Ден 2

Събуждам се. Спах ли изобщо? А, не. Ходих на дискотека. Приживе така и не ми се отдаде възможност да се позабавлявам на подобно място. Изобщо не беше като по музикалните клипове. Такава пушилка никога не бях виждала! Дори и да знаех, че не я усещам... я усещах! Освен това по канапетата седяха само някакви разплути дъртьовци, а на дансинга се кълчеха момичета, които приличаха на проститутки (ало, ало, Моралистката!).

Може би просто не уцелих правилната дискотека. Със сигурност.

Когато излязох и се замотах из тъмните улици, видях чудни гледки:

1. За първи път станах свидетел на истински сексуален акт в кола (тясно).

2. Научих как се пуши джойнт и от кой дилър да се снабдя с такъв (късно).

3. В ресторантите обстановката е коренно различна. Имам предвид, че са абсолютно празни (безмислено).

В един от въпросните ресторанти видях майка си и едва не умрях (хммм...). Като я погледнах, установих, че е леля ми. В крайна сметка се оказа, че е абсолютно непозната студентка, с минимум двайсет години по-млада от тях двете.

Липсата на мозък започна да напомня за себе си.

А сега се чувствам въодушевена (явно и чувствата са си чувства и след смъртта), защото за първи път не спя цяла една нощ. Видях какво е то нощен живот! Ъ... само дето само видях.

Решавам да си взема почивен ден в парка. Тъй като е много рано, почти няма хора и веднага си намирам свободна пейка. Ей, то било хубаво да си мъртъв, бе! Винаги има свободно място за теб.

Малко по малко слънцето пеква и навсякъде запъплят бебешки колички и кучета. Става ми мъчно за собственото ми куче – казва се Саламчо и е улично псенце.

Саламчо живееше самичък пред блока. Веднъж да ме погледнеше със своите огромни кафяви очи и нямаше как да не му дам резенче салам. След няколко месеца мрънкане успях да убедя нашите да го приютим. Слава Богу, че обичат животни. И оттогава е наш. Малко ме е страх, че брат ми и родителите ми няма да се грижат добре за него. Дано да се лъжа...

Всъщност Саламчо е единствената причина да се заинтересувам от ветеринарната медицина. Иначе изобщо нямаше да помисля за бъдещето. Баща ми непрекъснато ме питаше с какво искам да се занимавам, какви са ми переспективите, и то още преди да знам какво означава думата „переспектива”. Казах си, че щом имам куче, значи ще бъде ветеринар. И оттогава не се отказах от идеята. Ала като се замисля, едва ли щях да бъда най-добрият ветеринар на света. Имам алергия от катерици и фобия от ротвайлери. Все едно ангел да има алергия от хората и фобия от летенето!

Тръсвам глава. Такаа... мисли си за нещо умно!

Някаква нахална блондинка сяда отгоре ми!

– Не виждате ли, че пейката е заета?! – писвам.

„Не виждаш ли, че си мъртва?!”

– Леле, как вони тук! – ахва Блонди и размахва ръка пред носа си.

– И е малко хладно... – промърморва приятелката ѝ, която е със съвсем къса черна коса. – Май сме на завет. Да се махаме оттук!

– Все едно някой се е изпишкал върху чорапите си... – продължава да мърмори Блонди.

Показвам ѝ среден пръст (поредното предимство на смъртта – мога да ругая и хуля когото си искам) и скръствам ръце, което е особено трудно, поради липсата на такива. Имам чувството, че mon corps е въздух, излят в човекоподобен калъп. Много неудобен калъп.

Знам, че призраците смърдят и са студени. Освен това могат да оставят послания, въпреки че си нямам идея как го правят. Книгите за призраци ми бяха любимите, особено евтините с намачкани корици. Първата си луксозна енциклопедия за духове получих от баба, която почина две седмици след това от сърце.

Като че ли малко се просълзявам. Опипвам очите си и се впервам в минаващите колички и кучета, за да стъпя на земята.

Гадно чувство ме човърка. Днес е погребението ми. Всичките ми близки са там, за приятелите се съмнявам. Нямам приятели, които да дойдат на погребението ми. Повечето ми контакти са по интернет, и то с непознати. Имам няколко много добри познати... Но като се замисля, те дори няма да разберат за кончината ми. Ще се чудят защо не отговарям на писмата им и съобщенията в „Скайп”, ще ме намразят, ще ме забравят и никога повече няма да си спомнят за мен.

Добре, момиче, ако наистина не искаш да ревнеш, по-добре се разкарай от Прокълнатата пейка!

Това и правя.

Крача (или по-скоро се нося) по улиците, през мен минават хора, които не ми обръщат абсолютно никакво внимание. Няколко гълъба се мотаят из краката ми. Най-тлъстият впива в мен оранжевото си око и изгуква.

Усмихвам се. Все едно пак съм жива! Защото дори когато си жив, хората не ти обръщат голямо внимание.

Изведнъж се чувствам празна. По-празна и отпреди малко. Само като се замисля колко много хора подминавах по улиците, без изобщо да ги удостоя с внимание (освен онези, които ме настъпваха или блъскаха). Стотици хиляди души, които никога повече няма да видя.

Колко ли от тях са вече мъртви? Колко ли от тях са били безцеремонно смачкани под бронята на черна кола, без дори да оставят кървави следи по боята ѝ?

Ако само знех как ще ме кара да се чувствам умирачката, щях да се вглеждам във всяко лице, да попивам човешките нюанси... Бях саможива и самотна, но си мислех, че Вселената ми е виновна, задето ме е създала такава и не ме е срещнала с нужните хора, макар и да бях само на четиринайсет.

Животът уж бил голямо училище. Само дето училищата в наше време са страшно запуснати, а учениците са мързеливи. Като мен.

Господи, защо ни образоваш през ваканцията?

Отново разтърсвам глава. Чувствам се като дрогирана. Смъртта не ми се отразява добре, сама си поемам вината! Не ми е виновен никой, не ми е виновна Съдбата!

Леле, чувствам се почти щастлива!

Случи се!

Наистина помъдрях за един ден. За първи път ми се случва толкова силно да искам денят да свърши и да дойде следващият. Може би защото не съм на училище. Стандартното.

И изведнъж нещо ме пробожда. Съвсем забравих за хората. Близките ми! Родителите ми! Брат ми!

По дяволите, това е досущ като летните домашни. Все ги отлагаш за последно, накрая ти остава само една седмица да ги довършиш, вкисваш се, че имаш задачи и споменът ти за цялата ваканция е лимон. Но аз нямам една седмица. Имам 40 (вече 38) дни!

Нямам намерение близките ми да са лимони. Ще го направя. Ще срещна действителността.

Но утре, защото вече се стъмва, а нощта винаги ме кара да правя глупави неща, като да наблюдавам секс в кола.