Очите ми ме молеха да ги затворя... да заспя...
Те казваха, че колкото и да съм виновен, сънят ми е
необходим. И докато давах оптимума от себе си,
се взираха в теб - в лицето, косата, очите ти...
Сянка, изтъкана от пламъци, ледената фигура на
страстта... Оптимумът на един непълноценно изживян
живот като моя. Птичката, литнала в небесата и
живееща единствено за това, умира, когато не може да
лети. Е, аз вече не мога да летя. С крилата си на
ангел на мрака мога единствено да си правя вятър.
Запалвам последна цигара и затварям албума със
спомени толкова хубави, че ми иде да заплача...
Обичам те!