12.04.2011 г., 9:48 ч.

Амулетът 6 

  Проза » Повести и романи
791 0 1
15 мин за четене

  Бостън – наши дни

 

Пощенската камионетка забави ход. Даде десен мигач и със скърцащ звук от плачещите за ремонт спирачки спря пред витрината, на която с едри букви бе изписано “Антиквариат Коен”. Вратата откъм шофьора се отвори и от нея изскочи водачът – на средна възраст, който явно вече се бе примирил с оплешивяващото си теме, ярко лъщящо на сутрешното слънце. Мъжът заобиколи камионетката, отвори задната врата и издърпа един от пакетите, нахвърляни вътре. Погледна етикета и щом се увери, че това е пратката, вдигна пакета и тръшна отново вратата. В книжарницата го посрещна единствено веселото дрънчене на малкото звънче, закачено от горната страна на входната врата. Пощальонът огледа помещението и лицето му грейна едва, когато от горната площадка се подаде леко прегърбената фигура на възрастен мъж с малка кръгла шапчица и големи старомодни очила.

-  Хей, старче, къде се беше скрил? – възкликна пощальонът, пристъпвайки леко напред.

-  Тук съм, тук съм – припряно отвърна Самюел Коен.

Старецът внимателно тръгна по широкото скърцащо дървено стълбище, придържайки се с ръка за парапета.

-  Къде да го оставя? – отново попита пощальонът и повдигна пакета.

-  Там, на писалището – рече Коен и с по-уверени стъпки се запъти към старото дъбово бюро, където държеше важните книжа за скромния си бизнес.

Пощальонът последва стареца и постави пакета върху бюрото, на което се мъдреха и няколко семейни снимки. Взе товарителницата, която лежеше върху пакета и я поднесе към домакина.

-  Ще драснеш ли един подпис?

Коен взе листа, измъкна писалка от предния джоб на черното си сако и с небрежно движение се подписа в графата за получател. Внимателно разкъса от едната страна опаковката на пакета и измъкна десетина книги. Започна да ги разглежда една по една, отново подреждайки ги на куп. Изведнъж, очите му светнаха с доволен блясък щом стигна до книга с кафяви овехтели корици.

-  Фестивалната зала на Осоркон ІІ във великия храм на Бубастис – прочете на глас книжарят и започна с интерес да разлиства пожълтелите страници.

-  Нещо интересно, а? – попита пощальонът и хвърли небрежен поглед към книгата, докато прибираше товарителницата.

-  Така е. Издирвам тази книга от десетина години насам и най-накрая я държа в ръцете си. Хари ще подскочи от радост, когато я види.

-  Кой е Хари?

-  Синът ми. Той е професор по археология в Харвард.

-  Онова момче от снимките ли?

-  Да, онова момче, което се превърна в истински мъж – рече гордо Коен и лицето му се разтегли в едва забележима, замечтана по миналото усмивка.

-  Времето наистина тече бързо – отвърна пощальонът и погледна часовника си. - Чакат ме адреси, трябва да вървя. Пак ще се видим, старче – вдигна два пръста към челото си пощальонът и се насочи към вратата на книжарницата.

Коен остана доволен от приличното състояние на ценната книга, без да се броят няколкото закъсани страници и огромното мастилено петно, покриващо голяма част от текста на една от последните страници. Но всичко това бе приемливо и нормално. Изданието бе от 1892 година и кой знае през колко ръце бе преминало досега. Коен се вълнуваше на новата си придобивка като малко дете, получило дългоочакван подарък за Коледа. За миг през главата му дори се прокрадна идеята веднага да се обади на Хари. Отказа се, защото се сети, че той излезе рано сутринта, за да подготви лекцията си в музея Пийбоди. Коен дори не обърна внимание на останалите книги от пакета, които трябваше да заведе в картотеката – така винаги правеше, когато получаваше нови пратки.

Самюел Коен намираше смисъл в скромното си съществуване единствено и само заради сина си Хари. Преди четири години погреба съпругата си Марта, която си отиде от рак. Дори и книгите вече не го вълнуваха както на времето и той продължаваше да поддържа малката книжарничка по навик,  колкото да му минава времето. Ако го нямаше Хари всичко на този свят вече щеше да е без значение.

Коен остави книгата на писалището и погледът му се спря на черно-бяла фотография. Заедно с Марта държаха малкия Хари, омотан в дебели пелени - снимката бе правена през зимата. Това бе най-щастливият миг в живота на двамата съпрузи. Полски евреи, по чудо спасили се от газовите камери на Аушвиц, Марта и Самюел Коен заслужаваха поне мъничко щастие в трудния си живот на емигранти отвъд океана. Това щастие ги споходи съвсем ненадейно. Цели осем години откакто разбраха, че не са в състояние да имат собствени деца.

Самюел Коен никога нямаше да забрави онази мразовита февруарска нощ. На вратата на апартамента им, който се намираше над книжарницата се чуха силни удари. Когато отвори, вътре влетя Бенжамин – приятел и юрист. Той обясни на един дъх, че с него се е свързал някакъв мастит адвокат, който научил, че Коенови търсят дете за осиновяване. Предлагал момче на три седмици.

Всички формалности бяха уредени само за три дни -  твърде кратък срок за такава работа. Бенжамин успокои Коенови и отдаде бързото и безпроблемно осиновяване на контактите и високото положение на онзи адвокат, който бе намерил детето. Така и не разбраха кои са родителите на момчето, нито пък откъде идва. Това бе изричното изискване, за да се извърши осиновяването. Беше им казано, че детето е минало на обстоен медицински преглед и е напълно здраво. Нарекоха го на дядо му Захария, който с почти всички останали близки роднини, както стана ясно след войната, бе намерил смъртта си във фашистките концентрационни лагери.

Единствената вещ, която свързваше детето с родителите му, бе малка котешка статуетка от малахит[1], която висеше на връв около нежната му бяла гушка. По-късно стана ясно, че това е древен египетски амулет на богинята Бастет, който най-вероятно е бил намерен около руините на храма ù в Бубастис. Когато Хари навърши петнадесет години, Самюъл и Марта решиха да му кажат истината - че е осиновено дете. Показаха му и амулета. Оттогава той не го сваляше от врата си и освен това започна да чете всичко, имащо връзка с историята на древен Египет. Това предопредели и по нататъшната му съдба на университетски преподавател по археология. Без съмнение Хари бе решил да научи нещо повече за биологичните си родители, но нито опитите му да открие адвоката или каквато и да било информация около осиновяването му, се увенчаха с успех. Така че му остана единствено амулетът.

 

Малката зала бе полупразна, въпреки че лекцията бе разгласена достатъчно добре и дори обяви за нейното провеждане можеха да се прочетат в интернет и в някои от местните вестници. Повечето от посетителите бяха студенти по археология, които възприемаха посещението на това събитие за свой дълг, въпреки че темата не съвпадаше с интересите на повечето от тях.

Хари Коен, който за случая бе облякъл новото си карирано сако, едва прикриваше нервната си възбуда и постоянно хвърляше загрижен поглед към входа на залата, с надеждата, че ще дойдат още посетители. С извинителни нотки в гласа си, той съобщи, че лекцията ще започне с 15 минути закъснение, за да се изчакат евентуално закъсняващите хора. Мултимедийният прожекционен апарат бе готов за работа, но Хари Коен реши, че в оставащите минутки би могъл отново да прегледа набързо слайдовете, които бе подготвил. За негова радост и успокоение в залата влязоха още няколко души, двама от които негови колеги, които му махнаха за поздрав. Петнайсетте минути изтекоха и Хари Коен се прокашля и обяви началото. Лекият жужащ шум от тихите разговори на присъстващите замря сред тапицираните в червено столове. На екрана отдясно светна и първият слайд, който оповести заглавието - “Митове и традиции в парфюмерията на древен Египет”.

 

Таксито спря непосредствено до стълбището пред главния вход на маститата червена сграда на музея Пийбоди. Бе издържана в характерния викториански стил на повечето постройки в Харвард. Задната врата на колата се отвори и навън се показаха чифт елегантни женски крака в масленозелени летни обувки. Линда О’Браян затвори вратата и леко придърпа полата на официалния си костюм. Тръгна по стъпалата нагоре и влезе през високата входна врата. Огледа за момент фоайето и погледът ù се спря на плакат, подканващ посетителите да посетят лекцията на професор Хари Коен в семинарната зала на втория етаж. Линда се запъти по стълбите под одобрителните погледи на група младежи, които убиваха времето си във фоайето в безцелни приказки. Отвори вратата на конферентната зала и спря за миг, докато очите ù свикнат със сумрака. Както често ù се случваше, Линда бе закъсняла за началото на лекцията и насядалите слушатели незабавно обърнаха глави към нея. Младата жена направи извинителна гримаса, която едва ли някой успя да забележи, и веднага се насочи към най-близкия свободен стол.

На екрана се сменяха най-различни фотоси, представящи разнообразни артефакти - статуетки, съдове, карти на местности, останки от храмове и други постройки. На катедрата до екрана лампа отправяше меката си светлина към свитък листове, който лежеше под нея. В залата се чуваше само приятния тембър на докладчика, който постоянно даваше допълнителни обяснения към сменящите се картини. От време на време Хари Коен се приближаваше до екрана и с тънък лъч светлина, генериран от показалката си, маркираше по-важни части на фотосите.

Линда се опита да разгледа по-подробно мъжа до катедрата, но единствено успя да установи, че е висок към 6 фута, малко пълничък и носи очила.

Това едва ли ще е достатъчна информация за онази малка изнудвачка” – помисли си разсеяно Линда, досещайки се, че трябва да задоволи маниакалното любопитство на секретарката си относно габаритите и външността на Хари Коен.

Лекторът се бе постарал да изложи тезите си подчертано в по-лека форма, така че и всеки лаик в залата да схване основните моменти. Но въпреки това Линда почувства леко раздразнение, породено от факта, че не можеше да разбере всичко, което говореше докторчето, както го кръсти Сали. Тя дори започна да се чуди, дали не е сбъркала и вече почти съжаляваше, че си е загубила времето, идвайки в този музей, вместо да се занимава с делата си. Все пак реши, че ще бъде твърде нагло от нейна страна да стане и да се изнесе. Веднъж бе прекъснала лекцията със закъснението си. Вместо това реши отново да приложи изпитаната си тактика в такива моменти за игнориране на скучни заседания. Абстрахира се от обсъжданията и мислено се насочи към наболелите проблеми на компанията, в която работеше. А те за съжаление не бяха никак малко. Бръкна в голямата дамска чанта и извади кожен тефтер, с който не се разделяше никога – съдържаше записките ù по най-важните неща от ежедневието. Линда предпочиташе да записва, отколкото да се мъчи да запомни идеите, които й хрумваха на най-невероятни места.

“Глупаците помнят, а умните си записват” – цитира тя на ум мотото на свой колега, с когото бе напълно съгласна.

Мъкнеше тефтера дори и в тоалетната. Смяташе, че там човек има много благоприятна среда за творческа изява и мислене. За разлика от колегите си, които ползваха свръхмодерни преносими компютри, Линда предпочиташе старомодния, но сигурен начин да записва всичко на ръка. Това не означаваше, че не бе в крак с техническите новости. Просто следваше вкоренения от ранното си детство навик да рисува и пише. Тази дарба й помогна да завърши изобразително изкуство и да специализира реклама. След тефтера Линда извади дебела химикалка и с палец и показалец завъртя капачката в горния край. В миг долната част на писалото се обля с ефирна червена светлина - напълно достатъчна, за да види човек какво пише в затъмнени помещения. Линда започна да нахвърля кратки бележки на празен лист, когато до съзнанието ù достигнаха думи, предизвикали странното усещане, че трябва да бъдат чути на всяка цена. Тя престана да пише и отправи поглед към катедрата.

-  Древните египтяни са считали Нефертем за бог на парфюмерията - отрасъл, който е бил твърде важен за хората и свързан, както с техния бит, така и с религиозните обреди, изпълнявани от жреческото съсловие – говореше с отработен преподавателски маниер Хари Коен. – В превод Нефертем означава “красотата на Тем”. Предполага се, че става въпрос за името на нощното слънце Атум, от което произлиза изгряващото слънце Ра. Също така той е покровител на лечителството,  разкрасяването и ароматерапията. Нефертем често е изобразяван като млад красив мъж, който носи на главата си син лотос или като мумия, но без увити с бинтове лице и ръце. Понякога се изобразява като котка или лъв, по подобие на майките си. Докато е сигурно, че баща му е бог Пта[2], то дори самите египтяни спорят по въпроса коя е майка му. Понякога тя е богинята Сехмет, друг път Бастет или пък Уаджет[3]. Нефертем е определено соларен бог, свързан със слънчевия изгрев. Според легендата за сътворението на света, един огромен и великолепен лотос се носел самотно във водите на Нун[4]. В деня на сътворението лотосът се отворил, а в центъра на цвета му лежало малко златно момченце. От сълзите на бебето се породила хуманността. Самото дете символизирало раждането на Ра и повтарящият се денонощен цикъл, при който за 12 часа слънцето изпада в подземния свят на нощта, където среща опасностите на хаоса и мрака. Но с всяка нова зора редът отново се възстановява и постига победа над хаоса.

Линда О’Браян не можеше да повярва на ушите си. Като в някакъв упойващ транс поглъщаше всяка една думичка, която произнасяше този мъж. Внезапно се отърси от унеса и съвсем несъзнателно, дясната ù ръка насочи химикалката отново към тефтера. Червеникавата светлина осветяваше набързо изписващите се и поради тази причина леко разкривени букви, а в главата на младата жена започна да се оформя идеята за създаването на нов мъжки парфюм.

“Боже Господи, та този мит е готова рекламна кампания” – почти прошепна Линда, толкова заинтригувана от лекцията, че отново спря да пише, страхувайки се да не изтърве нещо важно.

-  От друга страна Нефертем е лекувал със силата на цветята – продължаваше Хари Коен и без да иска изтърва показалката си на пода, в опит да светне лампичката ù.

Това предизвика незабавни подхилвания откъм редовете. Хари Коен с пъшкане се наведе, за да я вдигне. Когато го направи продължи с невъзмутим тон, все едно, че нищо не бе станало.

-  Може да се каже, че времето е било снизходително към мъдростта и тайните му. Много от лечебните му изкуства са останали и изглежда са се преродили през нашия век в цветната терапия и особено в ароматотерапията. Дори най-известният древноегипетски мъдрец, лечител и архитект Имхотеп е бил обожествен след смъртта си като бог на лечението и е поставен редом до Нефертем, като негов по-малък брат – продължи да говори Хари Коен, на фона на сменящите се фотоси с различни изображения на бога. – Съществува и друга легенда, вдъхновена от лечителските способности на Нефертем. Според нея той дал свещен лотос на стария и ранен Ра, за да облекчи болките му, което неминуемо ни навежда към мисълта за зараждането на анестезията. Тук бих желал да отворя скоба и да потвърдя, че древноегипетските лечители и жреци са били напълно наясно с наркотичните свойства на растенията, което досега се отричаше от учените. Например според изследванията на професор Балабанова от Берлин в египетски мумии са открити следи от никотин и кокаин, а досега се смяташе, че това е невъзможно. Тези алкалоиди стават известни на света едва след откриването на Америка от Колумб. Освен това е доказано, че древен Египет е внасял опиум във вид на маково семе от Кипър още от времето на Тутанкамон. Следи от маково семе са намерени в капсула в гробницата на Тутмос ІІІ. Дори амфорите, с които се е осъществявала търговията неслучайно имат формата на маково семе, за да не се бъркат с другите стоки.

Последните думи на Хари Коен предизвикаха жужене в залата, което идваше от подхванатите оживени разговори между част от гостите. Явно изнесената информация представляваше новост за сведущите в тази област и те бързаха да изкажат първите си впечатления. Хари Коен се усмихна. Бе предвидил последвалата реакция. Предвидливо спря да говори, докато разговорите постепенно заглъхнаха и искрено се наслаждаваше на малкия си триумф. Тази кратка почивка обаче се оказа твърде недостатъчна за Линда О’Браян, която трескаво записваше чутото в своя бележник.

-  И накрая, дами и господа – продължи с равномерен глас Хари Коен. – Позволете ми да ви уведомя, че използвам тази лекция като повод за молба за събиране на допълнителни средства за предстоящата ни експедиция до Бубастис, където смятаме да направим проучвания на основния храм на една от майките на Нефертем – богинята Баст или както е по-популярна жената котка Бастет. Благодаря за вниманието ви.

В този миг екранът загасна едновременно със светването на луминесцентното осветление, а залата се огласи от ръкоплясканията на гостите.

“Считай въпроса за уреден, професоре” – помисли си ентусиазирано Линда О’Браян, мушна тефтера и химикалката обратно в чантата и се присъедини към аплодисментите на останалите. Тя енергично стана, с намерението веднага да се запознае с Хари Коен, но реши, че е по-добре да изчака разговорите с другите гости и да го хване чак накрая.

 


[1] Зелен на цвят минерал

[2] Божество от Мемфис, закрилник на монархията

[3] Богинята - уреус (кобра, поставяна върху короната на фараона)

[4] Първичният океан, отъждествяван с разливащите се води на Нил в делтата

© Пламен Андреев Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??