Точно, когато политна напред, някой я сграбчи с две ръце през кръста...

    - Не, не, не!! Пусни ме! Пусни ме, по дяволите! Искам да умра!

    Али крещеше, риташе, драскаше с нокти здравите ръце, които й пречеха да падне, но те не я пуснаха. Момичето продължаваше да се бори още известно време, но накрая всякакви сили я напуснаха и тя се отказа. Започна да хлипа и да плаче. Собственикът на ръцете я издърпа бавно над парапета и я сложи да седне на земята. След няколко минути Али успя да се съвземе и погледне нагоре към човека, който я беше спрял. Беше някакво момче на около осемнайсет-деветнайсет години. Имаше къса кафява коса, овално лице и прав нос. Очите му бяха сериозни, умни, топли, кафяви и я гледаха изпитателно. Тя се изненада. Очакваше да види съжаление, въпреки че мразеше да я съжаляват. Но той не я съжаляваше, тя изпита чувството, че я разбира.

    - Добре ли си? – попита той, когато видя, че се е успокоила достатъчно, за да мисли трезво.

    - Да, мисля... АУХ! Не, не, не съм.

    Тя изпищя силно от болка и се преви. Коремът ù! Имаше чувството, че някой я разкъсва отвътре. Може би това беше някакъв кошмар, в който бебето ù се опитваше да излезе само, като по филмите. Мислите ù бяха прекъснати от нова вълна от болка, която беше дори още по-силна, ако това изобщо беше възможно. Тя изкрещя отново и очите ù се отвориха широко. Успя да види, че момчето я гледа с тревога, а по краката ù се стичаше кръв, която напояваше дънките ù. След това припадна.

    Когато отвори очи видя, че се намира в болница и лежи на легло с чисти бели чаршафи. Към ръката ù беше прикачена система. Тя се огледа. В стаята нямаше никой освен нея, но тя можеше да се досети кой я е довел тук. Онова момче от моста. Сега щяха да я изпратят в лудница заради опита ù за самоубийство. Той сигурно им бе казал, че се е канела да се хвърли. Прокле го наум, където и да беше. Сигурно сега си седеше вкъщи или пък беше навън с приятели, съвсем спокоен за живота си. А тя? Заради него, заради това, че я спря, сега щеше да прекара неизвестно дълго време в лудница. Е, поне щеше да има къде да спи и какво да яде.

    Вратата се отвори и в стаята ù влезе той!

    - Какво правиш тук? – изтърси тя без да мисли.

    Момчето я погледна спокойно.

    - Наглеждам те. Ти какво си мислеше? Че ще те зарежа просто така да се оправяш сама? На какъв ти приличам?

    Тя зяпна изумено. Това бе, може би, най-милото нещо, което беше чувала в живота си. Мисълта, че един съвсем непознат човек го е грижа за нея я трогна. Непознат, който беше по-загрижен за нея, отколкото бившето ù гадже. Изведнъж си спомни силните болки в корема и кръвта. Бебето!

    - Какво стана? Бебето ми. То... добре ли е?

    Момчето наведе глава.

    - Може би аз съм виновен за това, така че май няма да е зле аз да ти го съобщя – каза по-скоро на себе си и вдигна отново очи към нейните – Не, ти... направи спонтанен аборт. Може би, защото... те стисках през корема. Съжалявам.

    Гледах го и бавно осмислях думите му. Той явно се притесни от погледа ми и отново сведе глава.

    - Слава богу! – въздъхнах най-накрая уморено.

    Той ме погледна, но не изглеждаше изненадан.

    - Така де, не ми беше много приятна мисълта, че ще трябва да се грижа сама за едно бебе, нито, че трябва да убия него, за да убия себе си. Сега мога да се самоубия без угризения – тя го погледна засрамено.

    - Разбирам – кимна той след малко.

    Чак сега се усети, че дори не знае името на този човек.

    - Впрочем, кой си ти? – попита. – Не искам да те обидя, но дори не те познавам. Защо изобщо си направи труда да ме спираш?

    Той се усмихна леко.

    - Казвам се Даниъл. А ти?

    - Алис.

    - На колко години си, Алис?

    - Шестнайсет, защо?

    - На шестнайсет и искаш да умреш? Какво толкова ти се е случило, че да поискаш да скочиш от мост?

    Тя замълча и присви очи.

    - Първо ти. Не ми отговори на един въпрос.

    - Защо те спрях?

    Момичето кимна.

    - А защо не?

    - Защото не ме познаваш. Никога преди не си ме виждал. Защо просто не ме остави да падна?

    - И да позволя едно красиво и умно момиче като теб да умре? От кой свят мислиш, че идвам?

    Али се изчерви.

    Точно в този момент влезе докторът и прекъсна разговора им.

    - Е, господин Търнър. Мисля, че можете вече да приберете приятелката си вкъщи. Трябва ù само още малко почивка и малко помощ и грижи от ваша страна и всичко ще се оправи. Може би по-нататък ще можете да пробвате отново за бебе.

    Али изгледа изумено доктора, който мило се усмихваше на Даниъл и не я видя. Какво, по дяволите, му е казал този? Премести поглед към Даниъл. Той гледаше лицето ù и едва се сдържаше да не се разсмее.

    Тя си замълча. Помогнаха ù да стане и ù дадоха нови дрехи, които да облече. Тя си спомни, че нейните бяха целите в кръв. Зачуди се откъде са се взели тези. Когато погледна към Даниъл, той ù смигна. Ясно. Той ги беше купил. Облече се и тръгнаха. Даниъл я хвана за ръка и я поведе след доктора, който ги изпрати до края на коридора. Усмихнатият лекар няколко пъти спомена, че са много сладка двойка и искрено се надявал да са успеели при втория опит. Подметна, че не е зле да се оженят първо. През цялото време Али гледаше тъпо и мяташе отвреме-навреме злобни погледи към Даниъл. Когато най-сетне излязоха от болницата, той пусна ръката ù и се усмихна, показвайки блестящите си бели зъби.

    - Какво си му казал? – попита Али направо.

    - Ами, всъщност нищо. Той сам заключи, че сме двойка, когато те донесох на ръце, току-що направила аборт. Не го виня. Всеки може да сбърка.

    - Защо не разсея заблужденията му?

    Той примигна невинно.

    - Не исках да го карам да се чувства неудобно. Пък и така е по-добре от “намерих я провесена от един мост”, не мислиш ли? По този начин успях да избегна споменаването на опита ти за самоубийство и вкарването ти в лудница. Би трябвало да си доволна.

    Тя издиша шумно.

    - Хубаво.

    - Хайде!

    Той хвана отново ръката ù.

    - Какво?!

    - Да отидем някъде да хапнем, а? Нали сме двойка. Чу доктора. Трябва да се грижа за теб.

    Позамисли се леко смръщена. Наистина бе гладна. Отдавна не беше яла хубаво.

    - Добре – съгласи се с въздишка.

    Даниъл ù намигна с усмивка и я поведе към една модерна и доста скъпа на вид кола.

    - Това твое ли е? – попита тя учудена, когато той ù отвори предната врата.

    - Разбира се, стига си се чудила. Влизай вътре.

    Тя покорно изпълни заповедта му. Не знаеше защо го прави. Може би беше заради чара на Даниъл. Или просто заради храната. Или и двете.

    Той заобиколи и седна на шофьорското място.

    - Сега, къде искаш да отидем?

    - Все едно, стига да има храна.

    Той се подсмихна и подкара бавно. След десетина минути спря пред някакъв скъп на вид ресторант. Али се зачуди дали пък Даниъл не е някое богаташко синче. Дадоха им маса и чак след като поръчаха подхванаха отново разговора си.

    - Е, мисля, че е твой ред да отговориш на моя въпрос – каза Даниъл.

    Али го погледна.

    - Защо искаше да се самоубиеш? – попита той, когато тя не отговори.

    - Имам си проблеми.

    Той се подсмихна.

    - Всички имаме. Но рядко някой се хвърля от мост заради един-два проблема...

    - Добре – прекъсна го тя. - Живеех на улицата, бях бременна с дете, което не можех да се надявам да отгледам нормално, бях гладна, депресирана, самотна, никой не искаше да ме подкрепи. Не виждах смисъл да живея. Всъщност и сега не го виждам. Нищо не се е променило освен факта, че вече не съм бременна.

    Даниъл отново я гледаше изпитателно. След няколко секунди каза:

    - Нямаш ли майка и баща?

    - Майка ми избяга с друг мъж, когато бях малка, а баща ми... не искам да се връщам при него – тя сведе поглед към масата. - Срам ме е.

    Той я гледа известно време.

    - Знаеш ли какво? – тя поклати глава – Ще те взема при мен, в моя апартамент. Стига да искаш, разбира се. Няма да те карам насила.

    Али зяпна. Пак го правеше! Защо ù помагаше? Сякаш го беше грижа за една непозната.

    - Какво? Хайде де. Не хапя – засмя се той. – Просто се опитвам да ти помогна.

    - Защо?

    Даниъл повдигна една вежда.

    - Защото така съм устроен. Обичам да спасявам невинни девойки от дракони и да си ги прибирам вкъщи.

    Той се ухили. Али онемя. Този беше ненормален. Спаси я от самоубийство, стоя с нея в болницата, купи й дрехи и я заведе в скъп ресторант, а сега ù предлагаше да живее с него. Кой нормален човек в днешните времена би направил всички тези неща за една напълно непозната?

    - Е? Какво реши? Идваш ли с мен или не?

    Тя поклати глава.

    - Не ти вярвам. Дори не те познавам.

    Даниъл завъртя очи.

    - Хмм, да видим. Казвам се Даниъл Търнър, но всички ме наричат Дани. На двайсет години. Имам малък апартамент в центъра. Не съм обвързан за момента. Работя в банката на баща си и да, взимам доста голяма заплата. Майка ми си седи по цял ден вкъщи и се грижи за безценната си градинка с цветя и трите котки, баща ми пък постоянно е в шефския си офис и управлява. Живея сам. Нещо друго?

    Той се усмихна невинно. Тя го гледа известно време. Чудеше се дали може да му вярва.

    - Все още не мисля, че те познавам достатъчно, че да се нанеса при теб.

    - Добре тогава. Ти решаваш. Между другото, куфарът ти е в багажника на колата ми.

    Али го погледна изненадано. О, този куфар! Съвсем го беше забравила. Което ù напомни...

    - Как ме видя?

    - Хм? – попита, излизайки явно от някакъв унес – О, на моста ли?

    Тя кимна.

    - Ами, минавах с колата покрай него и те видях. Добре, че успях да стигна навреме. Мислех, че няма да те хвана.

    Али се замисли за момент.

    - Благодаря ти. За всичко.

    Той само се усмихна.

    - Няма проблем. Нали ти казах? Това ми е хоби.

    Дани ù смигна шеговито и тя се поусмихна леко. Но изражението ù още беше измъчено.

    Хранеха се и си разказваха разни неща. Али му разказа за Джеф и как беше избягала от вкъщи. Той я слушаше, дори не я осъди за отвратителното ù поведение към баща ù. Когато приключиха с яденето, Дани плати сметката и си тръгнаха. Разделиха се при колата му, откъдето тя си взе багажа.

    - Да те изпратя донякъде? – предложи той. – Някоя приятелка?

    - Не, не. Няма нужда. Ще се оправя. По-лесно ще ми е да стигна сама – отказа Али.

    Не му беше казала, че няма приятелки. Той кимна, усмихна се, качи се в колата и замина. Али гледаше след него, докато не се изгуби от погледа ù. И сега? Накъде? Тръгна безцелно в някаква посока. След няколко минути стигна до някакъв парк с люлки и седна на една от тях. Отново сама. Дали пък да не отиде пак на моста и да пробва още веднъж? Но в ума ù вече имаше нещо ново и интересно, което я караше да иска да живее – Дани. Вече почти съжаляваше, че му отказа да се нанесе при него. Той беше един необикновен човек, много добър. Дори се позабавлява да си представя какво щеше да е, ако наистина бяха двойка. Започна да притъмнява и Али усети, че отново е гладна. Но пък нямаше никакви пари. Май щеше да е най-добре просто да си намери къде да спи през нощта. Завлачи куфара по асфалтираните пътеки на парка, докато не откри една подходяща за легло пейка и седна на нея. Реши да си потърси нещо за завивка и отвори багажа. Вътре я чакаше изненада. Дани! Беше ù оставил петстотин долара и един нов зелен суитчър, който изглеждаше доста дебел. Али се ядоса. Защо се грижеше за нея? Ненормалник! След това мислено отново му благодари и отиде да си вземе нещо за ядене. После се върна на същата пейка. Сега поне можеше да спи нормално, без да е гладна и да се завие със топлия суитчър. Легна си и след няколко минути се унесе изтощена.

    На сутринта се събуди, чувствайки се прекрасно. Все още не си беше отворила очите и за миг си представи, че се намира в огромно и меко легло.

    - Страхотни приятелки имаш – обади се един познат глас и тя отвори бързо очи.

    Наистина се намираше в голямо и меко легло. До него, седнал в един фотьойл с книга в ръка, седеше Даниъл.

    - Пак ли ти? – попита Али изумено.

    Той се усмихна.

    - Разбира се. Наистина ли си мислеше, че ще те оставя отново да отидеш на моста и да се самоубиеш? От момента, в който тръгна от ресторанта, те следях. Видях, че заспа в парка и те пренесох в апартамента си.

    Али гледаше невярващо без да казва нищо.

    - Нямаш ли си друга работа? – попита най-накрая.

    Той пренебрегна въпроса ù и отиде в кухнята с усмивка. След малко се върна с поднос в ръка.

    - Време за закуска – обяви и сложи храната до Али.

    - Ти какво? Угояваш ли ме? – попита тя присвила очи.

    Той се засмя.

    - Да, тъкмо си мислех как ще те опека за Коледа. Хайде, яж.

    Али се захвана с яденето, като си мислеше, че този сериозно започва да я дразни. Откъде-накъде ще се грижи за нея по този начин? Реши, че трябва да избяга от него. Освен, че я дразнеше, започваше и да я плаши.

    - Хъм, към десет трябва да отида на работа – каза Дани. – но не се притеснявай, ще се върна в четири. Дотогава можеш да правиш каквото си поискаш в апартамента ми или извън него, както решиш.

     Той остави един ключ върху завивките. Али погледна часовника на стената. Беше девет и половина. Още половин час и щеше да се измъкне оттук.

    Дани отиде да се приготви за работа и я остави сама. Тя стана и обиколи апартамента. Доста беше голям. И модерен. Сигурно беше приятно да живееш на такова място. В десет Дани излезе. Али оправи набързо голямото легло, прибра си багажа и се накани да си ходи. Намери листче и химикал, написа “Благодаря за всичко” и го остави заедно с ключа от апартамента му върху дългия мраморен кухненски плот. След това си тръгна. Избяга.

    Един месец след това вече искрено съжаляваше, че го направи. Парите отново свършиха, Али отново гладуваше, но поне си имаше топли дрехи. Зеленият суитчър го носеше постоянно. Но най-вече Дани ù липсваше. Той беше единственият, който се застъпи за нея, той я спаси от моста и се грижеше за нея. И беше толкова мил. Разбираше я. Защо не остана при него? Глупачка. Винаги ли щеше да прави възможно най-грешните избори? Осъзна, че се е влюбила в него. Но вече беше късно. Той сигурно я беше забравил. Отново се депресира, ходеше по улиците като зомби, докато един ден... един ден го видя. Видя Дани. На ръба на същия този мост, от който тя се канеше да скочи. Очите ù се разшириха от ужас. Той тъкмо прехвърляше единия си крак над парапета.

    - Не! – извика Али и затича.

    Трябваше да го спре. Тичаше и тичаше. Краката я заболяха. Беше много далече. От очите ù се разлетяха сълзи при мисълта, че няма да успее. Но тя избута тази мисъл от главата си и продължи напред с всичките сили, които ù бяха останали. Видя, че той е седнал на парапета, провесил крака над реката и гледаше надолу. Приличаше на нея самата, когато тя беше тук, на неговото място. Още малко ù оставаше да стигне до него. Точно в този миг Дани, като че ли се наклони напред.

    - Не, Дани, недей! – изкрещя Али възможно най-силно.

    Той изглежда я чу. Обърна се бързо и я видя как с последни сили тича към него. Изведнъж тя се спъна в собствения си крак, падна на земята и остана да лежи така. Нямаше вече сили.

    След малко чу как той я вика.

    - Али?! За бога, добре ли си? Али?

    Дани дотича до нея и я прегърна. Тя обви ръце около него. Нямаше намерение повече да го пуска.

    - Добре съм, добре... – промълви. – просто се спънах.

    Тя се засмя тихичко на непохватността си. Животът на любимия ù зависи от това да стигне до него преди да е паднал и тя, естествено, ще се спъне.

    - Не... няма да се самоубиваш – задъхано изрече тя.

    Той я погледна недоумяващо. След секунда, изглежда, разбра какво е станало.

    - Али, аз нямаше да скоча – каза той. – Поне не и този път – добави тихо.

    - Какво? – тя го изгледа неразбиращо.

    Той се усмихна.

    - Идвах тук всеки ден през последния месец, защото се надявах, че ще се върнеш тук. Исках да те видя отново...

    - Не, какво значи “поне не и този път”? – прекъсна го Али.

    Той я загледа мълчаливо и после сякаш реши, че трябва да й каже.

    - Ами, виждаш ли... онзи път, когато ти искаше да скочиш аз... не бях тук случайно, не те видях, минавайки покрай моста...

    - Искал си да се самоубиеш? – попита тя ужасено.

    - Да, и когато те видях, си помислих, че си като мен. Самотна, депресирана и искаща всичко да свърши веднъж завинаги. Просто не можех да позволя да умреш. Затова се погрижих за теб.

    - Но защо си бил самотен и депресиран? Ти имаш всичко. Пари, приятели и добро семейство, хубав апартамент и възможност да изпълниш мечтите си.

    Тя спря, защото той започна да клати глава.

    - И аз нямам приятели, Алис. Осъзнах, че са с мен заради парите ми. Вечно аз правех купоните и плащах за всичко. Те само ме използваха. Колкото до семейството ми, майка ми и баща ми се виждат веднъж дневно от осем до десет вечерта и почти не си говорят. Аз затова избягах от тях. Нанесох се в мой си апартамент. Мечтите ми бяха само материални. Но вече не са. Затова реших да живея. Да те намеря. Да бъда с теб.

    - Какво съвпадение – Али се усмихна. – И аз това искам.

    Двамата се прегърнаха силно, радостни, че са заедно. След това се прибраха в апартамента на Дани, заживяха неразделни и когато Али стана на осемнайсет, пълнолетна, двамата се ожениха.