26.07.2009 г., 23:18 ч.

Ако никога не беше я познавал... 

  Проза » Разкази
817 0 2
8 мин за четене

Беше тиха октомврийска нощ. Само едва доловимо през отворения прозорец се чуваха нечии гласове.

Ина все още стоеше на дивана и си играеше с дистанционното. Нещо не й даваше мира. Не й се спеше, макар часовникът отдавна да бе известил двадесетия час. Знаеше, че ако родителите й я открият пред телевизора по това време на нощта, щяха да й се скарат, да я накажат, но тя така и не го изключи... почти цяла вечер. В главата й непрекъснато се появяваше мисълта за него.

Тази история започна в един топъл съботен следобед, когато малка група младежи се разхождаха в двора на едно училище. Унесени в разговора си не забелязаха кога две момичета пресякоха пътя им.

- Здравейте - поздравиха радостно те - Как сте?

- Добре сме - отвърнаха, като един от ромеовците прегърна своята Жулиета.

Другото момиче смутено се дръпна настрана. Върху лицето му се появи лека руменина. Явно беше, че нещо силно я развълнува.

- Инче, какво ти е? - попита тревожно приятелката й, забелязвайки изчервяването. - Добре ли си?

- А, нищо ми няма... просто съм малко хремава.

- Ела, тогава, не стой настрана! Да ти представя момчетата: Иво, Гошо, Тодор и Любо.

- Приятно ми е, Ина - усмихна се девойката.

"Какво хубаво име има онова момче - помисли си тя - сякаш носи любов. А онези кадифени очи...". Мислите й бяха прекъснати, когато някой от групата извика:

- Да отидем при голямото дърво в парка, какво ще кажете?

Всички се съгласиха. Ина не спираше да поглежда към онова момче. Имаше нещо различно, нещо което не бе виждала у никой друг. Привличаше я.

Денят се изтърколи - шеги, закачки, смях. Двете приятелки отново вървяха заедно, но този път някакво странно мълчание ги бе обзело. През целия път не отрониха нито дума. Всяка от тях беше потънала в собствения си свят на мисли и мечти. Другото момиче - мислите на Марияна я отнасяха, за момчето, което я бе прегърнало. Колко много й се искаше да остане още мъничко при него. Но времето летеше, не питаше. Трябваше да се прибира.

Тя излизаше с него вече от две седмици. Дните бяха станали по-живи, сякаш по-цветни. Всичко вече изглеждаше по-различно за двете девойки. Но мълчанието продължаваше да цари между двете. И все пак знаеха, че в този момент не бяха нужни думи, за да изразят емоциите си.

Дните продължаваха да си летят - след училище всички се събираха в двора и стояха на пейките. Споделяха, смееха се и радваха се. За всички беше забавно, само Любо поглеждаше от време на време с тъжен поглед. Изглежда нещо го притесняваше. Той бе от онези хора, които предпочитаха да не споделят онова, което ги тревожи. Но винаги, когато се засмееше, дори не и истински, нечия усмивка се отправяше към него.

Веднъж той стоеше сам на пейката пред училището. Беше отишъл по-рано от уговорения час. Изглежда просто искаше да постои сам, а и да настрои съзнанието си за срещата. А горе от прозорците на третия етаж го видя едно момиче. Това беше Ина. В този миг тя забрави за всичко - за часовете, за съучениците, за приятелката си. Затича се надолу по стълбите, докато не отиде на двора.

- Хей - започна отдалече тя - Какво правиш?

Дори и сама не разбра от къде намери смелост да извика.

- Стоя си тук... ти защо не си в час?

- А, измъкнах се - отговори тя без да се замисли - Искаш ли компания?

- Седни, ако искаш - покани я той и едва забележима усмивка пробягна по устните му.

Ръцете на Ина трепереха. Тя се опитваше да не издаде онова, което ставаше в душата й. За пръв път оставаше насаме с момчето, което обичаше. Да, тя го обичаше. Бе влюбена в него от мига, в който го срещна.

През последните седмици й бе много трудно да осъзнае, че това е истина. Непрекъснато мислеше за него, а щом го видеше, цялата се изчервяваше, краката й омекваха и все заекваше, когато понечеше да каже нещо. А сега? Стоеше на сантиметри от него. Усещаше аромата на парфюма му. Бе толкова близо, за да го докосне. Да погали лицето му, както бе мечтала, но не посмя. Някакво чувство, много по-силно от нея, не й позволи да го направи.

Така и не разбра кога часовете свършиха. Мислите й бяха далеч, в един по-красив момичешки свят. Само от време на време той подхвърляше някоя дума, за да разнообрази неловкото мълчание, обхванало и двамата. Скоро към тях се присъединиха и останалите от групата. Забавляваха се, слушаха музика. Но вътрешно Ина се опитваше да подтисне емоциите си, сякаш за да скрие,че не спираше да го гледа.

Както винаги, Любо беше човека, който пускаше музиката в компанията.

- Любо, може ли да ти разгледам телефона? - попита Марияна.

- Няма проблеми, вземи.

- Може ли и аз - обади се плахо Ина.

- Разбира се.

Двете момичета се настаниха една до друга. Беше им много приятно да разглеждат снимките в апарата. Но изведнъж погледът на Ина се спря върху една от тях. Това беше едно момиче. Нещо я прободе в гърдите. Изведнъж започна да й става горещо. Някакво ужасно предчувствие й подсказваше, че вече няма право да мечтае за Любо. Тя се дръпна на страна. Искаше й се да си тръгне, имаше нужда да остане сама.

- Аз ще си тръгвам. Нещо не ми е добре, а и нашите искат да се прибирам рано. - рече тя, като се запъти към входа на училището.

- Инче, чакай! Ще дойда с теб! - затича се към нея приятелката й.

- Не, няма нужда. Мога да се прибера и сама!

- Ще дойда с теб! Виждам, че не ти е добре.

Вече вървяха по улицата, извън училището.

- Какво ти стана, така хубаво ни беше...?

- Кажи ми, знаеше ли, дали Любо си имаше приятелка?

- Да но... защо?

- Защо не ми каза - извика Ина.

- Аз не знаех, че го...

- Няма значение... - каза тя и тръгна напред.

Прибра се у дома разстроена, ядосана и объркана. Не й се спеше. Хвърли настрана раницата и съблече дрехите си. "Тази вечер няма да спя" - каза си, грабна дистанционното и започна да превключва каналите. В този момент й се искаше да не мисли за нищо, но не можеше. Като на филмова лента в главата й се превърташе станалото. Каквото и да гледаше по телевизията, непрекъснато пред очите й се появяваше образа на онова момиче. За миг й се дощя тя да изглеждаше грозна , но не. Въздъхна. Все още не можеше да повярва, че това е истината. Толкова й бе приятно да се отнася в мечти за това момче, а сега... всичко рухна само за няколко секунди. И колко много й се искаше Любо въобще да не беше срещал онова момиче, да не беше я познавал.

© Вили Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Толкова, толкова познато...
  • ех, понякога искаме някои неща никога да не са се случвали,
    но мисля че нещата просто се случват и няма нищо случайно...
    разказваш хубаво, много хубаво.
Предложения
: ??:??