Разговор на Критиците Тютюлка и Лъчезор

  – Абе, тия волинти, вритони и джулюни, не са ли малко множко за главите на бедните липсващи читатели на Мирабела, а?

  – Тя вече махна първите два, останаха само джюлюните. Обаче редакцията не е приоритет…

  – Кой го каза това?

  – Кой, кой, който иска романът да си остане с грешките.

  – Ами да не греши, бе! Какво – мине се не мине време и хайде – редакция. Къде го дават това?

  – Писателят има право да си редактира текста – това е неотменна негова привилегия. Пише го в хартата на Съюза на писателите на Световете.

  – Като каза привилегия, не прозвуча много добре! Знам, че е за да избегнеш тавтологията, ама нали си Критик, да беше намерил по-подходяща дума! Пък и хартата беше в другата Книга, която се изпари заради Вергилий. Тук може да искат от писателите да са гениални и да пишат само веднъж. Никакви редакции! Той и животът е един, ще знаеш. Каквото си надробил, ще си го сърбаш – никакви прераждания, никакви втори шансове, никакво дописване на краища, пък били те и в две изречения.

  –  Ама докато си жив, може да ти позволят поне да редактираш, нали?

  – Не може. В другата Книга беше ходенето нагоре-надолу из времената и Световете – тук има само три Свята и те са недостъпни – стой си на Нивото и толкова!

  – Докато си жив.

  – Докато си жив.

  – Ама ти какво само повтаряш след мен като папагал?

  – Не повтарям, съгласявам се.

  – И откога си толкова сговорчив? Хи-хи!

  – Откакто адът се премести на небесата.

  – Не думай! И аз да не разбера.

  – Някои други разбраха. Бил едно от Седемте небеса. Според някакви апокрифи ли, богомили ли, не знам.

  – Ама ти какво знаеш въобще? Това Мирабела го прочете наскоро. И си го написа в плана. Тя сега чете  „Българска митология“, затова се бави със следващата част. Уточнявам го, да не кажеш, че е изпаднала в творческа немощ и няма идеи или вдъхновение. Че ще се активират разни Вергилиевци пак – да помагопречат.

  – На тая Мирабела славянската митология не ù стигна – 900 и кусур страници, преди това китайската, ами сега и в българската се зачела. И чете даже и бележките под линия. С ей такъв ситен шрифт, а дълги-предълги. Алчна, бе! Не вземе да чете коментарите, там други, по-умни от нея вече са го казали, ами се мъчи!

  – Тя и коментарите чете! Само за произведенията не ù стига време.

  – Достатъчно е, че си чете собствените произведения. По пет пъти! Защото си е единствената читателка. Самовдига си рейтинга. Хи-хи!

  – Тук вече излъга. Чете по пет пъти, но черновите. Там рейтинг няма. Защото е пунктуална. И не вярва много на Критици и на Вергилиевци като нас. Тя си е всичко – и Вергилий, и Критик, и Редактор, и Атрактор – многоръкият Шива, значи –

Шивка! Хи-хи!

  – Каква Шивка сега те гони пък?

  – Ами тя е жена, не може да е Шива. Затова – Шивка.

  – Шива може да е и женско име, щом завършва на -а.

  – Може, ама не е. Защото не е българско.

  – То и на гръцки женските имена завършват на -а, ама и на -и. Като Елени.

  – На български „елени“ означава съвсем друго.

  – Съвсем, съвсем!

  – Е, приключихме ли с пространното лирическо отклонение, че имаме „Митология“ за четене.

  – Ние?

  – Добре де, Мирабела има за четене. А Вергилиевци имат за четене това, което тя е прочела, хи-хи! После ще подхвърлят на някой Критик това, което тя е забелязала, той ще излезе с победоносен коментар или гръмовна критическа статия за вритоните, които всъщност били бритони и за волинтите, които били волинта, а не волинт и тъй нататък. И после Мирабела ще излезе преписвачка.

  – Леле, колко труд само за едната дискредитация!

  – Крадецът знаеш какво вика, нали?

  – Ама това за редакциите, не е ли прекалено?

  – Защото някои, вместо да поправят, развалят с редакции. Те пишат съвършено и като поправят после – развалят. Разбра ли?

  – Според мен просто пишат, каквото им дойде на ум, събират звезди, сърца и похвали колко са супер и въобще не им пука за текстовете им.

  – Може пък наистина да си мислят, че са съвършени…

  – Може – ако много и непрекъснато те хвалят, току виж си повярвал. Но според мен по-скоро Мирабела си пише лошо, а като го редактира сама, няма да стане по-добро, а може да стане по-лошо. Не можеш да надскочиш себе си, нали? А това за волинтите и вритоните е спорен въпрос. Защото думите са тракийски, а траките не са имали писменост. Тези думи са запазени само от гръцки източници. То даже и надписите под Мадарския конник са на гръцки.

  – На гърците не може да се разчита как са чували тракийските и славянските думи – изкривявали са ги по свой образ и подобие.

  – Ама нали траките били гърци?

  – Кой невежа ти каза това?

  – Ами Александър Македонски…

  – Стига вече с тоя! И с македонците стига! Само „бият Паниковски“! Мирабела толкова им е сърдита, че смята да махне образа на Александър Македонски от централната плочка на преславската диадема.

  – Шшшт, бе!

  – Запетайката!

  – Шшшшт бе! Ама сигурен ли си за запетайката?

  – Не съм. Те и граматиците изглежда не са. Както и за тиренцата.

  – Дефисите.

  – Да де.

  – Запетайката!

  – Мирабела си знаеше правилата, както са я учили някога в училище, а сега, като почна да чете, всичко ù се обърка в главата. Хи-хи!

  – Ами то в интернет не пишат само граматически светила. Всякакви ги има.

  – То и в сайтовете ги има всякакви.

  – Ъхъ. Ама това за Македонски не е заради Паниковски, хи-хи! Тук не бият Паниковски, защото той не съществува. Македонският Паниковски, който е български, имам предвид. Александър Македонски в тази Книга не е Велики, ами е някакво треторазрядно царче, което не си е показало и носа извън Балканския полуостров, затова. Откъде накъде ще е на централната плочка в царска диадема, че ще се и възнася!

  – Измишльотините комплексарски на Мирабела! Да влачат тия македонци, какво им се връзва непрекъснато!

  – Ами те първо си кръщават държавата на Александър Македонски,  а после казват, че са му потомци, защото имат едно и също име. Суперлогика! Все едно аз да си кръстя коня Наполеон, а после да кажа, че му е потомък, защото носи неговото име.

  – Мда! Обаче стига за това, още не сме стигнали до съкровището. Абе, ти забеляза ли?

  – Какво?

  – Пак сме в полето!

  – Ураааа!

  – Тук дефисчета няма ли в ура-то?

  – Не знам. Преди знаех, но сега се колебая. И за то-то се колебая, да не е тото някакво. Поне съм сигурен, че не е Тото. На Дороти. Защото Тото е куче, тотото /три пъти!/ е тото /два пъти/, а пък -то-то, тоест, „то“, което не е То на Стивън Кинг…

  – Марш да четеш граматика!

  – Колко страници е? Хи-хи!

  – Тъй ти се пада, като искаш да си си всичко. А пък това /хи-хи!/ последното стихотворение направо ме ошашави – авторката пише от името на Мирабела, която пише от името на Вергилий, който пък пише от името на Мишелъв. Висш пилотаж!

  –  Коя авторка това? Хи. Хи! Мирабела и Вергилий си пишат от свое име. Когато не пишат от името на героите. И когато Вергилий не пише вместо Мирабела или паралелно с нея… Уф, искам да кажа, че те двамата не си пишат от името на другия. Въобще не си пишат!  

  – Сигурен ли си?

  – Не, в нищо вече не съм сигурен!

  – Така те искам. Многознайко! Впрочем, днес е понеделник сутрин. Ден без публикации. Ще трябва да почакаш.

  – Не, не е. Вече е вторник, защото текстът е публикуван.

  – Още не е публикуван, нали сега говорим, значи е понеделник сутрин, когато Мирабела го написа.

  – Щом читателите го четат, значи е вторник. Може и сряда да е.

  – Ти сигурен ли си, че го четат? Читателите. Ха-ха!

  – Стига вече, едно и също повтаряш! Четат го, защото ще се появи в чуждите коментари, преди още да е станало вторник. Преписвачка е, казвам ти!

  – Коя викаш е преписвачка?

  – Хи-хи!

  – Да те запитам още нещо…

  – Запитай!

  – Онова там с хората, дето не били от Омагьосаната планина във втората Книга, ами дошли от първата Книга, обаче във Втората Книга си съществуват, защото ги има в Омагьосаната планина от първата Книга, като как да го разбирам?

  – Ами лесно е. Идват от първата във втората Книга и стават коренни обитатели чрез Приобщаването. Какво неясно има?

  – Ами Джъд в старата Книга е голям, а  преди това – бебе. А тук е дванайсетгодишен. А Златина идва като студентка, след като Вергилий хвърля перото в Бергамо, обаче в Омагьосаната планина се е родила и е била дете и т.н. Това как става? Две Златини ли има? Каша някаква!

  – Няма две Златини. Омагьосаната планина е една. В нея се е родила Златина и е израснала там, станала е студентка в Бергамо. Оттам нататък започва другата история – Илинда става царица и взема завършилата вече Златина при себе си в Мадара. Това е вече в другата Книга. Но детството ù и в двете Книги е едно и също. Зацепи ли?

  – Но нали преди да дойде във Втората Книга, не я е имало в нея?

  – Имало я е. Защото Планината е една, само Книгите са две. Преместила се е от Бергамо и от Клисура – в Мадара. Затова Мирабела пише за противоречието. То се заличава при Приобщаването.

  – Абе на мен на нагласявка ми прилича, нещо като кое е първо – яйцето или кокошката, ама нейсе!

  – Закриваме ли седенката?

 – Ами да я закрием.

                                             /Следва/

Източник: https://chitanka.info/todo/5864-20111029-125929-mirmeleon-bg-mitowe.pdf