Виждам го отдалече. Стъпвам бавно към него и ледът скърца под ботушите ми. Усмихва се кротко и ме гледа как приближавам. По шала и брадата му са полепнали снежинки, чака ме - величествен и бял, с ръце в джобовете. Гледаме се в очите, докато разстоянието не стане твърде малко, почти устни в устни. И тогава започвам да говоря. Имам да му кажа толкова много неща, да разкажа за целия свят, да опиша всички пейзажи, да изтрия всичко ненужно и да рисувам само със светли цветове. Имам да му разкрия толкова тайни, да преразкажа хиляди монолози, да рецитирам няколко стиха и да припомня прашни спомени. И говоря. Студът стърже устните ми, просмуква се в ръцете ми, но аз обяснявам и ръкомахам, смея се, после пак сериозна... говоря. Той стои все така - блестящ и бял, с ръце в джобовете и кротка усмивка, и слуша. Снежинките се разтапят по лицето ми, вятърът гони косите ми на всички посоки - кичури замъгляват очите ми, полепват по устните ми... но аз говоря, не спирам.

Тогава той изважда ръката от джоба си и със спокойно движение прибира косата ми встрани, кичур по кичур.

Осъзнавам, че нямам вече какво да му кажа. Всичко, на което исках да го науча, той вече е знаел. Всичко, което исках да му покажа, той вече е видял. Затова предпочетох той да говори. Той да ме води.