Ана, част 1

Едно – седнал зад едно бюро;

Две – Рено пише и чете;

Три – Рено пък се умори;

Четири – „Рено, ти прочете ли

Пет – онзи стар сонет?”

Шест – „Остави се, Селест?”

Ана си припяваше тази броеница, измислена от нея самата, докато изкачваше стръмните стълби, които водеха до мрачния апартамент на частната ù учителка по френски. Стъпалата бяха точно триста шестдесет и две – стръмни, нестабилни, сиво-черни. Мазилката на стените се ронеше и често Ана имаше усещането, че стъпва по яйчени черупки. Седемнайсетгодишната амбициозна тийнейджърка често се шегуваше с приятели, че уроците ù по френски излизат без пари, тъй като на тази цена получаваше и фитнес, и знания. Всъщност, стройната ù фигура нямаше нищо общо с това изкачване на стълби. Макар и много млада, тя се беше научила да организира времето си така, че то да ù стига както за физическа, така и за интелектуална поддръжка. Освен това, не пропускаше купон. Приятелите ù я ценяха и въпреки че първоначално я приемаха като някаква извънземна, чувството ù за хумор ги предразполагаше и те бяха нетърпеливи да я видят отново. Родителите ù - художници – неведнъж казваха, че се чудят с какво са заслужили това чудесно дете.

„Триста шестдесет и две – Мадам, ето ме!”

Ана позвъни на звънеца. Влаченето на чехли, което отекваше зад вратата, я накара да се усмихне. Мадам Фани беше възрастна и, макар и неволно, Ани си мислеше: „Кой ли ден ще се окаже, че съм изкачвала тези стъпала напразно.” Лицето на Фани, обаче, беше запазило кукленското си излъчване и изглеждаше удивително гладко за тези цели седемдесет и пет години. Ярко червената ù къдрава коса украсяваше най-живия ум, с който момичето се беше срещало на живо.

- Bon jour, Madam!

- Bon jour, Anne!

Урокът винаги започваше в момента, в който се усмихнеха една на друга. Това беше и една от причините Ана да проговори френски толкова бързо и сега, само година след първата им среща, да изучава френска литература.

- Да седнем на терасата, Ан! – мадам Фани говореше само на френски и беше променила дори името ù с производното на този език. - Приготвила съм сок от бъз. Ей сега ще го донеса. Ти се настанявай.

Ана излезе за първи път на терасата. Беше широка, но къса. Приличаше на стаичка в кукленска къща и беше напълно достатъчна, за да побере малка плетена масичка и две табуретки в същия стил. Ана извади тефтера, в който си водеше записки от приятните беседи с мадам Фани, в които бяха превърнали скучната дума „уроци”. Стана и погледна надолу.

„Колко високо могат да те отведат триста шестдесет и две стъпала и колко лесно можеш да политнеш надолу.”

Едва довършила тази мисъл, Ана беше завладяна от усещането, че се спуска по стръмна пързалка. Онова усещане, което беше изпитвала на границата между будност и сън, но никога – на живо. Страхът я стискаше за гърлото и колкото по-надолу се спускаше, толкова по-малко кислород влизаше в дробовете ù. Неочаквано и за нея самата, усети, че тази безтегловност ù харесва. Пред нея се завъртяха четири седемцветни спирали и тя чу нежна мелодия. Не идваше от музикални инструменти. Не беше и птича песен. Вибрациите бяха едва доловими.

„Сигурно полудявам. Притокът на кислород в мозъка ми намалява и убива мозъчните ми клетки.”

В този момент силна светлина намери пролука между четирите спирали и засмука Ана. Тя затвори очи и се остави на пулсацията, която бавно освободи стиснатото ù гърло. Свеж въздух, по-чист и от този в планинска гора след дъжд, облада момичето. Да, точно така! Това беше обладаване, защото той проникна до всяка нейна клетка. Мелодията преливаше във весели трели и Ана се освободи от страха, съмненията и несигурността. Почувства се така, сякаш винаги беше живяла на това място.

Ана намираше за естествено това, че тревата леко гъделичкаше босите ù ходила, без да ляга под тежестта ù. Пеперуди в седемте цвята на спиралите сипеха върху ù нежен прашец, който я освежаваше от топлината на слънцата. Те бяха две, почти едно до друго. Топлината им се родееше с тази на майчина прегръдка – затопляща, но не задушаваща. Двете светила си изпращаха видими флуиди и разговаряха помежду си. Ана разбираше мислите им. Думата, която повтаряха най-често, беше „обич”. Само дърветата някак си изглеждаха неестествено с техните покрити с патина листа и стволове с медено-червени отблясъци. При лекия полъх на вятъра се чуваше протяжно, натрапващо „С-с-с!” Ан заплака. За дърветата. Тя беше доловила инстинктивно тяхната участ – да бъдат разрушавани от смъртта, за да не я допуснат да нахлуе в абсолютната хармония на Обичта, властваща над всичко наоколо.

(следва)