А какви бяхме?
И пак празен, и пак уморен...
И пак от живота сгазен?!
Вървя по улиците втрещен от това, което правим!
Имам чувството, че се роботизирахме и то не само в едното ежедневие, а
в това, как се движим по булевардите, как стоим по спирките, как се разхождаме по алейките, как дори, когато безгрижно стоим по пейките... как пренебрегваме случващото се около нас - сякаш...
Темерутщината ни удря завидни висини (кое друго чувства можеш да се похвалиш, че изпитваш така силно ти?), изразено в богохулно безразличие – бяхме хора, но се превърнахме в ходещи чучела, забравили защо съществуват... нищо не ни трогва.
Мимолетни са изрезките на чувствата, които изпитвахме!
Болката ни е временна и осъзната – емоцията разсейва целите?!... които бяха, а какви бяха те - вече не знам... Исках да работя, да обичам, жадно да целувам и след залеза да тичам – отминала страст и разочароващ завършек... за мен има една цел – не желая един ден да остана сам – това ми остана!!!