7. Хомо Коронус. Веди. Маслен понеделник – ден трети – 4

                     Приказка за джуджетата и пигмеите, разказана от Додона

  Тая корона златна – с рубините, бисерите и перперите, дето я носи на празници нашата светла царица Илинда, не е обикновена, ами е правена по поръчка в златарското ателие при монетарницата във Велики Преслав от самия Дун Симън – майстора със златни ръце от Китай, дошъл като другите човеци от унищожената Книга с червена корица, обрамчена със златен обков, с цветя и птици отгоре и други чудни животни. Отначало Перун искал Илинда да носи като него златната стема1 на цар Калоян, която наследяват всички мадарски царе – обсипана със скъпоценни камъни и бисери, с пропендули до раменете, с триъгълни пластинки, подобни на лъчи, разперени като божествена длан нагоре и с честния кръст на върха, поддържан от златни клонки, с по един едър бисер на всяко рамо като сияен и недостижим небесен плод. Но перперуната се запънала и настояла короната ù да бъде на външен вид по нейна воля и желание, както тя си е решила.

  Венецът на царицата, рекла, не е толкова важен, колкото тоя на царя, може и да не е, какъвто е бил в стари времена, ами нека има приемственост между минало, настояще и бъдеще и туй да се вижда от начина на изработка.

  Съгласил се Перун, че жена му била будна и разсъдлива и никога не проявявала вироглавост, ами винаги изтъквала разумни доводи в полза на желанията си. И станало, както обикновено, на нейното. Захванал се Дун за задачата с жар и вдъхновение, стриктно следвал указанията, дадени от Илинда, и получил с помощта на Двореца всички материали, нужни за изпълнението на височайшата заръка. Три месеца отнело на майстора да направи короната, точна до най-малкия детайл, за което използвал килограм и половина висококаратно мадарско злато за обръча и подложките, китайска бяла и червена коприна, обвиваща двете горни съставни части, както и за сокая, а за пропендулите – множество златни перпери, сапфири, рубини и бисери.  

  И станала короната на царицата за чудо и приказ! Но хладно било сърцето на Илинда към всякакви труфила, затуй слагала царския си венец само в тържествени случаи, при посещения на високопоставени гости от чужбина и по време на Церемониите край Езерото на нимфите, а иначе предпочитала да носи преславската си диадема. Все ù се струвало, че нещо в официалната корона липсва.

  „Няма го зеления цвят“, казвала тя на личната си придворна дама и първа приятелка Златина. После поглеждала към прозорците на Тронната зала, където се веели пищните и тежки мадарски трибагреници. „В знамената го има, а в короната – не. Стори ми се прекалено претрупано и реших да не го слагам.“

  „И правилно!“ , успокоявала я златокоската. „В Египетската корона пшент зелено няма – само бяло и червено. Искаше да покажеш, че идеята за древните им инсигнии е дошла от Мадара, нали? Като мартениците.“

  „Точно така – Долната и Горната земя. Бяло – за сияйните небеса, и червено – за пламтящия и изгарящ огън на преизподнята. Но къде е Средищната земя – спокойното, уравновесяващо зелено на земната природа? Страх ме е да не предизвикам нещастие за всички нас с това си решение. С тая цел махнах и змията с лешояда, които ги има в египетската корона.“

  „Добре че не си приложила към комплекта и хебсут – фалшивата брада на египетските фараони. Правили са ги от животински косми и са ги носили масово – дори и цариците им.“, смеела се Златина.

  „Най-много да оскубя някой педя човек – техните бради са дълги цял лакът!“, не ù оставала длъжна Илинда. „Казват, че били вълшебни и изпълнявали желания. Да взема да подаря една от тях на Джуджилейла – да прави по-успешни магии, че нещо го е закъсала напоследък.“

  „Шшт!“, прошепнала, усмихвайки се, Златина. „Тук и стените имат уши. Магьоснически! Ще вземе старата вещица да те чуе и да епилира някой нещастен пигмей.“

  Та стигнахме най-после и до пигмеите и тяхната история. Ти, скъпо момче, не клюмай и не бързай да заспиваш! Има още за разказване, а най-интересното винаги предстои.

  Много хора не правят разлика между пигмеи и джуджета, и напразно! Джуджетата са местни Същества – първите, които Бог създал в тази Книга. Били дребни, набити, широкоплещести, късокраки и повечето – брадати, а жените им – пълнички, сърдечни по характер и доста подвижни /казвам го това не защото аз съм една от тях, разбира се!/. Но малките хора били прекалено слаби и безпомощни, непрекъснато се губели из тревите, заплитали брадите и дрехите си в храстите и често ставали плячка на големите птици и хищниците из горите и планините. Затова били изпратени под земята – в недрата ù, да копаят руда и да добиват скъпоценни камъни. Както и да служат на къпинчовците – втората раса, създадена в Омагьосаната планина. Те пък били огромни същества от камък, но в телата им била заключена мощта на небесния огън. Затова всеки великан има две същности – слънчева – дневна, и подземна – нощна.  Скъпоценните камъни и благородните метали за тях са като баласт, паразитна маса, от която те искат да се избавят и джуджетата са техните помощници – като волските птици, които кацат по едрите домашни и диви животни и кълват кърлежите им и ларвите на насекомите, които живеят върху кожата им. Или малките рибки лоцмани, съпровождащи навсякъде акулите и изпълняващи за тях същата почистваща роля.

  Но и къпинчовците не угодили на своя създател – прекалено тежки и неповратливи били. И толкова високи, че често удряли главите си в небесния купол и предизвиквали там сътресения, а понякога го напуквали или чупели и върху земята през нощта се  сипели непрестанни метеоритни дъждове, които подпалвали пожари навсякъде, а през деня от безпрепятствено проникващите към повърхността парещи слънчеви лъчи наставала такава невиждана жега, че имало опасност земята да се превърне в пустиня. Затуй Бог оставил само децата на Ярило от Златогорката, а останалите великани превърнал в неподвижни планини. Съгласно споразумението с Перун и Куцулан, дванайсетте последни къпинчовци можели да се съживяват на сто години веднъж, и то само за един ден. По този начин първото стъклено небе и другите след него, както и самият небесен ред не били застрашени.

  И трети опит направил Бог да засели Средищната земя и този път създал Съществата. Те не били толкова дребни, колкото джуджетата, нито пък толкова големи, колкото къпинчовците, пък и същността им била друга – владеели магията. Те паснали на Средищния свят и може би щели да си живеят там дълго и щастливо, но един прекрасен ден от процепа в небето над Зли рид се изсипало множество от примати, които наричали себе си хора и които не били рисувани, както останалите жители на Планината, а били от плът и кръв, обемни, подвижни, любознателни и доста амбициозни. Уж място имало за всички под стъкленото небе на Омагьосаната планина, но хората се размножили прекалено много и започнали да избутват Съществата в блатистите и негостоприемни простори на Усойната гора, уредили си своя империя, наречена Мадара, превзели цялата Планина и с присъщата си жажда за знания и територии, започнали да надничат и към Долната и Горната земя и да тревожат обитателите им. Измислили Церемонията за приобщаване и вече почти не се различавали от коренните заселници на Планината – придобили магически сили и станали опасни. Небесните жители с присъщото им добросърдечие приели хората и дори започнали да общуват с тях, но злите долни Същества не се примирили и на няколко пъти се опитали да унищожат хората.

  Но като осезаема и непоклатима преграда за тях била Земята – Средищният свят. Тя стояла между Небето и Преизподнята и не допускала долните същества да излизат       горе, а след затварянето на Небето, и горните Същества не можели вече да слизат долу. Това ужасно ядосвало Куцулан и пасмината му, защото той си мечтаел след унищожението на хората да се заеме и с горните жители и да стане пълновластен господар на Книгата. А на Мора – зловещата нощна пеперуда на смъртта и на мъжа ù Чернобог – божеството на лошия късмет, Куцулан решил да остави Долната земя, както било досега. И решил той, че щом Земята пази хората и Небесата, ако няма друг начин – да бъде унищожена и тя, за да може той да се възцари и да властва вовеки веков, въпреки волята и желанието на Бог.   

  А него никой никога не бил виждал в тази Книга. Нещо повече – тук от години вече живеел друг един безсмъртен персонаж – от унищожената човешка Книга с многото Светове – фениксът праведник Тай Уанг. От него се страхувал Куцулан. И намислил да привлече на своя страна пигмеите – другата раса от малки хора, която пристигнала почти по същото време от Книгата за Ян Бибиян, заедно с магьосника Разнобрад, който там се наричал Мирилайлай. Той се превърнал в змей в Планината и се опитал да отвлече Майя Златогорка, но не успял, а после изчезнал. Къде е сега, никой не знае – може би е в пещерата си Накрайсвет и спи там змейски сън, а може и да е навсякъде другаде, в друг облик, нали все пак е магьосник! Предводителят на пигмеите, известен тук като Гъделан, в онази Книга се наричал Лю-лю, а поданиците му – люлючета. Те също имали вълшебни сили и според легендите, можели да властват над Времето, произвеждано от Дървото на живота. Затова Джуджилейла и Куцулан скрили Дървото и вещицата го омагьосала – за да не може никой да има достъп до него.

  Куцулан се опитал да привлече Гъделан на своя страна, но зловещите козни на куция дявол не се харесали на Педя човек. Той и неговите малки хора се скрили в недрата на Планината и дяволът не могъл да ги достигне.

  И докато Бог е невидим и непознаваем, всяка Книга си има автор, който е известен и съвсем определен. Авторката на нашата Книга, както и на унищожената от Разнобрад и игуанодона Вергилий предишна Книга на многото Светове, е Мирабела, която живее в Малкия дворец в Плиска, до Алеята на буквите, заедно със съпруга си Гавриил Врач, който е архангел и лечител. Той останал доброволно на земята след затварянето на Небесата, заедно с още няколко свои събратя, за да имат хората закрила срещу козните на Куцулан. Един от тях – архангелът Васил-Игнацио Левски, също изчезнал, защото изчезнало турското робство в тази Книга и Мирабела все още се вини за този недобре обмислен от нея ход. Казва, че има нещо странно около нашата Книга. Въпреки че тя е авторът ù, някаква странична сила непрекъснато се намесвала в писането ù и се опитвала да я направлява. Дали това е Същество, човек или ангел, тя не знаела, но сюжетът често вземал непредвидими обрати. Със сигурност не бил Гавриил, нито Трайчо, нито пък Алибей Симън, комедиантът. Те присъствали реално с облик и със съвети към нея, а тази сила била невидима и сякаш имала нейния ранг и възможности. Тази загадка все още не е разрешена, но пред жителите на Планината сега стоят много по-важни задачи – упорито вървят слухове, че невидимият и непознаваем Създател на Всички Книги и на самите Автори е решил да унищожи и нашата Планина и имаме само седем дни, за да го разубедим в това негово решение.

  А как да стане това, след като никой никога не го е виждал, не е ясно.

                                                                                  /Следва/

1. Стема – в Древна Гърция – лавров венец, обвит в бяла овча вълна, носен от жреците. В Древен Рим неин аналог е инфулата – свещена превръзка за глава на жреците от бяла или червена вълна – символ на неприкосновеност и святост. Във Византия е тип закрита корона, изработена от злато и украсена със скъпоценни камъни, с кръст на върха и е част от императорските инсигнии. Символът на стемата е, че монархът няма над себе си друга власт, освен Божията. В текстологията стема се нарича дървото на зависимостите /свързан граф или диаграма/, показващо взаимовръзката между ръкописите /списъците/ на литературното произведение. В теорията на синтаксиса стема се нарича графически представената във вид на дърво схема на структурата на изречението. В компютърната лингвистика стема е резултатът от работата на стеминговия алгоритъм – процесът на намиране основата за зададена изходна дума, която не винаги съвпада с корена.