прошепна и затвори вратата зад гърба си.