Вече не си спомням имената им. Тя май беше Даниела, него условно ще го наричам Зденек.

В далечната 1983 година бяхме на Международна бригада в Полша. Около 60 човека средношколци от ..., България.

Не мога да си кривя душата, че Даниела бе най-красивото ни момиче. Със смолиста, дълга и естествено ситно накъдрена коса. За крехката ни тийнейджърска възраст си имаше всичко и всяко нещо си бе точно на мястото й.

Зденек пък... Не си го спомням много ясно. Кестенявата му коса падаше по раменете. Нещо, което за нашите момци-комсомолци бе абсолютно забранено. Сигурно е бил симпатяга, не знам, но китарата му бе неотменно на гърба.

Страхотно лято бе това. Незабравимо. Със замъка Вавел в Краков. Където някъде по високите му етажи имаше огромна камбана. Преданието гласеше, че ако девойка я докосне, до една година ще се омъжи. Пипнах я и аз наред с останалите момичета, с презумпцията, че в митовете няма и грам истина. Е, оказа се, че не е така, защото на следващата година станах булка. (Но това извън този протокол!)

Мината „Величка“, със солните си зали, които напомняха много приказките от „1001 нощ“.

Или „Ясногурският манастир“, откъдето беше тръгнал тогавашният папа Йоан-Павел ІІ. Неделната литургия с отварянето на искрящата от злато икона на „Черната Богородица“ и божествените звуци, издавани от органа на катедралата в манастира. Чувствах се космично.

Не бива да пропускам и Освиенцим, със замръзналите си във времето руини, между които ти се струва, че всеки момент ще изскочат нацисти и ще пуснат газ в газовите камери, докато в тях има живот. Или залата, пълна с обраснатите коси на хиляди концлагеристи, загинали там. Изсветлели, изтънели с годините тонове коса – руса, бяла, кестенява, черна, рижа... Валма, омесени едни в други. И играчките на децата, чакащи мълчаливо и с укор собствениците им да дойдат, за да ги ползват наново.

Ех, нещо се отплеснах в спомени...

Бригадата ни бе за бране на малини и вишни в с. Шкекочинье, Ченстоховска област, Силезко войводство. Нормите бяха непосилни – по четиридесет килограма плод на ден. Организаторите, които приемаха пълните касети, от време на време се смиляваха над нас и ни бутаха по някой купон отгоре. Реколтата се береше, докато не се изпълни нормата и едва тогава отивахме на обяд. Случвало се е да ядем и в 16 часа. Но пък полската кухня бе неочаквано вкусна. Поне за мен, защото мнозинството от колегите я неглижираха и се оплакваха от недояждане. Аз пък този месец наддадох 4-5 кила. Боршовете им с листа от цвекло, млечните супи с вишни и какво ли още не, което може да роди само въображението на готвача. Изяждах всичко и исках допълнително. А може да е било от неистовата умора? Но е факт, че след тази бригада не понасям малините и вишните.

Нещо пак се отплеснах от основната тема.

Даниела и Зденек се харесаха и залюбиха.

Имах възможността да ги наблюдавам, защото бях през няколко реда с малини от тях. Възхищавах им се на хармонията във взаимоотношенията. Зденек й помагаше да си изпълни нормата, носеше тежките касети до камионите. Бе неотлъчно до нея. (Междувпрочем полските мъже са големи джентълмени. Уважават и имат респект към жените, за което евала на майките им, защото това идва с възпитанието.)

Какво ли ми е разбирала тогава главата от любов, ама на, можех поне да й завиждам, затова, че около нея кръжи подобен младеж.

Не бях близка с Даниела, пък честно казано и с другите бригадири. Тогава бях затворена за света екосистема. Така и не разбрах, докъде стигнаха отношенията им. Вероятно не по-далеч от няколко юношески целувки и прегръдки, защото надзора над нас беше церберски.

Но като днес пред очите ми е денят, в който си тръгвахме от полското село. Всички се бяхме натоварили в автобуса. Наблюдавах Даниела и Зденек през прозореца му, как седят сгушени един в друг на бордюра на тротоара и се сбогуват. Даниела плачеше неудържимо в прегръдките му. Неговите очи също странно блестяха. Шофьорът търпеливо чакаше вече от половин час.

Тогава Зденек взе китарата и запя песен за своята любима, която не съм забравила до ден-днешен:

„Есен е и падат мъгли,

а ти си отиваш...“

Мога само да предполагам какво е било в сърцата на тези мои връстници. Сега, от позицията на половинвековния ми живот. В онези години пътуването в чужбина, дори в Соцлагера бе по-скоро лукс, отколкото необходимост. И те са били наясно, че връзката им е обречена още в зародиш, ограничена от разстояния и граници. Те трябваше да проумеят думата „завинаги“ и да се примирят с нея...

Десетина години по-късно засякох Даниела във фирмата, където работехме, бременна с второто си дете. Разпознах я от раз, и как иначе, с тази ефектна външност?

Сближихме се и аз полюбопитствах как се е развила историята им със Зденек. А тя ми отвърна едва ли не с досада:

-А, нищо особено! Писахме си 5-6 месеца. Дори различията в езиците ни бяха против нас. Планувахме да се видим – не успяхме. И постепенно емоцията ни отзвуча.

А беше такава красива любов!