* * *
Миша се обърна наляво. Не можеше да заспи, а вече се съмваше. Беше се въртяла цяла вечер и спомените-за-които-не-искаше-да-си-спомня бяха полепнали по дразнещо нагънатия и чаршаф. Плъзгаха се. Нагоре. По краката и увиваха се около торса и и се сплитаха на моряшки възли около гърлото. Задушаваха я. И да, тя го обичаше. Толкова болезнено много го обичаше, че когато застанеше до някой, който по съмнително стечение на обстоятелствата си припомняше отдавна-забравената-думичка любов, реалността се пропукваше. Пропукваше се с гръмовен тътен. С желание и страст. И от мъничките цепнатини по порцелана изтичаха Желанията. Първични, но искрени - като прозявка. Обичаше го отвътре навън. С белите си дробове. С черния. С корема и накрая със сърцето. Изпушваше го. Изпиваше го. Хранеше се с него и оросяваше крайниците си с Него. Живееше!!!Танцувайки боса и гола по улиците на съдбата си. Същата тази, която ги раздели.(Тогава я намразих. Преди това нямах представа, че съществува. Помогна ми донякъде.)
Миша стана от леглото, протегна се и се завъртя три пъти. Черният и Живот и мина път. Сипа си кафе... във ваза. Запали цигара, вдиша дълбоко и изпусна дима в безкрайна въздишка. Мислите и запърхаха със сините си крилца и закръжаха около нея, предизвиквайки торнадо в другият край на вселената. Изчака три секунди. Или цяла вечност. Или половин вечност. Или три-четвърти вечност. Изчака три секунди. "Обича ли ме още" - помсли си. Винаги си го мислеше, дори когато изчезваше. А тя го правеше често. Харесваше и. Когато те няма, не боли. Просто си там някъде, в нечий сън или мечта. Чувстваш се навсякъде, стичаш се около себе си, отразяваш се от липсващото слънце. Пишеш се по черната дъска на спомените си и се изтриваш без капка свян. Пък и за какво ти е, нали те няма. Навсякъде. Изчака три секунди и се превърна в пурпурните облаци, оцветени от нейното залязващо, плачещо слънце. Тъгата му се поръсваше по земята не на капки, а на кехлибарени кристали. Кристалите се чупят от Невнимание. Като нея.
На Шу.
Тя си знае защо.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Светослав Николов Всички права запазени
Писането е майка наа... все на нещо е майка де! 
.