Аз, ти, той и тя. Или иначе казано – 4етири. Няма имена, няма отличителни белези. А просто 4етири. Няма възраст, няма качества. А просто 4етири. Няма емоции, няма постижения. А просто 4етири. Или поне за пред другите. За пред чуждите, които така и не понечиха да ни опознаят. За пред тези, които си имат всичко. 

     4етири – защо просто 4етири, ще ме попиташ? Отговорът е колкото  простичък, толкова и сложен; колкото е сложен, толкова и простичък. А ти го разбирай, както пожелаеш.

      Ние сме 4етирите липси – нас никъде ни нямаше. Знаеше се, че ни има, но никой така и не ни видя. Никой така и не ни опозна. Никой така и не ни даде шанса да докажем, че и ние си имаме всичко. Че не сме просто 4етири.

     Ние сме 4етирите изгубени – а може би никога не сме били намерени, за да ни изгубят?

    И въпреки това, аз ще дам на нас 4етиримата някакви импровизирани имена, за да може ти да ме разбереш. Аз съм едно, ти си две, той е три, а тя е 4етири. Не, не, не е удачно. Тя не е 4етири. Аз, ти, той и тя сме 4етири. Затова нека аз да бъда Рина, той да бъде Семи, а тя да бъде Мола. Ти не се безпокой, аз не те изпуснах, просто ще ти се наложи сам да се преоткриеш, защото си най-изгубен. Изгубен в света на нищото.

     И ето тук започва нашата история.

    Аз - Рина, познавам теб, Семи и Мола от прекалено много време. От толкова отдавна, че се чудя аз Рина ли съм, или съм ти, а може би съм Семи или Мола? Не знам. Все пак за 4етири няма време. Или нещо се случва, или пък не се. Напрягам се да си спомня, мисля, мисля, но до никакъв отговор не стигам. Затова нека затворя очи... 

     Да, ето, виждам нещо бегло... Я, чакай, това сме ние – 4етири! Малко е тъмно, затруднявам се... Да, ето сега ясно виждам кой кого е. Мога да ни откроя един от друг. Седнали сме в кръг със затворени очи. Хванати за ръце. Виждаме се, без да се гледаме; чуваме се, без да говорим. И така дълго време. Толкова дълго. И въпреки че за 4етири не съществува време, аз виждам промяна. Значи за света на другите е минало все пак някакво време. 

    Аз, Рина, изглеждам по-висока. Като се загледам по-внимателно, ти, Семи и Мола също някак си сте по-високи. Значи за света на другите сме по-големи на години.

     Ние, 4етири, продължаваме да седим в кръг. Но сега е малко по-различно. Гледаме , без да  виждаме; чуваме , без да слушаме. Отвреме навреме един от другите се приближава към нас, без да сме го забелязали. Дава ни това, което той нарича храна и вода. Поемаме ги – някак си като по навик. Той започва да говори. А ние – 4етири, изпадаме в транс.

   Сега, като се поогледам, аз - Рина, изглеждам още по-пораснала. Но ти, Семи и Мола сте се променили до неузнаваемост. Според мен в света на другите ние сме възрастни.

   Дойде моментът, в който аз, Рина, трябва да ти обясня откъде толкова знам за този свят на другите. Или като се замисля, може би не е. Не си подготвен.

      Я, отново спомен! Аз - Рина, ти, Семи и Мола сме извън пределите не познатото ни. Има нещо, което пронизва до болка очите ни. В света на другите това се нарича светлина. Около нас – 4етиримата, се случва нещо странно. Появяват се още и още като онзи друг, който ни носеше храна и вода. Те ходят като него, но на място прекалено нереално и извън възможното. Високи (много повече от нас, 4етиримата) странни субекти, а в тях още чужди и чужди.

    Единственото, което имаме за този свят на този етап, е по едно тежко нещо в ръцете си и една дума, казвана ни всеки път при всяко хранене: „Убивай!”.

  Аз - Рина, ти, Семи и Мола не познаваме нищо друго за този свят на този етап, освен „убивай”. И като чуждестранни гости, за да се впишем, убиваме. Много убиваме. Убиваме, но без да убиваме 4етири.

      Край на спомените.

    Светът на чуждите невинаги е бил за нас – 4етири, чужд. Преди 22 години ние сме били износени и родени от майки – човеци. Следователно и ние сме човеци. Като чуждите. Други човеци, обаче, са ни взели от нашите майки – създателки. В същата нощ (когато всичко е тъмно като на нашето познато място) се разгласява новината: „По-рано през деня престъпници проникнали в стая в родилния дом, където били настанени четири майки с четири новородени. Злодеятелите убили майките и отвлекли бебетата. Полицейските органи усилено издирват извършителите и децата”. Обаче така и никога не успели да заловят нито убийците, нито да намерят децата. От този момент нататък ние – 4етири, сме неизвестни; 4етири липси. Нито сме били фактически загубени, но никога не сме били намерени. 

   В света на човеците, от който ни изтръгнали, не е прието да се убива. По правило човеците се обичат един друг, не се нараняват. Сега ти ще ме попиташ какво е обич? Обич е онова, което е присъщо за тези с качествата, постиженията и емоциите. Тя ги възпира да убиват. Май не ме разбра. Но мисля, че сега ще ти стане по-ясно.

    Когато аз – Рина, ти, Семи и Мола убивахме, ние убивахме всичко, но не се убивахме взаимно. А щом не сме го правели, значи се обичаме. Усещаш го, нали? Ето това на този чужд език за нас се нарича обич.

    Именно обичта спаси мен, Семи и Мола. Именно поради обичта ни бе протегната ръка за спасение. И въпреки че сме отново затворени - тук, между тези бели и пухкави стени, ние сме спасени. Е, Семи и Мола вече не са тук. Те са на друго място, отвъд нашето съзнание и нашите телесни обвивки. Това се нарича смърт – те осъзнаха, че безживотът, който са водели, е бил греховен и не издържали, разположени в земните си фигури. Това ще последва и мен, но чакам. Чакам да ме разбереш, за да станеш и ти човек – като мен, Семи и Мола. И след това и ти ще дойдеш при нас. 

     Е, разбра ме вече. Питаш ме защо аз съм Рина, той е Семи а тя е Мола ли? Това се наричат имена. Всеки човек има свое име. Когато майките ни раждат, те ни кръщават с най-любимото им име. Знаеш защо – защото ни обичат. Твоята майка преди 22 години те е нарекла Пино. И така – ние не сме 4етири. Ние сме Рина, Пино, Семи и Мола. 

     Преди да замина, ще ти призная още нещо. Ние всъщност не сме били 4етири, а просто 4. Защото човеците (които явно не са били съвсем човеци) дори не са положили старанието да ни нарекат четири. Прекалено дълго е за някого, който в крайна сметка липсва – може би си казали те. Това 4етири бе моят личен бунт. 4етири бе моите изповед, пробуждане,  лечение от лудостта. Нека бъдат и твоите.