А някъде птиците виеха гнезда... (5)

5.

          Няколкото часа в автобуса минаха като в полусън. Два-три пъти се чуха с Мариана по телефона, за да се уговорят къде и кога да го чака - беше му обещала да го посрещне на автогарата, а в последния разговор му обясни, че няма да може и му продиктува адрес:

          - Хващай такси и отивай в къщи. Майка ми е там – ще те чака.

          Стоеше пред вратата на апартамента вече няколко минути – взираше се в звънеца, бравата, поочукания праг, мястото, където е имало табелка, а сега светлееше ярко петно – стоеше и мислеше, че след като прекрачи този праг, животът му може би вече няма да е същият... Натисна звънеца. След малко вратата отвори усмихната жена. Дори не изчака да ù се представи, а се отдръпна отривисто и го покани:

          - Влизай, Иване! Аз съм майката на Мариана. Помоли ме да дойда да те посрещна, иначе аз не живея тук. Спокойно! Влизай де, влизай... Аааа не, не се събувай, само ако ще ти е по-удобно... – думите ù се лееха безспир.

          - Ами аз... госпожо, много ми е приятно да...

         - Ах, ах! Ама, че съм и аз – не ти казах как се казвам. Виж какво – зарежи го това “госпожо” – аз съм Йорданка, ама всички Данче ми викат и ти тъй ще ми викаш – Данче.

          - Ами... Добър ден... Данче – усмихна се и той с крива усмивка, ошашавен от

посрещането.

          - Оставяй багажа тука и влизай в кухнята – поведе го Данчето.

          В кухнята ухаеше на кафе и кекс. Докато жената се суетеше около масата, той оглеждаше наоколо – малка кухня, семпла подредба, с кухненски мебели и уреди, на които им личаха многото годините – нищо особено – струваше му се доста по-неуютно от просторната селска кухня в родния му дом.

Данчето вече седеше срещу него на масата и го подканяше:

          - Айде, добре дошъл! Хапвай, хапвай – кекса аз съм го правила. Аз готови не

купувам, миришат ми на… Абе на химия ми миришат, не на храна. Те и ароматите докарват с химикали. Като хапнеш и си изпиеш кафето ще ти покажа банята – да се изкъпеш и да си починеш, че то сигурно си изморен от пътя.

          - Много е хубаво кафето - едва успя да вмъкне думите си във пороя на домакинята – аз така, варено по турски повече го харесвам, онова от машините …

          - Ами нали и аз това казвам, я – то с тия машини и тия химикали – какво ядем и какво пием вече не знаем… Как беше пътуването?

          - Амии… нормално –  едва успя да отговори и пороя рукна с нова сила.

          - Виж пътуването сега, аз го харесвам – лесна работа, бързо, чисто, не е като едно време. Ходих аз веднъж навремето по вашия край в командировка, ама то голяма утрепия беше –  за пет часа свърших работата, а два дни се лашках по влаковете. Ужасия ти казвам,  на три места влак сменях. Тя, Марианчето, тогава беше мъничка, да е била 4-5-годишна и аз бързам да се прибера вкъщи - едната нощ и на другия ден почти на обяд пътувах натам, свърших си работата и хората се приготвили, в ресторанта ме заведоха – цял банкет, стая в хотела ми запазили, а аз на тръни като гърмян заек. Дигнах си чукалата и в два посред нощ на гарата – да бързам да се прибера. Като се лангърках насам, се сещам “Бре, аз на детето никакъв подарък не взех, а то ще ме пита:  “Мамо, какво ми носиш?” Добре, че пристигнах в София по обяд – бегом до ДетМага – купувам първата кукла,  която ми се изпречи пред погледа и право в къщи. Голяма радост беше за Марианчето тая кукла, на ръката си имаше гривна, а на гривната закачено етикетче с име - “Пролетинка”. С розова рокля на цветя беше. Радва се детето, играе си с куклата – не може да ù се нарадва, а аз мълча – ни на мъжа ми, ни на свекърва ми казвам откъде съм я купила, щото ги знам и двамата ще гракнат “Ти само за работа мислиш, за детето не се сещаш”, хич няма да ме разберат, че аз заради детето вместо да остана там в хотела, както си му е редът, да се наспя и тогава да се връщам, хукнах по нощите обратно, да вися с часове по гарите свръзка да чакам. Вечерта седим около масата – ракийката, салатката, вечерята, всичко както си му е ред, телевизорът пуснат, дават новините и отведнъж – репортаж от ДетМага – и аз изтипосана там, докато купувам куклата. Лелеее, майко! Замръзнах! Поглеждам Марианчето – играе си с куклата и не поглежда телевизора, поглеждам Стефан – баща ù на Марианка, де – той врътнал вилицата с опакото и се мъчи да изкара някаква трошичка от тапата на шишето, дето му паднала в ракията, измърмори едно “ДетМага, ДетМага – глупости! Да дойдат да изтипосат ония наш’те шефове на строежа – трети ден стоим без материали, а те от една седмица в Албена на семинар за оптимизиране на доставките в строителството! Оптимизатори!”. Отдъхнах, обаче дъртата вещица, свекървата, дето уж недочува, уж недовижда, изврещя като коза “ Данчеее, виж, виж, същите кукли като на Марианка и оная жена до касата също на...” Тъй ти се струва – резнах я аз преди да успее да довърши изречението – тия са по-големи, а ти да отидеш на доктор за очилата - викам ù – че с тия ептен недовиждаш вече!

          Добре, че беше минал кадърът, дето ме имаше мен как плащам куклата, щото дъртата вече беше се надигнала да отива до телевизора, та да види по-добре. Как не припаднах тогава от напрежение, не знам...

          Ох, айде аз да не те занимавам повече, ела да ти покажа банята и стаята, леглото съм застлала – да се изкъпеш и да си починеш, а аз през това време ще пооправя в кухнята и си отивам.

След около два часа, вече сам в апартамента, седеше на креслото в хола и се опитваше  да потуши хилядите въпроси, предположения, съмнения, които раздираха мислите му.  

Знаеше, че първи започна, че сам предизвика такова развитие на нещата и все пак... Поканата, посрещането, работата, която му е намерила Мариана, какво ли предстои от тук нататък  – всичко се случваше толкова бързо и някак си не според неговите представи...  Той беше започнал, а сега нещата се случваха, като че ли  независимо от него... и уж нямаше конкретна причина, а се чувстваше несигурен и объркан... не знаеше какво да мисли... липсваше му опорна точка... уж искаше точно това, а сега, когато започваше да се случва, в мислите му и в душата му цареше хаос и смут.

 Входната врата се отвори. Той излезе в коридора и се озова очи в очи с Мариана. Беше по-хубава, отколкото на снимката.

6.

.................

http://spiritofburgas.web244.com/events.html