Глава XVII

   Слънцето се опитваше да надникне през щорите на болничната стая. Бяха плътни, но светлинката успя да премине и да перне Орлин през лицето. Той се беше извил на една страна на стола и почти щеше да падне, когато лъчите го поразбудиха. Поогледа се, поизправи се, якето му се изхлузи на земята. Наведе се да го вземе, но столът изскърца. Инстинктивно разшири устата си в озъбване и присви очи. Спря се за миг, за да се увери, че не я е събудил.

   Тя се беше завъртяла на една страна с лице към него. Кичур коса падаше върху една част. Слънцето го позлати, когато я огря- да, сега беше гарваново-черна, но като че ли между корените се прокрадваше русолява светлина. А с него показа и малко от белега, който толкова много я ужасяваше. С тихо пристъпване Орлин се доближи до нея. Съзерцаваше я изключително внимателно, сякаш щеше да пропусне нещо. Възхищаваше ѝ се, но изпитваше и страхопочитание... и състрадание, и жал, и симпатия. Не знаеше какво да очаква от нея, не знаеше и как да реагира, за да не я уплаши. А тя настръхваше от всяко докосване. Осмели се да се доближи още малко, но в този момент тя отвори очи. Той се дръпна рязко и беше подготвен за вик или крясък. Не последва такъв. Напротив- тя бавно се надигна в леглото, облегна се на възглавницата, без да отмести погледа си от него. Прокара длани през лицето си и изви косата назад.

   - От кога сте тук?- започна тя.

   - А? Ами... не много отдавна!- не много убедително отвърна Орлин.

   - Само цялата нощ- колко ще да е?

   - Ха, амии- зачеса се отзад по главата, въпреки че едва ли го сърбеше в този момент.

 -  Не се притеснявайте! Било си е Ваше решение! Но колкото и пъти да се пробуждах- Вие бяхте отсреща- изсухлен и почти падащ от стола. Изумена съм как не сте схванат сега.

   - Остави ме мен! Ти... ъъъ- и се сепна- Вие как сте?

   - И „Ти“ не ме плаши, така че спокойно. Добре съм иии... съжалявам за вчера. Избухването ми беше неприемливо. Та аз не ви познавам- нито теб, нито жената, колежката ти предполагам, а се държах... Но когато видях онова красиво, усмихнато момиче със златисто-пепелява коса, което се оказа мое отражение от минало, което не помня и бъдеще, което няма да имам в този вид, аз...

   - Не се извинявай! За нищо не се извинявай, Даника!

   - Знаеш ли? Не е честно!

   - Кое?

   - Ти знаеш името ми и си по-убеден от всеки друг в него- да не говорим за мен и че то ми принадлежи, а аз още не знам твоето!

   - Права си!- клекна до леглото и изравни глава с нейната. Подаде си ръката- Името ми е Орлин!- тя плахо измъкна своята из под завивката и бавно я доближи към неговата. Приплъзна пръстите си до вътрешността на ръката му. Усети приятно затопляне.

   - И на мен, полицай Орлин!

   - Само Орлин... Моля! До тук добре, ааа... искаш ли кафе? Или пък нещо друго?

   - Кафе?- приятно изненадана реагира тя- Никога не бих отказала кафе, но мога ли да те помоля- спря се за момент, сякаш ѝ се стори, че твърде бързо скъси дистанцията.

   - Кажи, няма проблем!- подкани я той.

   - Нека бъде в голяма порцеланова чаша, много горещо и с повече мляко.

   - Добре, все ще го измисля някак! Ей сега се връщам!

   - Орлине?- спря го на вратата тя- Наистина съжалявам за вчера!

   - Не го мисли!- тихо каза той и излезе. Тя стана от леглото и отиде до прозореца. Мушна пръстите си в ребрата на щората и ги разтвори. В първия момент светлината я заслепи. Но после отвори широко очи срещу нея. Вратата се отвори. Преди да се обърне, Даника попита:

   - Забрави ли нещо?- малко се стъписа- Оу, извинявайте! Помислих Ви за друг.

   - Няма проблем! Аз дойдох да те видя.

   - И Вие ли ме познавате, и Вие ли сте мой роднина?- въздъхна отчаяно тя.

  - Не съвсем!- усмихна се той- Но ще се радвам сега да го направя- тя леко се дръпна- Ти си Даника, нали?

   - Щом всички го казвате- аз съм!- той долови нейната несигурност и съвсем тактично седна на леглото, така че тя да го гледа отгоре.

   - Аз съм доктор Светлин Тихомиров, а ти си спасила мой пациент- едно малко детенце, малко момче, което те нарече свой „ангел“- очите ѝ се напълниха и леко се усмихна.

   - Детето с крачето?

   - Точно така! Как го направи? Кажи ми, моля те!

   - Не знам!

   - Как така?

   - Просто използвах ръцете си- усетих странен прилив на топлина и необяснима сила, а сърцето ми подсказваше, че мога и ме подтикна да го направя. Просто покрих раните му с тях- това е всичко. Но се радвам, че той е добре!

   - Няма и следа от състоянието му. Но как... ти... наистина не ми го побира главата. А какво се е случило с теб?

   - Не съм убедена, че искам да знам.

   - Нищо ли не помниш?

   - Нищо- но виждам следите всяка секунда. Отблъскващи са и за мен- и за отсрещния.

   - Ако спреш да отблъскваш сама себе си, ще спреш да отблъскваш и отсрещния, но трябва да се приемеш такава.

   - А ти би ли?

   - Не знам...

   - Ето на!- прекъсна го тя.

   - Аз не съм ангел за разлика от теб. Не знам как си го направила и няма да те лъжа- бих искал да разбера, но... неземните тайни не са за човешки уши и души, нали?...Но погледни напред и си развържи крилете!- и стана- Някога, в един по-хубав ден, се надявам отново да се видим, Даника. Продължавай в същия дух- бих се радвал да остана без работа, заради хора като теб!- леко кимна и отвори вратата- засякоха се с Орлин.

   - Господин полицай, чудо е вашата Даника!- и го потупа по рамото.

   - Това беше- започна Орлин.

   - Знам кой беше- той ми каза.

   - Добре ли си?

   - След това, което той ми разказа- все по-добре.

   - Всъщност- как стигна до тук, до болницата?

   - Последвах писъците на сирените- просто ме притегли насам, не знам.

   - Нищо ли не си спомняш?

   - И това не знам, но...

   - Какво има?

   - Знаеш ли- почувствах се много странно, след като помогнах на детето, на момченцето.

   - Да, сигурно е било прекрасно...

   - Не... не беше! Не съвсем. Имах усещането, че цялата кръв се качи в главата ми и всячески си търсеше начин да излезе от там. Тялото ми загуби всякаква сила. Причерня ми и изведнъж един проблясък- сякаш светкавица сряза тъмнината пред мен и видях две очи- очи от които изпитах страх, дори ме ужасиха. Дори не знам дали има някакъв смисъл в думите, които чуваш сега.

   - Всичко има смисъл, Даника, всичко ще помогне на теб, на мен, а може би и на другите момичета, ако имат късмет.

   - Като моя ли?- с ирония каза тя- Хм... Я почакай- други момичета... Имало е и преди мен?

   - Дааа, ти беше последната изчезнала, но и първата, която намерихме, по-скоро ти ни намери. Даника, погледни ме- тя впери широките си въгленови очи към него- Мистерията около теб е голяма, но това което ти се е случило и е част от нея, дълбае раната вътре в теб и може би паметта блокира спомените ти, за да ти помогне да оздравееш. Вярвам, че когато си готова- тя ще ти позволи да си спомниш. Аз също ще се старая усърдно за това- ден и нощ. Единственото, което искам от теб е да не се отчайваш и да не се подаваш ма страха. Те са лоши съветници.

   - Орлине- всичко може да съм или да съм била, но да се откажа, или да се предам-никога! Сигурен бъди!

   - Добрее!- усмихна се той- Сега вече мога да отида спокоен на работа.

   - Тръгвай!

   - Чао!- после пак ще мина, ако нямаш нищо против, разбира се.

   - Нямам- даже... измъкни ме по-скоро от тук!

   - Ще се постарая! Чао- и излелзе.

   - Чао...

   Даника отиде до прозореца. Вдигна рязко цялата щора. Този път дори не трепна от светлината. Дворът на болницата се виждаше от стаята ѝ. Листата златееха по дърветата и ръмяха по земята когато подухнеше вятър- есента все по-усърдно сваляше краските си и нахлузваше избледнялата рокля, с която щеше да посрещне зимата. Но дори тази картина я успокояваше и даряваше с мир душата ѝ. Това, от което сега се страхуваше най-много, беше неизвестността, непознатите познати, липсата на спомени, странните срещи на болезнените откъси и откази на главата ѝ. Нахлузи халата и излезе от стаята.

   Орлин отиде в управлението. Снежана вече го чакаше там, заедно с Ямурлийски и момчетата. Решиха да ги разделят в двата кабинета- Андрей с Орлин, а Снежана и Ямурлийски със Слави. Опитаха се да направят така обстановката да изглежда по-предразполагаща, но и двамата се почувстваха като заподозрени в зала за разпит, което до някъде разбира се им беше ясно.

Орлин седна срещу Андрей на стола. И започна пръв:

   - Съжалявам, че ви накарахме да чакате толкова- и теб и приятелят ти Слави.

   - Няма проблем- за нея ще чакаме колкото трябва, ще правим каквото се налага.

   - Добре! Първо искам да започна с една лоша новина- пое си дълбоко въздух- Мирослав почина!

   - Какво?- ококори се Андрей, гласът му се разтрепери- Кога?

   - Снощи. Получил е втори инфаркт- масивен с кръвоизлив- този път не са могли да му помогнат.

   - Толкова здрав и корав мъж- помагаше на всички с всичко, на никого не отказваше.

   - И най-здравият човек в такава ситуация може и да не издържи- сърцето му го е предало. Явно мъката е била по-голяма от пределите на границите му.

   - За съжаление, господин полицай- явно наистина се е случило така. А какъв човек беше- на никого помощ не отказваше, та дори само някой да иска да си поприказва с него.

   - Той ще остане такъв, Андрей! И точно вашите спомени ще съживяват духа му...

   - Знаеш ли за какво наистина се виня?- Андрей заравни и сниши гласа си- Дани толкова обича „Дяволското гърло“ и съвсем не долюбва „Ягодинската пещера“- в онази злощастна нощ- тя трябваше да изкара последната група там. Но аз реших да ѝ помогна като я отърва от нея и я оставя на нейното любимо място, а явно не е трябвало... Може би сега нямаше да стоим тук, а аз да си блъскам главата- какво може да ѝ се е случило.

   - Не се обвинявай!- приятел си ѝ, помогнал си. Не е имало как да знаеш или предполагаш каквото и да е. Но може ли да започнем малко по-отначало, по-отрано. Какво разстрои Даника толкова много, че тя не е идвала на работата, която толкова много обича?

   - Това, което е разбрала за майка си. Това, което ѝ каза баба Нада, което ѝ е разказал татко ѝ- Бог да го прости...

   - А по-конкретно?

   - И аз не съм съвсем наясно, Орлине. Но от това, което дочух се оказва, че майка ѝ е била принудена да ги изостави, но не мога да кажа защо, а това напълно преобърна представата ѝ за нея. Вечерта, в която говореше със старата, нещо в думите ѝ я разтърси. След това припадна в ръцете ми. Когато слизах към тях, успях да чуя от изумлението на Дани само думата „брат“.

   - Значи може би е разбрала, че има такъв?

   - Възможно е, не зная.

   - А как се казва майка ѝ, знаеш ли?

   - Ирина.

   - Добреее- разговорът им продължи дълго време...

   Изливът на емоции в съседния кабинет, бе по-силен. Когато Снежана каза на Слави за Мирослав, той се разплака, а плачът му звучеше като дълбоко наранена душа с глас на отчаяно стенание. Отне му време да се успокои, може би защото се опитваше да си избие от главата, какво би могло да се е случило с нея. Начинът, по който говореше за своята Даничка, показваше любовта му и тя не бе поставена под съмнение нито от Александрова, нито от Ямурлийски. Дори на нея ѝ беше трудно да се удържи в един момент и да не му каже, че тя е жива и сама е дошла при тях.

   - Знаеш ли, инспекторке? Оная старата много ѝ размъти главата. Тя и мойта направи шиник. Когато отидохме с Андрейката да говорим с нея и да я запитаме дали знае нещо, тая старата, мръднала от акъла си и на мене ми ги наприказва едни...

   - Какво ти каза?- попита Снежана.

   - Абе нещо като... Да се пазя от Дявола си, бил зад гърба ми. Ще се изправя лице в лице с него, защото видиш ли бил мое огледало, някв‘и такива врели- некипели главоблъсканици.

   - А това говори ли ти нещо?

   - Не! Ама сигурно трябва, нали?

   - Не знам- ти ми кажи?

   - Инспекторке, аз съм сирак. Бил съм изхвърлен кат‘ мръсно куче на улицата. Човек нямаше да стане от мене, ако не бяха тия хора. Когато навърших пълнолетие и напуснах дома, адреналинът и страстта ми към височините ме изпрати при тях и ме срещна с нея, с моята Даничка. А тя скоро се беше върнала от морската столица, завършила история, древни езици и култури- скучни книги, които тя превръщаше в магически разкази и омагьосваше хората с тях. Ама с нея се домъкна и ония оръфляк... Радо.

   - Радо?- разкажи ми за него. До сега не си го споменавал.

   - Ами то няма за какво.

   - Може да излезе нещо и да има за какво. Слушам те!

   - Викат му Радо, ама се казва Радомир. Той се домъкна с нея- завършил беше няк‘ва биология, ботаника ли беше, дявол ли, к‘во не знам. Били се запознали там- в университета. И от увлечението си по трвичките, 'зел че дошъл при нас, че сме имали били богат растителен и тайнствен свят. Ама само мажеше очи с т‘ва. Неговите изтичаха по Даника, ама само аз го виждах явно. Ич не ми харесваше как я гледа.

   - Защо?

   - Абе има нещо мръсно в него, нещо мътно има в грозната му мутра.

   - Явно не го харесваш!

   - Айде бе, как разбра?

   - Смяташ ли, че може да ѝ е направил нещо?

   - Абе де да знам, ама съмнявам се. Тоя е много смотан. Не ще да си говори много с хората, страни от тях.

   - Страни казваш?- каза Снежана по-скоро на себе си- Добре, стига за днес. Може да си вървите с твоя приятел.

  - Добре, той наистина е приятел! И знаеш ли- и неговото сърце Даника открадна, а той отстъпи три крачки назад, като разбра, че тя е дала нейното на мене. А сега е тук и се пържим двамата!- отвори вратата и излезе. Другите също вече бяха в коридора.

   - Момчета- започна Орлин- и двамата трябва да знаете нещо, но не искам да реагирате прибързано, защото нещата са сложни.

   - Давай, полицай, стреляй направо!- каза Слави.

   - Тя дойде снощи при нас!

   - Кой бе, Орлине?- обади се Андрей.

   - Вашата приятелка е жива. Тя ни намери и сама дойде при нас.

   - К‘во говориш бе, верно ли?- изкрещя Слави и го хвана за яката на ризата. Орлин бавно свали ръцете му.

   - Ти сериозен ли си?- невярващо питаше и Андрей и дръпна Слави назад- За това ли не заговори в минало време нито веднъж?

   - Нито пък ти!

   - Сериозен ли си, наистина?

   - Напълно! Но не бързайте сега.

   - Успокойте се, момчета!- вмъкна се и Снежана- Ситуацията е особена и деликатна.

   - Казвай направо, недей да увърташ, инспекторке!- гневът се усещаше в гласа на Слави или меже би беше уплахът?

   - Тя не помни нищо!- продължи Снежана.

   - И никой!- добави Орлин- Външният ѝ вид е доста променен и трябва да сте готови за всякаква реакция от нейна страна. Чудо е, че е жива изобщо и никой не може да си обясни как.

   - Какво се опитвате да ни кажете с всичко това господа, полицаи?- твърдо и настоятелно каза Андрей.

   - Била е изнасилена и намушкана многократно... Лицето на Слави пребледня. Инстинктивно сви ръцете си в юмруци и присви поглед с очи с напиращи от тях сълзи и кръв във белите им стени. И Андрей трудно се сдържаше. При него уплахата на лицето му сменяше нюансите си многократно.

   - Къде е тя?- попита Слави.

   - Утре ще ви заведем при нея- каза Орлин.

   - Никакво утре!- изскърца през зъби катерачът.

   - Спокойно, спокойно, момчетааа!- намеси се и Ямурлийски- Утре ще ви заведем при нея! Утре и нито час по-рано, а сега се прибирайте!- Слави избърса сръка лицето си, подхвана Андрей и тръшнаха вратата зад гърбовете си.

   - Ямурлийски- тая нощ не ги изтървай от погледа си, ясно? Данаиле, наистина.

   - Спокойно бе Страхилов, тръгнах! Ето вече ме няма!- и той също излезе. Навън отдавна се беше стъмнило. Единайсет наближаваше.

   - Ти разбра ли нещо ново, Снежана?

   - В историята се включва нов субект- и той се казва Радо. И не е зле скоро да го навестим.

   - Аз ще се поровя за майката, защото имам усещането, че тя е жената от бележката, но... Стига за днес- денят беше дълъг и уморителен. Хайде, Снежана, до утре!

   - Щом си рекъл! Голям ден ще да е, почини си!

   - От тук насетне, всеки ще е такъв до де разберем какво се е случило- и той излезе.

   - И какво тепърва ще се случва... тихо довърши тя и се качи обратно в кабинета си.

   Орлин се качи в колата и потегли. Мина през денонощния да си вземе нещо за ядене. Пътят му след това преминаваше през няколко тесни уличи, които се извиваха многократно нагоре. В една от тях му се мернаха няколко сенки накуп. Инстинктът му не го излъга. Бяха се скупчили за нещо. Биеха някой. Крещяха. Той видя как ръката на един от тях се приплъзна към кръста и никак не му беше трудно да разпознае оръжието още преди да го е видял.

   - Полиция! Хвърли пистолета на земята!- изкрещя Орлин- кажи речи още неизлязъл от колата. Онзи не мръдна, но всички впериха погледи в него и за момент зарязаха жертвата- Хвърли го или ще стрелям!- повтори по-силно той. Този път ръката на отсрещния тръгна да се смъква към земята и почти я удари когато отново изравни дулото по посока на полицая. Орлин не се поколеба и стреля в ръката му. Този път пистолетът падна. Останалите хукнаха през глава. Страхилов тръгна към простреляния, но и той хукна. Веднага съобщи на колегите си къде е и да тръгнат след тях, а той се отправи към бития. Беше момче- на около двайсет-двайсет и една години.

   - Ей, добре ли си? Как се казваш?

   - Пламен!- с болка от трудното отваряне на разбитата му уста отговори той.

   - Спокойно, ще те закарам в болницата. Какво се случи?

   - Взеха ми парите и за кефа ме пребиха. Много честно- четирима идиоти се правеха на пичове- срещу един.

   - Добре са те подредили. Хайде изправи се- момчето извика- точно така, подпри се на мен, колата е отсреща. Спокойно. Струва ми се, че и ръката ти е счупена. Ще се оправиш, няма страшно.

   - Един път да дойда, да видя Смолян и Родопите и да ме набият, няма що!

  - Е, поне чувството ти за хумор не е избягало, за разлика от нападателите ти- каза Орлин и го изсухли в колата.

   Наду сирените и тръгна. Беше се обадил предварително и когато стигнаха, вече ги чакаха подготвени пред спешното. А тя ги наблюдаваше от покрива...