Абсурдно
1 мин за четене
Абсурдно
Положението беше абсурдно! Вчера се разделиха, а сега бе принудена да кара час с него. Душата и се разкъсваше. Не можеше да се концентрира цял ден,в главата и бе само краят на разговора им.
- Нима вече не ме обичаш!?!
- Обичам те!
- Тогава защо ми причиняваш това?
- Защото така е правилно.Това е краят!
- Но защо стана така?
- Не знам, просто се отдалечихме един от друг.
- Не искам да си тръгваш! Не трябва! Обичам те!
- И аз те обичам, но така е по–добре и за двамата.
- Това „Сбогом” ли е?
- Да, Сбогом!
- Сбогом!
Последната дума тя едвам изрече с треперещ глас.Те стояха там и мълчаха. Това бе тяхната минута мълчание в почит към любовта им. След това той си тръгна, затваряйки вратата след себе си. Утре те щяха да се видят в училище и това „сбогом” беше сбогом на връзката им, сбогом на две години от живота и. Снощи тя не мигна дори за секунда, просто остави на сълзите да се стичат по лицето и. Чувстваше се сякаш умира. Нейната най–добра приятелка имаше рожден ден и тя не искаше да и развали празника, затова не и каза. Едвам сдържаше сълзите си. Двамата почти не се поглеждаха, просто не можеха, беше прекалено болезнено. Най после 40-те минути свършиха и той си тръгна от стаята. Сега тя се чустваше още по–уморена. Междучасието и се стори век. Правеше всичко по презункция, по навик, без да знае причината и смисъла на нещата. Часът започна и госпожата говореше нещо, но тя не чуваше нищо, не усещаше нищо, не виждаше нищо. Нещо я задушаваше. Изведнъж целият клас ахна от паника, загриженост, изненада, притестнение. Две сълзи паднаха от очите и точно преди да загуби съзнание...
Положението беше абсурдно! Вчера се разделиха, а сега бе принудена да кара час с него. Душата и се разкъсваше. Не можеше да се концентрира цял ден,в главата и бе само краят на разговора им.
- Нима вече не ме обичаш!?!
- Обичам те!
- Тогава защо ми причиняваш това?
- Защото така е правилно.Това е краят!
- Но защо стана така?
- Не знам, просто се отдалечихме един от друг.
- Не искам да си тръгваш! Не трябва! Обичам те!
- И аз те обичам, но така е по–добре и за двамата.
- Това „Сбогом” ли е?
- Да, Сбогом!
- Сбогом!
Последната дума тя едвам изрече с треперещ глас.Те стояха там и мълчаха. Това бе тяхната минута мълчание в почит към любовта им. След това той си тръгна, затваряйки вратата след себе си. Утре те щяха да се видят в училище и това „сбогом” беше сбогом на връзката им, сбогом на две години от живота и. Снощи тя не мигна дори за секунда, просто остави на сълзите да се стичат по лицето и. Чувстваше се сякаш умира. Нейната най–добра приятелка имаше рожден ден и тя не искаше да и развали празника, затова не и каза. Едвам сдържаше сълзите си. Двамата почти не се поглеждаха, просто не можеха, беше прекалено болезнено. Най после 40-те минути свършиха и той си тръгна от стаята. Сега тя се чустваше още по–уморена. Междучасието и се стори век. Правеше всичко по презункция, по навик, без да знае причината и смисъла на нещата. Часът започна и госпожата говореше нещо, но тя не чуваше нищо, не усещаше нищо, не виждаше нищо. Нещо я задушаваше. Изведнъж целият клас ахна от паника, загриженост, изненада, притестнение. Две сълзи паднаха от очите и точно преди да загуби съзнание...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Емануела Кацарова Всички права запазени
