Валла билля!
Истинска циганка си беше. В махалата денем шумът бе от викове, коне с каруци, детски глъч, бой и смях. Оградите бяха ниски и съборени, та всеки прескачаше откъдето си иска и непоканен се озоваваше навсякъде. Къщите бяха с широко отворени врати, а основните занимания се случваха пред домовете. Готвиш на огнището, хвърляш водата от коритото в близост, тупаш килима, и гониш животните.
Емине бе простряла едно голямо пране по теловете и палеше огнището. В голямата тенджера ще сложи последния боб, който имаха. А на масата сядат седем гърла. Асан се бе запилял с каруцата нанякъде. Нищо, че остарява, луд остана този Асан. Пиеше вечер по кръчмите, денем събираше железа оттук-оттам. Вкъщи пари не носеше. Емине успяваше да нахрани децата с малкото пари от детските и социални помощи. Част от тях Асан взимаше и денят, в който ги даваха бе ден за банкет. Децата играеха кючек, баща им усилваше музиката и умираше от гордост, че има пет деца, цели пет деца. Иначе не ги забелязваше. Грижата за тях бе на майка им. Емине ги отгледа през годините в беднотия, но с много любов и смирение. Когато станаха две-три, в болницата й предложиха да ги остави в Дома. Тя отказа. Най-голямата – Айше, помагаше. Переше, готвеше. Ходи на училище до 3 клас, но после баща й я спря. Айше се съгласи безмълвно. И оттогава бе винаги тъжна, умислена и безмълвна. Жалеше майка си за робията й. Мечтаеше си за друг, различен живот.
Дните минаваха монотонно и еднообразно. Четири-пет пъти в годината обличаха чисти и по-нови дрехи и ходеха на сватби в махалата. Празници бяха и посещението у някое новородено или някой починал.
Айше не смееше да излезе при другите момичета. Срамежлива бе, а и бедността им я мъчеше. Никога не заговориха с майка си като майка и дъщеря. Емине бе горда и не се оплакваше. Айше мълчеше, за да не предизвика съдбата. Събитие в махалата бе идването на един патрон с лъскава модерна кола. Отскоро... Спираше той до съседката къща, носеше торби с покупки и черпеше.
Асан неканен засядаше на трапезата на комшиите и се черпеше до безсъзнание. Патрона! Той беше хубав младеж, възпитан и контрастираше на обстановката и разбиранията... Черноок, висок, облечен добре, с дебел ланец на врата и голям часовник на ръката. От време на време заглеждаше момичетата, а два-три пъти зърна и Айше. И тя го видя, но се скри бързо и после дълго се оглеждаше иззад прозореца.

Имаше дни, в които си лягаха гладни... Имаше дни, в които баща им ги биеше с камшика за коня, или с колене, или с въжето. Имаше много болни и болезнени дни...
Една вечер Асан се върна към полунощ от кръчмата. Не беше много пиян. Емине го чакаше на масата. Събу обувките му, свали чорапите и изми краката му. Докато хапваше Асан заспа на масата, Емине с големи усилия го положи на кревата. Асан се развика и задърпа жена си:
- Асан, недей, чакай бе, човек! Бременна съм...
- Повече гърла не искам, не ми трябват.- изрева Асан и срита падналата жена, тя се строполи по очи на земята. Мърмореше и псуваше, риташе ... риташе. После заспа. Емине хлипаше без глас. Обръщаше поглед към небето, мърдаше устни. Помъчи се да вдигне глава, не успя и се отпусна бавно с поглед замрежен.
Айше видя всичко. Не смееше да отиде до майка си. Спря и малките, които се разбудиха и завити с одеалата хлипаха тихо. Минаха минути, децата се завиха през глава и утихнаха. Айше не заспа. Лека като сянка отиде при майка си. Видя нещо мокро по дрехите й. Опита се да я вдигне, но не успя. Повика я, но тя те помръдна. Минутите бяха броени. Целуна безжизненото тяло на майка си, целуна децата, наметна стария си шал и излезе от къщата, ослушвайки се, оглеждайки се...
Емине бе загубила детето, пометна. От този ден тя не стана от кревата. Не говореше. Стана като сянка. Пари за лекар нямаше. Пък и кой да я заведе. От време на време някоя комшийка се отбиваше и виждаше как горката търсеше нещо с поглед, но не говореше. Комшийките носеха по нещо на децата, приказваха, докато го нямаше Асан и си тръгваха, като я одумваха и оплакваха. Асан рядко намираше време да приседне до Емине, не се покая, беше го яд, псуваше като хамалин и проклинаше. Биеше децата и се напиваше. Роднините се изредиха по веднъж-дваж, и толкова. Оплакваха я приживе: "Няма да я бъде, завалийката. Ще си иде от тоя свят, ама защо ли се мъчи още!" Децата чуваха думите им и подсмърчаха от глад, от студ, от мъка. Запиля се баща им. Заскита се, все пиян взеха да го носят, ни жив ни умрял, само устата му ръси псувни и... ритниците!?
Продаде коня и каруцата. Покри дълговете си в дюкяна, изядоха измършавялата крава да поменат душата на Емине, овцете продадоха за дърва и това е.
Не мина много време и Асан доведе нова булка вкъщи. Децата гладни и мръсни, свити в ъгъла само мълчаха и слушаха. Новата ингя ги мразеше и биеше, ако не донасяха достатъчно вечер. В къщата идваше само една стара ходжа, която учеше новата жена на акъл. Та тя каза, че се търси момче да се купи и толкова пари дават. Това се хареса на Асановата булка, бързо го склони и след ден продадоха най-голямото момче.
И-ху два дни и парите свършиха. Сами повикаха ходжата да попитат дали не се търсят още. Имаха късмет, пазар имаше, ама цената беше все по-ниска. Няма значение. Асан радостен обяви в кръчмата, че е забогатял и че черпи всеки, кой каквото иска. А те всички искаха, а вкъщи го одумваха каква глупост е направил. Новата му булка се облече като богаташка. Тя с погнуса влизаше в полусъборената къща на Асан. Ама не понечи да пооправи нещо. Искаше нова къща, модерна кола и не тук сред циганията на махалата. Одума се пред Асан, ама той бе толкова зает с кръчмарските си истории и не й обърна внимание. Тогава се случи нещо, което стъписа съседите. Булката пребила Асан, откраднала му парите и избягала. Нали никой не знаеше откъде са и не се намери кой да търси, нещата се позабравиха.
Само старата ходжа през ден-два идваше да види сакатия Асан и да му донесе хляб и да му запали печка. Сам, болен и забравен, Асан плачеше като малко дете. Плачеше за дните, когато Емине го посрещаше и миеше краката му. Плачеше за децата, които бяха все около него. Плачеше за Айше. Молеше Господ да му прости и с мъката си да откупи греховете, които бе натрупал. Ама Господ не чуваше молбите му. Остана кожа и кости. По гърба му се появиха рани - живи и болезнени. Унесе го съня. Може би идваше края, за който се бе молил дълго в мъки. Не видя, когато пред тях спря лъскава кола. Бързо се отвориха вратите й и оттам наскачаха децата. Айше беше с дете на ръце. Патронът го повика:
- Ела, Асан при тате!
Сънува ли, че се говори навън. Името му викат, може би Азраел идва и ще го води в Ада, където му е мястото. С мъка отвори очи и бързо успя да ги затвори. Ще го съди пъклен съд, децата му са се подредили, ама защо му се видяха с едно повече. Това е сигурно детето, което уби?... Погледна с труд още веднъж. Там, с малко чернооко момче, бе в ръце Патронът, когото познаваше бегло. Но го чу ясно:
- Тате, събуди се, тук сме. Виж внука си Асан, твоето име носи, пък и на теб прилича. Тате, отвори очи, виж ни. Тате-е...
Асан отвори очи, но ги извърна широко нагоре и издъхна.
Валла билля...