Андрей

Сивкавият  сумрак на зората бавно се процеждаше в стаята. Спяха прегърнати, вплетени един в друг, бяха едно цяло. Тя се разбуди от кучето на съседите. Погледна часовника и въздъхна. Погали го нежно.

-  Анди, трябва да ставаш.

Отговор не получи, той спеше прегърнал я здраво с дясната си ръка, като че ли се страхуваше, че  може да избяга. Мария се поусмихна.

-  Анди, моля те, скъпи, време е.

Той се размърда леко и отново потъна в сладостния любовен сън. Мария стана. Облече се набързо, прибра дългата си коса и отиде да се измие. Останал сам в леглото, Андрей почти веднага скочи леко изплашен. Чу я в банята и въздъхна с облекчение. Отпусна се в топлото легло и когато Мария влезе, я дръпна в леглото и започна да я целува.

- Бременна съм.

Той като че ли не я чу. Миришеше я,  искаше да се разтвори и да я приеме вътре в себе си. Толкова желаеше  това.

-  Чу ли? Бременна съм – тя леко се отдръпна.

Андрей я погледна спокойно.

-  На шест седмици ли си?

-  Да, откъде знаеш?

-  Знам кога стана – усмихна се той.

Тя му се усмихна плахо и притеснено.

-  Сега какво ще правим?

-   Ще го родиш, разбира се, това е нашето – моето и твоето дете.

-   A  Найден? На него какво да кажа? Че ще си имаме четвърто дете, което съм заченала от оня отгоре ли?

-   Защо не, и името ти е Мария – разсмя се Андрей - Спокойно, той нали се връща след два дена?

-  Да.

-  Ще му кажеш по-късно, а бебето ще е седмаче.

-   И после? Как ще гледам четири деца? Та големият е едва на осем?

-   Мария, това е първото дете в живота ми, няма да ти дам да ми го вземеш.

Андрей усети как в него пропълзява раздразнение. Облече се мълчаливо. Тръгна към вратата, но не издържа – върна се, прегърна я силно,  дълго я притиска към себе си.

-  Обичам те! Само една твоя дума – ставаш моя, нали знаеш.

Тя поклати глава в ням отказ.

- Тогава ще ми родиш детето, аз ще си го взема да го гледам.

Излезе бързо и трясна вратата след себе си.

Иглика се прозина в леглото си, протегна се и стана вече уморена от незапочналия ден. Беше ù криво и нито душът, нито кафето, нито пък новата рокля я накараха да се усмихне.  Андрей беше в командировка цяла седмица и това съвсем я изтощаваше от борбите със  собствените ù демони. Бяха женени почти петнайсет години, имаха апартаменти, коли, къщи,  добре заплатени служби, но си нямаха деца. Тя искаше и не искаше дете. Изтощи се от безкрайните прегледи при лекари, разни светила на науката,  манастири, светии чудотворци, болезнени  и несполучливи манипулации, изследвания – резултатът беше само един – дете няма. Започнаха да се карат, семейните им скандали бяха неприятни и за двамата.

Андрей  срещна Иглика на  една лятна почивка случайно – тя беше  приятелка на негов познат. Очите си не можа да свали от нея  тогава - беше като богиня излята и с тия дълбоки големи очи, чуплива гъста тъмна коса, мълчалива , леко усмихната на нещо, което като че ли само тя знае, някаква световна тайна пошепната ù от някое малко тролче. Да, хубаво беше тогава. И тя го хареса и само след няколко месеца любовта беше тяхна или те нейни – не се разбра, но след година се ожениха. Не бързаха с бебе, искаха да поживеят, а и бяха толкова млади. Решението им да си имат дете  наложи Иглика - не можеше да понесе мисълта, че всичките ù приятелки си имат вече по две деца, а тя кукува сама. И когато се разбра, че за тях двамата това се оказа твърде сложна задача, започна да го напада.  Андрей самоотвержено и търпеливо ходеше с нея на всички възможни прегледи, той самият беше подложен на не по-малко изследвания и накрая, след две години една вечер за първи път видя блясък в очите ù.

- Ето я причината за нашето ялово семейство - това си ти! Ясно ли ти е? Тук си пише всичко, чети си го, аз отивам да се къпя и лягам!

Андрей смръщи вежди. Никога не я беше обвинявал, нищо не ù беше казвал  - защо, какво, кой, как, откъде се взе тази злоба изведнъж в неговата жена. Прочете изследването, но нищо не разбра. Това беше и първата им нощ, когато спаха в различни стаи.

Сутринта отиде при свой приятел лекар да му разчете изследването – да, имало нещо, но той го успокои, че хиляди семейства си имат многобройна челяд с много по-лоши показатели от неговите и да не се тревожи.

Така той заживя самотно, слушаше съскането ù  всяка вечер, чудеше се къде изчезна онова прекрасно морско момиче и дума не ù казваше.

С  Мария съдбата го срещна  една зимна вечер, беше заледено и тъмно, когато в последния момент малка топчица се търкулна пред гумите на колата, чу женски писък и бързо извъртя волана. Колата поднесе и се удари в съседния  блок. Бързо излезе и видя жена, която прегръщаше  малката топчица и плачеше. Други две по-големи деца стояха край нея и подсмърчаха.

-  Госпожо, стана ли нещо? Моля Ви, дайте да видя!

Тя хлипаше и стискаше в ръцете си малко дете.

-  Хайде да Ви закарам  до Бърза помощ, моля Ви, позволете да Ви помогна!

Успя да я изправи на крака, тогава видя, че детенцето беше съвсем здраво и дори се усмихваше. Така се запозна с Мария.

Случайното им познанство прерасна в интимност доста по-късно. Андрей живееше самотно, тя също. Мъжът ù Найден – шофьор на ТИР, се явявал  по 2-3 пъти в годината, колкото да ù направи някое дете и заминавал  пак. И двамата не разбраха кога всъщност се събраха. Иглика дори  не подозираше какво става, а и озлоблението ù я изпиваше. Андрей се чудеше защо тя пък не опита с друг - може би тогава ще я види щастлива, дори да не е негова  съпруга  - все се надяваше да заиграе  отново оная тайнствена усмивка на устните ù и да заблещука  закачливото пламъче в очите ù. Така изминаха още две години. Той заобича Мария, помагаше за децата ù, ако командировките му бяха за по три дена,  казваше на жена си, че е за седмица и прекарваше дни наред с топлата, спокойна, усмихната и благодатна Мария. Спокоен, че не може да има деца, се беше отдал на внезапно споходилото го щастие. Когато му каза, че е бременна, си помисли, че е от друг, но веднага се засрами от себе си – тя толкова много го обичаше. А и наистина рожденият  му  ден празнуваха заедно и цяла нощ летяха с нея из непознати светове, косите ù разпилени, огнени,  ги обгръщаха, звездите им се усмихваха,  луната  им светеше меко и обзета  от тяхната любов се отдаде на облака.

Разбира се, че Андрей искаше отдавна да се разведе и да се събере с Мария, но тя се страхуваше. Някаква баба от селото на Найден на сватбата им ù казала, че ако само посмее с тая кръшна снага и палави очи да напусне Найден, ще бъде покосена от лоша болест. Андрей искрено се смя, когато тя му разказа това една нощ. И така заживяха. Но сега – негово дете, негова кръв, имаше дори и съвпадение на фамилията?! Не, трябваше да измисли нещо.

Започна да ухажва Иглика – правеше ù подаръци, водеше я на скъпи ресторанти, превърна се отново в оня неин държан на  каишка Андрей. Докато една нощ се престраши и ù каза:

-  Хайде да си осиновим едно бебче, не искаш ли,  ще си го обичаме  и ще се грижим за него, какво ще кажеш. А?

Иглика се развика нещо за копелета, изблъска го от леглото и той отново се  прибра сам в стаята си и може би и него щеше да го разяде злобата, ако не беше сладката Мария. От бременността беше станала още по-хубава, вече ù личеше и той ходеше при нея все по-често  да ù се любува. Когато му каза, че ще е момиченце той я погледна сияещо.

-  Сигурно ще е красива като теб!

 Андрея се появи на белия свят една пролет за радост и тежест на майка си, а за баща си – дар Божи. Андрей отиде веднага в болницата и започна да се грижи за двете си жени, както ги наричаше. Децата на Мария бяха при майка ù, докато тя се оправи с четвъртото. Заживя странен живот Андрей. За него всъщност имаше живот само през деня – когато бързаше при Мария и някоя и друга седмица, когато оставаше при нея и сладкото им бебе. Беше красива малка кукла с големи букли, приличаше на Мария в очите и косите, но всичко друго беше  взела на баща си.

Иглика се щураше като луда между  безполезни доктори, майка си, която се опитваше да я успокоява и да ù дава хиляди примери за семейства с осиновени деца, упоритостта си, че ТО трябва да е само нейно. Но накрая направи нервна криза, лежа седмица в болницата и успя да дойде малко на себе си. Прибра се една сутрин вкъщи и се обади на Андрей да се прибере вечерта по-рано, легна в леглото, зъзнеща от страх и срам и мисъл, че е победена.

Той се прибра рано, отиде в стаята на Иглика, погали я приятелски по ръката.

- Как си?

- Добре. Ти… къде се губиш толкова време?

- На работа, нали знаеш. Има ли лекарства, които трябва да купя?

- Не, седни, моля те. Виж, размислих – съгласна съм.

- За какво?

- Съгласна съм да си осиновим дете. Но да не е съвсем новородено. Все пак да е поне на половин годинка някъде. Страхувам се, че няма да се справя.

Той я гледаше тъжно и си мислеше – защо  животът не го събра с  Мария.

-  Ще говорим пак, сега почивай  - загъна я и излезе от стаята ù. Така ден след ден Иглика заживя с мисълта, че Андрей  ще намери точно онова дете, което си представяше и умираше от страх за всичко - как ще го къпе, храни, облича. Гледаха деца в две заведения, но тя не хареса нито едно. От вълнение спря да се храни вземаше болнични и подготвяше стая за бебето.

Когато Мария разбра, че Андрей  ще си вземе дъщерята,  плака дълго и безутешно. Но всичко стана някак много бързо. Той заведе Иглика в дома  ù, Мария с неподозирана ненавист ù показа детето, а тя хареса момиченцето. Всички обяснения на Андрей, че  това семейство нямало финансова възможност да се справи с четири деца и търсели някой да осинови най-малкото, тя чу в някаква  мъгла и не обърна внимание на нито една дума. Просто искаше това момиченце.

След дълги перипетии по разни служби, службици, чиновници, които идваха поне седем пъти в дома им, подлудиха Иглика до краен предел, все пак един слънчев ден Андрей взема дъщеря си  и я занесе в дома си. Тя стана негова любимка, като че ли пред очите му растеше малката Мария. Иглика стана грижлива майка, името на детето прие с мисълта, че нищо случайно няма в този свят и това е бебчето, отредено за нея. А Мария залиня – от мъка по сладката  малка Андрея, от все по-редките срещи с Андрей, от Найден, който остана вкъщи след дълги митарства по света, отдаде се на трите си деца, но все се обаждаше на Андрей да излезе с количката да може да зърне дъщеря си. В сърцето на Андрей се настани лека тиха тъга, само смехът на Андрея, дългите ù огнени коси извикваха усмивка в очите му – той виждаше в нея хубавата свята Мария, която го дари с дете и с безкрайна любов, която никога повече нямаше да има в живота си.