Едно – седнал зад едно бюро;
Две – Рено пише и чете;
Три – Рено пък се умори;
Четири – „Рено, ти прочете ли
Пет – онзи стар сонет?”
Шест – „Остави се, Селест?”
Ана си припяваше тази броеница, измислена от нея самата, докато изкачваше стръмните стълби, които водеха до мрачния апартамент на частната ù учителка по френски. Стъпалата бяха точно триста шестдесет и две – стръмни, нестабилни, сиво-черни. Мазилката на стените се ронеше и често Ана имаше усещането, че стъпва по яйчени черупки. Седемнайсетгодишната амбициозна тийнейджърка често се шегуваше с приятели, че уроците ù по френски излизат без пари, тъй като на тази цена получаваше и фитнес, и знания. Всъщност, стройната ù фигура нямаше нищо общо с това изкачване на стълби. Макар и много млада, тя се беше научила да организира времето си така, че то да ù стига както за физическа, така и за интелектуална поддръжка. Освен това, не пропускаше купон. Приятелите ù я ценяха и въпреки че първоначално я приемаха като някаква извънземна, чувств ...