Агония (Най-важното изречение)
НАЙ-ВАЖНОТО ИЗРЕЧЕНИЕ
Такъв сняг като тази зима помня само още като бях дете, а това не беше скоро. Много сняг, голям студ, пир за виелиците и караконджолите, рай за отчаянието и самотата. Имах чувството, че никога няма да свърши. Но природните закони се задвижиха, нощите започнаха неусетно да се смаляват, а дните невидимо да нарастват. Отиде Трифон с пълни бъклици на лозето, върна се с посинял нос, но вкъщи зачерви бузите, очите му пламнаха на огъня на виното и си помечта за пролет. Врабчетата усетиха, че някъде дълбоко под снега рекичките помръдват и започнаха да прескачат по-начесто около кокошарника, че по отъпкания сняг блестяха на белотата тук-таме малки жълти царевични зрънца, досущ като жълтички в сънищата на заклет иманяр. Баба Марта разбра, че Малък Сечко е млад и префърцунен самохвалко и хич не е за нея, извика Развигора и той го натири през девет планини, Земята се поотърси от мокрия сняг като мечка след зимен сън и се затъркаля около Слънцето, което с всеки изминал ден ставаше все по-ококорено, започна да палува с клоните на дърветата, те напъпиха, после цъфнаха и станаха булки. Пристанаха му. Видяха птиците, извадиха китарите, запяха птичета. Зажужаха пчелите, напълниха се кошерите. Всички твари, дето досега бяха лишени от свобода, сега ликуваха. Всяка фибра на природата започваше да твори нова природа – отрицание на зимата.
И зимата свърши.
Свърши и тате.
Бавно, мъчително, страшно. Просто си отиде. Отиде при този, на когото вярваше, че му е отредил да играе и на сватбата на правнучето си. Така и не разбрах дали си даваше сметка, че времето му е изтекло. Стопи се. Като дните на зимата. Дали си даваше сметка, че неговата сянка е съхранила семената му, за да продължават живота, както беше с всички живи твари по земята?
Не знам.
Знам, че беше седмица преди Великден, именния му ден и осемдесетгодишния му.
После люляците пламнаха със своя виолетов огън. Ароматът им се разнесе по целия свят. И целият свят го усети. Той влезе и в нашата стая. Но тати вече го нямаше. А без него и ние не го видяхме. Нито усетихме. Така беше и с хубавеца май.
Дойде и Петровден. Посипаха се петровките по улиците, втурнаха се да ги опитат и млади, и стари, и птици, и стада, които отиват или се връщат от паша. Наведох се и аз. Опитах една. Вгорча ми. Сетих се за тате. Той ме погледна и ми каза:
– Не си криви душата, сине! Хубави са.
– Но на мене ми нагарчат малко – погледнах вцепенен.
– Съжаляваш ме. Жалко. Мислех, че си ме разбрал...
– Истината ти казвам, тате, на мене ми горчат! А ако ти кажа обратното?
– Ще те презра!
– Но...
– Никакво „но”! Научи се да обичаш живота и да му се радваш! Бъди като него, той няма да стане като тебе! Преценявай нещата според техните качества, а не през твоите болни амбиции!
Тук той сниши гласа си.
– Повярвай ми, синко! Ако искаш да бъдеш свободен, зачитай свободата на другите около теб. Ако искаш щастието да ти се усмихне някой ден, трябва да страдаш цял живот. На мен не ми се умираше, но моят край не е краят на живота въобще. Забрави за това. Ако можеш, запомни най-важните изречения на дългия текст, който написаха дните ми. Не искам да остана в паметта ти като точка.
И изчезна. И не чу, че му казах:
– Добре, тате.
(Край)
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Ангел Веселинов Всички права запазени
