16.08.2011 г., 18:00 ч.

* * * 

  Проза
648 0 2
8 мин за четене

        Тримата се разделили след като и слънцето вече било напълно потопено  в обятията на безкрая. На фона на спусналата се тъмнина, Лотар препуснал с коня по широката долина. Ефросина останала напълно разбита и ощетена. Надеждата, която била почувствала преди миг я напуснала веднага. Тя се свила на кълбо и заплакала още по-силно. Нощта се спуснала мигновено. Страшна студенина се вляла в кръвта й и тя се разтреперела. Към нея се приближила забравената фея. Тя изглеждала ужасно. Цялата била мокра от сълзи и излъчвала грозна тъга, която вече прераствала в чиста физическа болка. Феята заплакала също, защото се почувствала безсилна.

-         Нима моите сълзи са му нужни?! Нима това е пътят?! – чудела се

Ефросина. – Той отново не ме забеляза. Той видя само сълзите ми…- ридаела безпомощно и размазвала по тревата около себе си сините си сълзи.        

Феята прегърнала плачещата девойка и се опитала за сетен път да я

утеши. Двете жени продължили бавно пътя си. В тъмнината останали безброй сини сълзи да отразяват небесните звезди и да блестят с откраднати звездни светлини.  

               Лотар се прибрал. От сълзите дланите му посинели, но той внимателно ги крепял, за да може да изпълни мисията си. На другия ден, още в ранни зори се отправил към езерото. Щом пристигнал, се успокоил и застанал на брега със сините сълзи в шепите си. Слънцето внимателно милвало позлатените води и насищало небето с ярка светлина.

-         Тук съм, за да ви върна тези сълзи. – продумал Лотар и

разтворил дланите си. – Три са - една за водата, една за небето и една за слънцето. Вземете си сълзите! Освободете Ефросина от тъгата! Нека спре да плаче и да бъде щастлива! – погледнал за миг сините сълзи и почувствал слабост, която завладяла сетивата му. Тялото му се вкаменило, а сърцето му затрептяло болезнено – Вземете си сълзите, моля ви! – викнал внезапно с нотка на отчаяние и ги хвърлил пред себе си. 

           Водата, небето и слънцето попили жадно сините сълзи. Пред очите на Лотар всичко посиняло. Всичко, което виждал пред себе си, се превърнало в едно цяло – огромно синьо пространство, озарено от ярка жълта светлина, която го изпълвала със златно съдържание. Това пространство се изляло в една съвършена форма, приличаща на огледало и в него Лотар, без да иска, се огледал. В очите му набъбнали сълзи, но той втренчено се взирал, защото в душата му се породило непреодолимо желание да види всичко, което му се предлагало в този момент. Това била най-прекрасната гледка, която той бил виждал някога през живота си. Там светът  се огледал с цялата си красота и пъстрота. Във въздуха се носели бели пухчета в безумен танц, пристрастени към нежните милувки на вятъра. Уморени, но нетърпеливи те полепвали по сребърната повърхност на езерото. Насищали водата с мекота, а слънчевите лъчи  изпепеляващо се втурвали да позлатят тези снежни пухчета. Светлината с невиждана сила се изливала върху света и му дарявала най-великото творение на природата – живот. Така, в огледалото светът синеел от чистота. На този безупречен фон се откроили едни прекрасни сини очи. Те гледали Лотар от чудната страна на фантазията му и изпълвали мислите му със смисъл. Тези очи греели върху леко мургаво лице, разцелувано страстно от слънцето. Златен сноп коси се разпръсвал под формата на немирни слънчеви лъчи. И цялата тази красота била обвита от синьото тайнство на небесно наметало. От очите на тази жена се ронели сини сълзи, които капели върху езерото и разпръсквали белите пухчета. Това била самата Ефросина с цялата си красота и с цялата си тъга, отразена във вълшебното огледало на притихналата тишина. Тази тишина била тишината от душата на Лотар – приказно красива и ужасяващо тъжна. В този миг на съвършенство той се оказал изгубен в света на тишината и ранен от сините стрели, напоени с болка на влюбените очи на Ефросина.

-         Ефросина, това си ти. Цялата красота на света се е събрала в теб.

Виждам те. – изрекъл Лотар, прехласнат по гледката върху огледалото.

Докато гледал образа на Ефросина върху вълшебното огледало на

тайнствената тишина, сърцето му заблъскало лудо в гърдите. Мислите му потекли по синия път, където блестели сините й сълзи. Спомнил си срещата им по залез в долината. Тогава разбрал какво всъщност е пропуснал. „ Мисля, че те открих, любов моя, но не споделих любовта си с теб. Сгреших, Ефросина. Изгубих те по синия път. Ще те търся! Сега вече знам, че ти си ми нужна. Знам, че ти си въздухът, водата и светлината в моя живот” – изричал с много нежност и гледал към слънцето с надежда, да освети пътя му.

            Ефросина и феята на тишината останали сами сред тъмнината. Долината почерняла от спусналата се нощ. Луната изгряла пълна и фантастична с цялото си великолепие. Двете жени последвали лунните светлини и напуснали долината. Ефросина мълчаливо крачела до феята. Лицето й светело в синьо. Феята също синеела цялата от попитите сълзи.

-         Ефросина, не плачи!  Вече съм спокойна за вашата любов. Щом

Лотар върне сълзите на водата, въздуха и слънцето ще разбере смисъла на тишината  – обяснила феята с лекота, усмихнала се и продължила да вдъхва надежда на девойката -  Лотар те забеляза. Той отнесе сълзите, за да ти

помогне. Това означава, че не си му безразлична. Той ще се върне и ще те намери отново. – промълвила Тишина и се загледала в луната.

-         Да, може би… - продумала Ефросина малко неуверено.

          Двете жени се разделили. Ефросина се прибрала вкъщи, а феята побързала да излее насъбралите се сълзи върху долината, за да я напои.

         На сутринта Ефросина се събудила. Погледнала дланите си, които непрекъснато бършели очите й и видяла, че вече не са сини. Сълзите й също не били сини, а станали съвсем обикновени. Лотар бил върнал трите сини сълзи на водата, небето и слънцето. Въпреки това мъката си останала в сърцето на Ефросина. Тя отново плачела, но със съвсем бистри сълзи.

        Долината попила жадно сините сълзи, изплакани през изминалата вечер от влюбената девойка. Слънцето изгряло нетърпеливо и ги изсушило. Денят бил светъл и ярък. Природата цъфтяла в своята стихия. Вятърът се опитвал да разбърква водата в езерото и да я превръща в грациозни вълни. Дивите патици се къпели на воля и се наслаждавали на топлото лято.

           Лотар решил да търси синия път. Тръгнал към долината. Оглеждал се навсякъде, но сини следи не открил. Не искал да повярва, че му предстои  труден път в търсене на пропуснатите моменти. Сам се окуражавал, че всичко ще се оправи: „ Аз трябва да те намеря, Ефросина. Ще те търся, където и да си.” Така времето летяло и той се лутал в света на тишината в търсене на любовта на живота си. Минали много, много дни, но Лотар не открил никъде своята Ефросина.

             За Ефросина също времето се стопявало тягостно и мъчително. Сълзите й не пресъхвали. Сърцето й се превърнало в огромна синя яма, в която самотата изливала тъга. В тази  яма никога не била достатъчна тъгата и затова в сърцето й оставало празно място, което правело живота й пуст.

             След години на безсмислено търсене, Лотар съвсем непринудено се озовал на брега на езерото. Гледал пред себе си спокойната вода и мислел за тишината. „ Колко е тихо тук. Тази тишина е красива, но е потискаща, направо е влудяващо тиха. В нея има много потайност. Има синя невидима страна, която аз усещам с цялото си същество. Може би вятърът ще ми подскаже пътя. Само той не е тих. – размишлявал на глас той. – Вече знам, че вятърът ми носи вест.” – мислел си Лотар и се оставил в прегръдките на вятъра.

               Там на брега, разплакана и потънала в синьото си наметало, Ефросина чакала да се случи чудо. Тогава вятърът не издържал и разсъблякъл девойката с много страст. Синьото наметало литнало във въздуха и изчезнало напълно от погледа й. Тя останала на брега , загледана в летящото наметало, което тя оприличила на синя птица, отлетяла от душата й заедно с тъгата. Ефросина, без да иска, се разделила със синьото си наметало и бялата й рокля се впила в стегнатото й мургаво тяло. Русите коси пламнали позлатени от слънчевите лъчи.

               Вятърът разкрил пред очите на Лотар така жадувания образ на неговата любима. Той видял до себе си жената, която търсел вече години наред. За миг му се сторило, че му се привижда, но истината била съвсем реална. Той протегнал ръка и докоснал много внимателно мокрото лице на Ефросина.

-         Не плачи, любов моя! Ти си светлината на живата ми. Толкова

дълго те търсех… Ти се появи точно в момента, в който сърцето ми съвсем отмаля от болката, която ми причиняват оковите на тишината.  Благодаря ти, Ефросина! Благодаря ти, че те има!

           Слънцето запалило небето с взрив от безумно влюбени лъчи, които се пръснали като фойерверки. Езерото дочакало слънчевата баня и се позлатило.   

-         Здравей, Лотар! Очите ми изляха реки - сълзи за теб! Благодаря ти,

че ме намери! Бях се изгубила в света на тишината. Ти си слънцето, от което имам нужда, за да ме осветява и топли. Искам да чувам звука на тишината, искам да виждам красотата й и да се насищам с уханието й  – въздъхнала Ефросина и върху лицето й пробягала тънка усмивка, забравена във времето.

           Феята на тишината сграбчила синьото наметало, което вятърът разнасял със себе си. Наметнала се с него и се успокоила. Почувствала топлината на нежната женска душа. Минала покрай двамата влюбени,  които не можели да се насладят на мига, в който Любовта оцветявала усещанията им с най-пъстрите си цветове. Никой нито видял, нито усетил, нито чул Тишината. Тя била синя и тиха като водата, безкрайна и необхватна като небето, и гореща като слънцето. Плъзнала се по блестящата пътека върху езерото, обсипана с милиони частици слънчева светлина. Докато се наслаждавала на приказната красота феята си мислела за хората: „Тъжно е човек да търси тишината, но истински щастлив е този, който я открие в лицето на Любовта.”

© Ирена Дочева Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??