28.06.2023 г., 20:05 ч.  

 5. Хомо Коронус. Аз. Песи понеделник. Церемонията – 1 

  Проза » Повести и романи, Фантастика и фентъзи, Други
245 0 0
Произведение от няколко части « към първа част
25 мин за четене

– Не съм съгласен! Адът трябва да си остане под земята – не му е мястото сред Седемте небеса.

  Архангелът пристъпи напред и сиянието от ореола му плъзна из въздуха като горещо, тревожно дихание. Нажеженият въздух парна деликатните криле на гърба перперуната, застанала пред огледалото – в цялото си тържествено царско одеяние и внушителна червено-бяла корона на главата, отрупана със скъпоценни камъни и златни орнаменти. Белите краища на ленения ù сокай се разтвориха като криле, потрепнаха, а после легнаха отново кротко на раменете ù. Гънките на пурпурната ù багреница зашумоляха, зазвънтяха бисерните висулки и монетите по наушниците ù, а очите върху пъстрите ù, тънки като пергаментова хартия криле примигнаха и се затвориха, после се отвориха пак и погледнаха госта със спокойно и внимателно любопитство.

  Илинда се обърна. Лицето и беше бледо и измъчено, прекрасните ù, сякаш кристални очи бяха навлажнени и около тях се забелязваха тъмни кръгове. Тя взе пудриерата от тоалетната масичка, отвори я и я затвори, без да я погледне, после я остави обратно на мястото ù.

  – Сред Седемте чаши имаше и Черна – възрази вяло царицата, но сякаш мислеше за нещо съвсем друго.

  – И тук има Зло, но то е в недрата на планетата, а не около нея. Заровено е в земята, където са телата на мъртвите и това трябва да си остане така.

  – Защо го казваш на мен? В тази Книга някои вярват, че Земята е плоска и се крепи на гигантска костенурка или вол, които пък плуват в океан. За повечето пък този Свят е високо дърво с корона, стъбло и корени, чийто първообраз и хранители са някъде тук, в Усойната гора. Защо адът да не е сред клоните, вместо в корените? – каза уморено царицата и посегна към огърлицата, лежаща на масичката. – Би ли ми помогнал, моля?

  Изключително рядкото копие на скъпоценното бижу на Гордяна беше изработено от злато, перли и цветен емайл. Състоеше се от седем двулицеви плочки с изображения на растения, птици и палмети1, а на централната беше образът на Света Богородица Оранта /молеща се/, вдигнала ръце, с по един кръст от двете ù страни. В долния край на всяка плочка чрез халки бяха закрепени изящни верижки, завършващи с бисери.   

  Габриел закопча безценното украшение на врата на царицата и измърмори:

  – Церемонията е само временно решение. Този свят е митологичен в основата си. Тук е царството на магията, а не на науката. Ние сме натрапници. Заради нашето присъствие се случват непрекъснато анахронизми и анамеризми. Светът става нестабилен – мобилният телефон съжителства с туники и силяси, колесниците са на въздушни възглавници, дяволите ползват интернет, а ангелите ухаят на маркови парижки парфюми, вместо на цветя и амброзия. Говорих с Мирабела, тя е склонна да се съгласи, Алибей също няма нищо против да подсилим научността. Но казаха да те уведомя. Равновесието е крехко. Ако не намерим бързо решение, този Свят ще стане невъзможен и ще бъде унищожен. Засега успяваме да предотвратим асимилацията си, но няма да удържим дълго. Ще си загубим спомените и с тях всичко минало ще изчезне. Сега положението е абсурдно – земята е плоска, прилича на ствол на дърво и е кръгла планета, и всичко това – едновременно. Невъзможно е. Аз самият тук не съм физик, а лечител и нося фамилията на някакъв богомил еретик2. Ученият в мен непрекъснато се бунтува. Знам какво представляват звездите – виждал съм ги отблизо, както и ти. Не са тенекиени фигурки, прикрепени с тел към Първото небе, нито дупчици в купол от тъмносиньо стъкло, през които прониква Небесният огън. Този анимационен Свят понякога направо ме подлудява!

  – Ти преди беше ядрен инженер с фамилия на поет – успешно съчетание на физик и лирик, защо сега да не си пък богомил? – усмихна се неволно Илинда. – Виж, нека Мирабела пише това, което ù диктува сърцето. Не може да съвмести всички версии. Някои трябва да отпаднат. Не случайно във всяка религия при установяване на каноните е имало селекция. Богомилите са били признати за еретици. Хората, обявили ги за такива, не са били глупави, нито злонамерени. Нека Мирабела съблюдава вътрешната логика на нещата. Истината си има път – да го следва! Не бива да се стреми да угоди на всички или непрекъснато да просвещава. Книгата не е учебник по сравнителна история на религиите. Четивото трябва да е интересно и да прави света и хората по-добри. Важното е доброто да победи. Така ще победи Правдата и нещата ще си дойдат по местата. А ние трябва да се приспособим към този бутафорен Свят, защото вече нямаме друг.

  – Дано да си права, царице! – каза със съмнение Габриел и потърка уморено челото си. – Но аз всъщност дойдох за друго. Чух, че…

  Илинда се обърна рязко и погледна архангела с такава неистова надежда и нетърпение, че сърцето му се сви от жалост.

  – Не, не са го намерили още – промълви Габриел. – Толкова съжалявам! Но открих нещо, затова се осмелих да те обезпокоя толкова рано и преди Церемонията. Някой е влизал в кабинета ми в мое отсъствие. Липсва шише от лекарството му. Еликсирът трябва да е пресен, затова го приготвяме ежедневно, но винаги оставяме резерва. Освен това Мокош твърди, че е изчезнал и рогът ù, заедно с една от торбите на изобилието.

  – Кой има достъп до кабинета ти?

  – Само аз и Мирабела. Мокош, която понякога използваме като медицинска сестра – единствено в наше присъствие. И… – Габриел се поколеба, сведе поглед, а после изрече на един дъх – сестра ти Джуджилейла също има ключ. Тя вари разни билки и понякога ни помага с еликсирите. Много е начетена и оправна. По-добра е в някои неща дори и от Мокош, а тя е берегиня и значи…

  – Дал си ключ от кабинета си на вещица?

  – Тя се закле, а магьосническата клетва има физическа сила. Нарушението ù би ù донесло неимоверни страдания.

  – Мислиш ли, че това би я спряло? – извика Илинда. – Виж ù само лицето! Да не смяташ, че всички тези белези са само от огън? Наивник ли си или какво? Думата „сестра“ да няма за теб магическа сила? Тя не ми е сестра, ясно? А дори и да беше, не бих дала и пукната пара за морала ù. На нея може да се разчита, колкото на времето навън или на някоя пираня в реката. Както се усмихва днес, утре ще те захапе и ще те оглозга до кости. Та тя е Баба Яга, за бога! Без малко да изяде Хензел и Гретел в гората! Не е успяла, но не защото не е искала. И съм сигурна, че те не са били първите ù затворници.

  – Тя явно се надява да наследи Перун, защото ти е сестра, също както Дъждбог ти е брат. Ами Златина? Доколкото знам, тя е далечна родственица на мъжа ти…

  – Твърде далечна – възрази царицата. – Потомка е на осиновеното първо дете на Злата и Вълка. И въпреки че има златна коса и вълчи нокът, което говори, че някъде в рода ù има вълча и слънчева кръв, облакът няма да я избере. Тая кръв е прекалено разредена – няма да я разпознае.

  Силен тръбен звук се разнесе навън и се чу шум и гълчава. На вратата се почука припряно и в покоите влетя една от придворните дами – джудже. Поклони се непохватно и запъхтяно промълви:

  – Пресветла царице, хиляди извинения, че ви прекъсвам, но е време! Водата в езерото се раздвижи. Всички вече са навън, чакаме само вас!

  – Трябва да вървим! Ще говорим пак за това след Церемонията. Но, Габриел – в гласа на Илинда прозвънтяха метални нотки, а очите ù придобиха оловносив оттенък, – дръж под око Джуджилейла, чу ли? Не я изпускай от поглед и стой плътно до нея през цялото време! Уведоми и Сивин, а след Церемонията я доведете веднага при мен!

  – Ще бъде изпълнено, царице! – сведе глава архангелът, а ореолът му засия ослепително.

  Двамата излязоха от покоите, пред чиито врати ги чакаше царската каляска, оборудвана с парно и портативен бар с хладилник, с бронирани стъкла на прозорците,  с телевизор и безжичен интернет.

 

                    Приказка за Слънчовата булка, разказана от Додона

 

  Намислил Слънчо да се жени. Не му се стояло сам вечер в разкошните му, но пусти небесни палати, не му се все обикаляло през деня в златната му колесница, теглена от два чифта шестокрили ангели коне. Приискало му се да си намери булка – лика-прилика, но нали бил един на небето, а звездите и Луната греели само нощем, започнал да се заглежда към Средищната земя – към царството на смъртните.   

  Намерила се тогава измежду човеците една лична мома – Майя Златогорка3. По-хубава била и от звездите на небето, по-прекрасна и от пълната Луна. Висока, стройна, работлива и пъргава като кошута. Викали ù Златогорка, защото косите ù били меки като свила и златни като листата на брезите край Рибното езеро наесен. Кожата ù направо светела, толкова чиста и бяла била – като снеговете на Бели рид, огрени по пладне от слънцето, и гладка и топла като току-що издоено мляко от дойна крава. Очите ù – от сини по-сини, и в тях се оглеждало ясното небе над Клисура, сякаш от Зли рид с неговите бури и тъмни облаци и помен нямало. Добро било сърцето на Златогорката, състрадателно и отзивчиво – на всички помагала, за всеки намирала добра дума. Само един недостатък имала тя – била малко докачлива и твърде горда. Съзнавала много добре красотата си, та затуй не бързала да се жени.

  „По-долу от велможа не искам!“, казвала тя на старата си майчица, която все я жалела и подкокоросвала, че вече 25 години е минала и кой ще я иска оттук нататък – мома зряла-презряла, увехнала и погрозняла.

  Не била погрозняла Майя, ами все тъй цъфтяла и пръскала светлина и обаяние, откъдето минела. И още се заглеждали по нея ергените, макар и някои – по-млади.

  „Че къде велможа ще найдеш из нашите джендеми, дъще?“, кахъряла се майка ù. „По-бързо избирай, че неженените след време на самовили се обръщат“, коряла я тя. „Как ще преживея тоя срам – собствената ми плът, дето съм я кърмила и отчувала от едно парче месо, по гори и езера да скита, от планински извори да пие, боса и в една бяла риза из чукарите да тича, сур елен със златни рога да язди, а нощем да играе хора по усойни поляни, дето трева не никне и птица не прелита, да примамва овчари, в къщи запустеници да живее, по бунища и край помийни ями да преспива, на сенчест орех люлки да връзва.“

  „Ще найда, ще найда!“, смеела се безгрижно девойката. „Мене змей ще ме земе!“

  „Пепел ти на езика, поразнице!“, писвала майката. „Знаеш ли какво става с момите, дето змей ги люби? Вехнат и креят, на слънце се не радват, за чужда неволя не скърбят. Хора вече не са, ами сенки – и гаснат, и мъка ги гризе, а накрая черната земя ги приема.“

  „Ами тогава за Слънчо ще се оженя!“, пошегувала се веднъж гиздосията. „Я каква съм хубава и оправна – в слънчовите небесни палати ще живея, нощем звезди ще броя като ситни перпери, а денем отгоре ще гледам и нишан ще ти пращам, по орела кръсташ – червено герданче, по Страшко и Горньо – ветровете буйни над Бели и Зли рид – везаната си кърпа.“

  „Мълчи, дъще, мълчи!“, казвала уплашено майката. „Ще те чуе Слънцето от горните си палати или страшният Змей Горянин, дето живее през девет планини в десета, накрай-свет, дето земя и небе се допират, дето тече море-океан, дълбок и бурен, с чудовища невидени. И каквато си ми хубава-гиздава, ще се спусне от Горния свят някой от тях при нас, ще те грабне и повече няма да те видим! Какво ще правят тогава бедната ти майка и горкият ти стар баща – без щерка работна – отмяна, без зет – юнак, и без дребни дечица – внучета мили? Не искам аз други внучета, Майо – с големи глави и крилца под мишките, нито пък въгленчета – жарава, ни малки слънца горещи!  Без хурка навън да не излизаш и непокрит съд с вода на двора да не оставяш, китка, паднала на пътя, да не вдигаш и само с ясеновата кобилица за вода да ходиш! Чу ли?

  Чула я Златогорката, ама не я послушала. Кобилицата – тежка, къде и хурка да мъкне? Търсила един ден ведрата от явор с ясеновата кобилица из пруста, търсила ги и не ги намерила. Грабнала първите, които ù се мярнали пред очите, и бегом – към Танасовата чешма, вода да носи. А пред чешмата, на ръба на коритото – китка. Росна-росна, бяла-червена, с трендафил и божур заплетена, със зелен бръшлян обвита. А то не било китка това, ами змей, престорен на цвете.

  Посегнала златокоската да я вземе, откъде се появила една птица граблива – хванала китката и я отнесла. Извила се тогава вихрушка в небето, завъртяла се около птицата, тя изпуснала китката, която паднала над крайните къщи на селото, а вихрушката изчезнала, сякаш не е и била.

  Позачудила се момата, помаяла се, наляла вода и се завърнала благополучно вкъщи.

  А змеят харесал Майя, станал невидим и тръгнал да вършее из селото. А на невидим можел да се обръща, защото в оная китка имало и цвете разковниче, което една вещица му била дала. С това цвете около лапата никой не го виждал, престорвал се на каквото си иска – на китка цъфнала, на медено кравайче, на пафти от чисто злато или на шарен мънистен гердан. С разковничето и всяка врата можел да отключи.

  Тръгнал през нощта змеят от къща на къща – хурките хорски да събира, защото се боял от тях. Натрупал една голяма камара, вдигнал я с огнената вихрушка и ги изгорил всичките.

  Осъмнало селото, покрито с дебел слой пепел. Из къщите – всичкото мляко изпито, всичкият бял хляб в долапите и пещите – изяден, барабар с тестото, оставено да втасва в нощвите.

  „Змей ще да е идвал нощес!“, зашушукали хората. „Но какво ли е искал? Едва ли е дошъл само за хляба и млякото. Мома ще да си търси за невеста. Дали е харесал някоя?“

  Всяко семейство, което имало мома за женене в къщата си, притихнало, притаило се, не пускали родителите дъщерите си навън.

  И ето че вихрушката пак се появила. Завъртяла се над къщата на златокосата, завихрила се и из нея се изсипал един старчок – с разбъркана прошарена брада, дебел и мазен, облечен в развлечена, широка роба, а очите му – разноцветни. Имал крила тоя огнен човек, а краката му били с магарешки копита, в бронзови сандали.

  Златогорка през това време била по двора, пръскала с вода от едно ведро и метяла с  метла с ясенова дръжка и с долна част от свързани с тел и с червен ширит ясенови клонки. Тръгнал към момата змеят, ама не смее да се приближи, страх го е от метлата. От ноздрите му пушек излиза, от устата му – силен пламък.

  Ербап била девойката и инатлива. не се уплашила от чудовището, ами хоп – плиснала с ведрото към него. Изсъскала водата и угасила огъня. Стиснала метлата куражлийката и започнала да налага звяра по гърбината. Обаче оня не отстъпва. Водата се свършила, а метлата се счупила. Протегнал ръце, завършващи с остри нокти, към нея змеят и тъкмо да я сграбчи, от небето се спуснала огнена колесница, запрегната с крилати коне.

  Излязъл от нея един юнак – хубав с хубост невидяна и със златен венец на русата си, буйна коса, със златни дрехи, обшити със сърма и бисер, с колан, обсипан със скъпоценни камъни и с остър меч в ножницата. Лицето му свети, очите му хвърлят пламък, ама добър е тоя пламък, не като змейовия.

  Държал в ръцете си момъкът гърненеце с варено мляко, овързано с въже от козя козина, от което се вдигала топла пара.

  Светнали очищата на стария звяр, а от устата му покапала слюнка, която димяла и съскала, щом докоснела земята. Полакомил се змеят и сграбчил гърненцето.

  Хубавият момък извадил от колана си китка разделна – стиска пелин, шепа горицвет, няколко стръка чернотрън и обсипал с нея девойката от главата до петите. Тя тутакси станала непривлекателна за змея и той напълно изгубил интерес. Превърнал се пак в чудовище, притиснал гърненцето към люспестите си гърди, разперил криле и отлетял накрай-свет в подземната си пещера на брега на море-океан.

  Поклонил се момъкът на родителите на Златогорка и поискал ръката ù.

  – Не! – отсякла майката, а бащата само поклатил глава. – Не си даваме чедото да е небесна невеста, дори и самият млад бог на Слънцето Ярило да е слязъл за нея. Няма да я видим вече. Ще се народят малки жаровити слънца и ще изгорят земята. Всички ще загинем!

  Замислило се небесното светило, а родителите прибрали Златогорка в къщата. Но не се качил Ярило обратно на колесницата си. Твърде много искал той да се ожени за Майя. Завързал конете със златни юзди под един дъб на мегдана, покачил се на дъба и започнал да мисли как да придума девойката да тръгне с него.

  Три дни и три нощи мислил. Три дни и три нощи слънцето над Клисура пекло и не залязвало. Изгорило де що посеви има, пресушило блатата в Усойна гора, стопило снега по Бели рид, а Рибното езеро преляло и заплашвало да наводни котловината.

  Видели се в чудо селяните. Затворили порти и прозорци, спуснали пердета и кепенци, изпокрили се из изби и зимници, изчерпали всичката вода от чешми и кладенци. Към мегдана и дъба никой не смеел да се приближи – толкова непоносима жар лъхала оттам.

  Накрая преоблекли една 40-годишна вдовица – сложили ù перука от царевични осили и червено герданче на  шията, на пояса – позлатени пафти и китка от божур и трендафил, забодена на везаната кърпа, и я проводили при Ярило – невеста да му стане. Криела си тя лицето и не продумвала, за да не я познае Слънцето.

  Но младият бог разбрал измамата и се разлютил. Огнен пламък изригнал и изпепелил дъба. Вдовицата с писък побягнала извън селото и се цамбурнала в Рибното езеро, а с нея и половината ù съселяни – да се скрият от безмилостния небесен владетел. Там те се издавили и водният дух – Синият дракон, ги превърнал в неми риби червеноперки. Останалите жители се събрали и проводили най-възрастния си съселянин да придума родителите на девойката. Запътил се пратеник и при Слънчо.

  – Доведете ми момата, без нея не тръгвам – заинатил се Ярило.

  Запряло слънцето колесницата си на мегдана и не мърда – Златогорка чака. А от небето – огън и жупел, искри хвърчат и пушек се вдига.

  Склонили най-сетне двамата старци и заедно с Майя, отишли на мегдана.

  – Ти ни прости, слънчице – благодарни сме ти, че без отдих грееш и пръскаш светлина и топлина над света, ама ни е страх, че като ви се народят деца, ще станете много и ще изгорите земята – казали плахо те.

  – Няма да допусна такова нещо! – успокоил ги Ярило. – Тя само да ме иска, все ще измислим нещо! 

  – Искам го, мале! – проронила хубавицата и се изчервила, от което станала още по-хубава.

  Засмял се юнакът, а венецът на главата му засиял толкова силно, че всички с писък се разбягали. Грабнал Слънчо девойката на огнената си колесница и се изгубил във висините с нея.

  Скоро им се народили деца – от светли по-светли, от ярки по-ярки, от жарки по-жарки! Цели дванайсет къдрокоси момченца слънца и едно момиченце – ясна звездица. Най-голям от тях е Сабазий-Загрей, а най-малък – Дерикожа, викат му още и Малък Сечко.

  Плъпнали децата на Слънцето по Първото небе и го нагрели толкова силно, че стъкленият похлупак, на който били окачени светилата, започнал да се топи и звездите посред бял ден се посипали на земята като метеоритен дъжд и избухнали страшни пожари.

 Видял Слънчо, че е лоша работата и че са били прави родителите на жена му да се страхуват от рожбите им и се обърнал за помощ към сестра си Мора – владетелката на Долната земя, на студа и ледената зима. Тя живеела в Подземното царство заедно със съпруга си Чернобог. А на Средишната земя е царството на брат им – владетелят на Мадара – гръмовержецът Перун.

  Заключила огъня на децата страшната Мора в тела от камък и го пратила в Средищната земя – в гигантските живи скали, които хората сетне нарекли къпинчовци. Те са и господари на времето, защото пазят Световното дърво. За огъня, скрит в тях, може да се съди само по искрите, които хвърчат, ако удариш силно два камъка. Разправят, че имало някакъв начин слънчевият огън да бъде освободен от скалите, но го знаели само Ярило и Мора, а те на никого не искали да разкриват тая тайна.

  Разправят също, че след стотици години Змей Горянин пак се появил в Клисура, преоблечен като Торбалан, а после и като магьосник, повелител на джуджетата. В Незнайната гора, където е Дървото, пленил едно момиченце и го накарал да му прислужва, защото така и не успял да се ожени. Макар в друга Книга, където живял преди, да имал цели три жени, но никоя от тях не дошла в Планината с него. После нещо се случило и магьосникът дракон изчезнал, а момиченцето още е там и е станало дух на Дървото, което сега е на друго място, а Незнайната гора била изгорена до корен.

  Следващите деца, които се родили от Майя и Ярило, не били вече великани. Имали човешки черти и почти човешка същност и живеели сред хората, макар да притежавали някои магически сили. Една от тия слънчеви потомки била Злата Хубавица, която се оженила за Вълка – оня, дето в древни времена се бил с Куцулан на връх Мусала. Освен осиновения Вълкан, те имали и още няколко родни деца, преди да бъдат убити от глупавите клисурски селяни. Всички техни потомци могат да се разпознаят по златните коси, в които Ярило заключил небесна жар, за да предпази хората от подземния огън на Куцулан и те да имат оръжие за противодействие на злото. Но този огън не помогнал на Вълка и Злата да оцелеят – те били изненадани и нападнати, когато най-малко очаквали. 

  А вълчето наследство се познава по вълчия нокът на крака, който имат Злàтините и Вълчите потомци. Същия го има и Златина – придворната дама и първа приятелка на нашата царица Илинда, макар да не е пряка родственица на оня първи Вълк. Как се е пръкнал нокътят при нея, все още е загадка.   

 

                                                                                                        /Следва/

 


1. Палмети – форма на короната на овощни или декоративни дървета във вид на ветрило или разтворена длан (като палмово листо).

2. Василий Врач – лечител и богомилски водач от български произход във Византия от XII век. Проповедите на Василий и дванадесетте му апостоли в Константинопол повлияват широк кръг хора, включително представители на аристокрацията, което кара император Алексий I Комнин (1081 – 1118) да предприеме решителни мерки срещу разпространението на ереста. След разобличение от императора е хвърлен в тъмница, не се отказва от учението си и през 1111 г. е изгорен публично на клада на хиподрума в Константинопол. Когато огънят го обхваща, тълпата вижда бял блясък да се издига от пламъците

3. Злата Майя /Златогорка/ – славянска богиня на лятото, дъщеря на Светогор, внучка на Вий, царя на Подземния свят. Майка на Даждбог. След възкресението си ражда и друг син – Коледа, който побеждава Чернобог. Коледа дава на хората нова „Златна книга“. Ярило пък е източнославянски бог на слънцето и плодородието. Западнославянското му съответствие е Яровит, който впоследствие се превръща в бог на войната.

Източници: https://dzen.ru/a/X06BkLQ6pSdsjC9k

https://bulgarianhistory.org/sakrovishte-veliki-preslav/

https://chitanka.info/todo/5864-20111029-125929-mirmeleon-bg-mitowe.pdf

 

 

 

 

» следваща част...

© Мария Димитрова Всички права запазени

/от Удивителния Вергилий/
Не искам да свиквам отново с тъгата,
макар кехлибарена, с привкус на мед.
Да, знам – есента е тъй щедра, богата,
но влачи след себе си хали и лед. ...
  239 
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??