Ах този дъжд
"Не може", "не трябва", "недей". В един период от живота ми само това казвах. На мъжа ми: „Недей, децата още не са заспали". На децата: „Не пипайте!", „ Не викайте!", „Не тропайте". Всичко започвах с НЕ. Е, по едно време ми писна.
Прибирах се от работа и бързах да взема малкия от детска градина. Валеше. Покрай мен - забързани, изнервени хора. Майки с торби и малки деца. По едно време, докато стигна до градината, чувах само майките как викаха: „Не! Внимавай да не се измокриш! Не стъпвай в локвата!" Изведнъж ми светна. Влезнах в първия детски магазин и купих гумени ботушки. Пристигам в детската усмихната и обувам ботушите на малкия. Излизаме навън и го гледам как уж го държа за ръка и му показвам къде да ходи, той някак все уцелва локвите.
- Слушай какво, мойто момче, докато се приберем до нас искам да влезеш във всяка локва. И внимавай да не пропуснеш нито една.
- Какво каза?
- Чу ме!
- Във всичките ли? А мога ли да скачам в тях?
- Може.
Като се усмихна това дете, като хукна пред мен, как не пропусна една локвичка. И в най-малката се спря застана в средата й и трупешката скочи в нея с такъв кеф. Прибрахме се мокри до кости и веднага се мушнахме в банята. Бяхме много щастливи и двамата. Ако не бях купила гумените ботуши, щях да го напердаша едно хубаво, да си разваля настроението и да си го изкарам на мъжа ми. Едни нищо и никакви ботушки, а колко радост ни донесоха.
Така това лято сме в парка на люлките. Децата пищят, смеят се, викат и една майка само повтаря: „По-тихо!" И поглежда виновно да не би да е нарушила нечие спокойствие. По едно време не издържах и й казах:
- В къщи не викай , съседите спят, зад блока не може, че има бебета, в трамвая, не. Е, ако и в парка не могат да се извикат и потичат на воля, КЪДЕ?
На жената някак й олекна и ми се усмихна благодарно.
Е, НЕ СЪМ ЛИ ПРАВА?! Стига с това „Не"! Омръзна ми!!! Удрям го на живот!!!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Светлана Лажова Всички права запазени
