"Ad mortalis animas..."

Всички ние искаме да изчезнем -

понякога за миг, за няколко минути или пък час, в повечето случаи - за ден, два или три, да се махнем,

и да гледаме отстрани как минават животите ни. Но не можем, а ни се иска ей така -

изведнъж с пръст да щракнем и хоп да ни няма - като на магия. Колко прекрасна ще бъде тя, нали? За някои може би дори ужасна, от която биха ги побили такива тръпки, сякаш ги убождат с игли.

Вас ви няма, а животът на приятелите и близките ви продължава сякаш никога не ви е имало.

Спомените, които сте създали напомнят много на колибри: малки, а в същото време толкова безценни, че когато изчезнат пред очите ви - се отваря пропаст. Протягаш ръце, опитваш се да ги догониш, и колкото повече се мъчиш да ги хванеш - те все повече и повече се отдалечават...после поглеждаш надолу с уморени очи, задъхан сякаш си крачил с километри и забелязваш, че краката ти не са направили дори и крачка. Свличаш се на колене и започваш да проклинаш. Няма нищо около теб - само едно празно и бяло поле. Тогава осъзнаваш, че теб вече те няма. 

На всички ни се иска да изчезнем понякога. Нормално е. Бихте казали: "човешко е.", но в интерес на истината не само човеците копнеят за това. Има толкова много други създания от различни раси и светове, независимо дали са безсмъртни или смъртни като вас, които също, дори и за част от секундата  им се приисква да изчезнат. Да ги няма. Някои успяват, а други никога не се и докосват до тази съкровена утопия... може би това би било "бягство", аз бих го нарекла - "неизпълнима за сърцето мечта"...

За някои минута е цяла вечност, а за други, нечовеци като мен, вечността ни се струва по-малко от минута,

по-голяма от секунда.