5.01.2008 г., 23:09 ч.

Айтен (Из „Срещи")  

  Проза » Разкази
1418 0 7
6 мин за четене

Очакваше с нетърпение кога ще излезе. До края на упражнението оставаха няколко минути. Идваха почивните дни около 8 Декември. Затова бе решил да признае всичко още днес.

За първи път я бе видял още като войник. В края на лятото бяха на последното за тях голямо учение. После щяха да ги приведат в ред машините и да уволнят всички приети да учат. А останалите ще очакват с нетърпение края на обучението на новобранците. Но още на втория ден в парка влезе командирът на поделението. Строиха всички по екипажи. По команда извикаха пред строя „студентите". Той мина и ги огледа един по един. Пожела им "на добър път" и заповяда до деня на уволнението си да отидат да помагат в консервния завод. Бе решил в чистенето на оръдията и веригите да включи новопристигналите новобранци.

- По-добро запознаване с танковете няма за тях! - пошегува се той. - А на вас ще пожелая "На добър път, момчета!" И да учите добре. Както стреляхте миналата седмица.

Сред приятелите му настъпи радостно оживление. Последните дни щяха да прекарат като наистина цивилни хора. На другия ден научиха още една радостна новина. Ръководството на завода ги бе "разпределило" да помагат на пристигнала бригада първокурснички от някакъв софийски ВУЗ. Момичетата работеха на линиите за пълнене, а войниците отговаряха за разтоварването на камионите с продукция и за зареждането на бункерите. Нямаха много време за разговори. Само се пооглеждаха изпод вежди и се усмихваха. През обедната почивка се хранеха отделно. Студентките в столовата, а на войниците носеха в баки от казармата. Но кръвта на всички кипеше. И още от следващия ден всички непривично бързо привършваха с обяда и бързаха към пейките. Работничките ги наблюдаваха и се подсмиваха. Виждаха, че момичетата все още не са забравили гимназиалните си навици. А момчетата седяха на тревата настрана и мълчаха. Страхуваха се, че ще изтърват някой казармен израз или шега. Все пак и двете групички знаеха, че всички скоро ще са на мечтаните студентски банки. А защо не и в един и същ институт.

Тогава я забеляза. Беше слабичко момиче, с една трапчинка на бузата. При линиите всички момичета бяха с прибрани коси. Но през почивките с удоволствие сваляха кърпите и разлюляваха, уж случайно, своите коси пред гледащите ги войничета. Нейната бе светлокестенява в пълна противоположност на очите. Тяхната чернота ставаше още по-привличаща и опасна на фона от бялата кожа. Забеляза, че се гордееше с дългата си шия и държеше косата си вдигната. Направи му впечатление, че към нея се обръщаха различно - Ани, Ати, Итка.

- Момичешка им работа, - помисли си той. - Ученички са още, какво да ги правиш.

Все пак се престраши да попита една от работничките. Тя му каза истинското и име - Айтен. В първия миг остана със зяпнала уста. Беше опитвал мислено да отгатва името. Но нито едно не отговаряше на нейния смях и очи, като това - Айтен. Оттогава се все си намираше някаква работа да влиза по-често в цеха. И му беше мъчно, че не си спира погледа върху него.

Септември изтичаше. Учебната година за първокурсниците започваше на 1 октомври. Единственото, което успя да разбере, че първокурсничките бяха от неговия институт. Закле се там да я открие. В средата на месеца пуснаха момчетата по 5 дена домашен отпуск да си донесат дрехите и ги уволниха.

Настъпи първият учебен ден. Не можа да я види сред веселите „зайци". Изминаха няколко дни с обичайното тичане за учебници, книжки, програми. Всичко бе толкова непривично. През свободното време обикаляше около двата студентски стола, но нея я нямаше. От своите съученички третокурснички разбра, как най-лесно може да я открие. Като „стари пушки" му намериха предлог и от канцеларията на факултета откри скъпото за него име. Разбра в коя специалност и група е записана. Оказа се, че заедно ще слушат лекции по три предмета. И още на следващия ден дойде пръв в залата. Застана до горните прозорци и зачака. Първокурсниците от потока започнаха да изпълват празните банки. Но нея я нямаше. Едва на третия ден я забеляза да влиза със свои приятелки. По-късно Айтен му призна, че е имала проблем с уреждането на общежитието и затова е пропуснала първите лекции. Започна всеки път да си избира все по-близко до нея място. Вече знаеше всеки неин жест. Само не знаеше как да и привлече погледа. Обикновено лекциите се сливаха и след това първокурсниците хукваха към някоя от четирите сгради за упражнения. Тя изчезваше. По-късно разбра, че тяхната група бързаше за занятия в сградата до паметника на В.Левски и изобщо не се задържаха в бюфета.

Дните минаваха. Той постоянно се упрекваше за своята нерешителност. Стесняваше се да я заговори пред всички. Започна да я търси в кое общежитие се бе настанила. Но разбра, че има няколко блока на три различни места. А портиерите гледаха подозрително и не отговаряха на въпроси.

Първият техен студентски празник наближаваше. Той реши да я намери. И ето сега я очакваше да излезе от семинара. Вратата се отвори и нейната група започна да напуска лабораторията. Две нейни приятелки го изгледаха с любопитство и започнаха оживено да си шепнат. Накрая излезе и тя. Не очакваше да го види. Спря се за секунда и се огледа. Бяха останали сами в коридора. Всички бяха избързали напред. Тя тръгна да настига групата, когато чу своето име.

- Айтен, почакай.

- Ти кой си? - правеше се, че го вижда за първи път.

После му призна, че го е забелязвала понякога да играе брич в легендарната „5 зала". Отдавна е разбрала как я наблюдава по време на лекции. Било и е много приятно да го вижда. Чакала да я заговори, но той се държал като войничето в комбината. И днес, когато чула своето име от него, сърцето и се преобърнало от радост.

- Айя, почакай. Искам да ти кажа нещо. - и устата му пресъхна от вълнение.

- Какво? - наклони тя леко глава.

Сърцето и заби силно. „Айя" - дори нейната майка и не я беше наричала.

Две черни очи го изучаваха внимателно. Гордееха се с неговото смущение. Забелязал появилата се топлина в тях, той се престраши да продължи. В края на краищата по-лошо не можеше да стане. И започна бързо да говори от страх да не го прекъсне. Чувстваше, че да започне втори път, ще му е много, много по-трудно.

- Айя, помниш ли бригадата? Откакто те видях за първи път, всяка нощ те сънувам. Ти се превърна в моя мечта.

Двамата замълчаха. Без да разберат как, се бяха доближили един до друг. Тя неусетно се бе сгушила в ръцете му и притихна като замръзнало птиче. Времето спря. Момчето бавно потъваше в черната бездна на нейните очи. Топлината на вдигнатите коси го омайваше. Боеше се да не разруши прекрасната тишина. Искаше да останат завинаги така притиснати един до друг. Той стоеше и мълчеше. По едно време разтърси глава.

- Айя, знаеш ли? Ето те най-после пред мен. - прошепна в ухото и той и продължи. - Айя, ти знаеш ли, че можеш да сбъдваш мечти?

И тогава той чу най-скъпите думи на света:

- Ти също, мили...

 

PS. Айтен в свободен превод означава луна.

 

 

© Вили Тодоров Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??