Ани

“Никой не ми е нужен”

Напиваше се за пореден път. Само това му остана. Млад беше – само на 33 – нисък – нещо,  което винаги го беше измъчвало, слаб, направо спечен от алкохола и много работа, цигарите и безсънието. И от самотата, която го разяждаше, но нямаше да си го признае. Работеше, обичаше да работи и работеше всичко, стигаше да успее да се задържи на работа, защото скоро разбираха, че обича да попийва. Обикновено обикаляше строежите. Преди беше добър електротехник. Сега вършеше всичко – мяташе тухли, носеше цемент, търчеше да купи бира за майсторите – каквото му кажат. Работеше повече от всички, до припадък. Искаше да се умори, да не мисли. Да не може да мисли. Да се напие после и да легне и да заспи. Не, не можеше. Мислите го нападаха като черна чума. Беше направил купища грешки. Беше казвал неща, от които не вярваше и сам, че може толкова да се срамува, но го изгаряха отвътре. По безизразното му лице не личеше, че е толкова чувствителен. А беше. Много. Някога, отдавна, някой му беше казал, ЧЕ МЪЖЕТЕ НЕ ТРЯБВА ДА ПОКАЗВАТ ЧУВСТВАТА СИ и той му бе повярвал. ЧЕ ПАРИТЕ СА НАД ВСИЧКО. И той пак му бе повярвал. Това бе съсипало живота му. Сега можеше да има пари. Можеше да ги изкара. Както и тогава. И? И после?

Тогава просто ги проиграваше – вярваше, че ще го споходи късмета. Както много други преди него. Живееше в илюзия. Сега ги пропиваше от мъка за някого, когото беше загубил. Някой, който се беше опитал да го спре, беше му приятел, а той не го разбра, заслепен от собствения си егоизъм. Иво изсумтя и метна празната бутилка през недостроения прозорец. Колкото и пиян да беше, винаги изтрезняваше, като се сетеше за Ани.

Ани.  Бабчето.

След година работа в Испания – пак беше работил каквото му падне, докато се уреди санитар в един санаториум за стари хора – се върна с малко повече от пет бона. Чувстваше се доста добре. Беше горд от себе си – беше само на 25 години. Беше доказал сам на себе си, че може да се справи с какво ли не, независимо колко е трудно. Беше разбрал, че може да работи, че обича да работи, че е чувствителен човек, че когато пожелае, може доста добре да скрива чувствата си. В същност – беше принуден да се научи на това – испанците бяха малко експлозивни хора. Не, че българите не са. А той не искаше да показва нищо от себе си. Веднъж бе показал нещо от себе си и му се бяха присмели. Грубо. Жестоко.

-                    МЪЖЕТЕ НЕ ПОКАЗВАТ ЧУВСТВАТА СИ, МОМЧЕ! ИНАЧЕ ЖЕНИТЕ ГИ КОМАНДВАТ!

Добре запомни това. Направо муго набиха в главата. И той скри дълбоко своята чувственост. Стана груб, циничен, затворен, а самотата го разяждяше. Стана нервен, раздразнителен. Започна да пуши, по-често да посяга към биричката – уж е “лекичък” алкохол. Приятелите му имаха момичета, “гаджета”, а той – “връзки – еднодневки”. Когато едно момиче се влюби все пак в него и въпреки всичко не пожела да го изостави “на следващата сутрин”, тази връзка успя да продължи няколко седмици. Иво се почувства добре. Почувства се щастлив. Почувства се различен. И тогава в главата му прозвуча онзи глас: “ЖЕНИТЕ ТЕ ОМАЙВАТ, УВИВАТ СЕ КАТО ЗМИИ ОКОЛО ВРАТЪТ ТИ И ПОСЛЕ НЯМА ОТЪРВАНЕ – КРАЙ С ТЕБ  – И ПОЧВАТ ДА ТЕ КОМАНДВАТ!”.

И той я заряза.

Беше удивен от сълзите ù. От молбите ù. От мъката ù. Сърцето му някак истина и се сви. Стана каменно. Знаеше, че няма да си позволи да обича. Той беше наранен. Някога, отдавна. И нямаше да си позволи да го наранят отново. Вече не. Чувствата нараняват.

ПАРИТЕ СА ТЕЗИ, КОИТО ПРАВЯТ ЕДИН МЪЖ СИЛЕН. Ето това му трябва – пари. Не жени. Те могат само да му служат за задоволяване на нещо временно. Тогава се запали по хазарта. Всъщност – нещата бяха започнали доста преди това – още в Испания, но там залагаше с малки суми, не смееше да се отпуска, беше в чужда страна. Като се върна в България се запали по еврофутбола. Някой го убеди, че “тук всичко е точно изчислено”. Той сам си повярва, че може всичко да изчисли, но ... все един мач не му достигаше, а Иво залагаше все по-големи суми, убеден, че следващия път ще познае всички мачове. Само че не се получаваше. Проигра петте бона за по-малко от четири месеца, а баща му като разбра, едва не го преби от бой. Ако ги беше похарчил за нещо друго – както и да е, а то ... И го подкара ... Направи го свой роб в истинския смисъл на тази дума.

Иво вече нямаше право на личен живот. Баща му разполагаше с времето му и с част от парите му – в смисъл, че си плащаше ток, вода, даваше пари за храна – все едно, че живееше на квартира. Е майка му нямаше да го остави гладен, но баща му крещеше и по нея. Тя била виновна, че синът й станал такъв, на нея приличал. Иво не искаше майка му да си има неприятности заради него и се стремеше безропотно да понася всичко. Обадеше ли се баща му, той се втурваше към него. Макар че беше много горд, търпеше. Сам си знаеше защо. Просто имаше и стари “издънки”, които беше оправял пак баща му. И толкова време вече баща му повтаряше:

-Слушай ме и няма да сгрешиш!

Иво не го слушаше и грешеше. Дали пък в крайна сметка баща му не е наистина прав за всичко и наистина не знае ВСИЧКО? Нещо в него не беше съгласно и той се бунтуваше. Тогава на баща му му хрумна идеята да работи на две места – вечер след работа да ходи да помага в шивашка фирма. Уж щеше да е вечер, а после се оказа, че му е издействал цял месец платен отпуск. Така Иво се озова в шивашката фирма за цял месец.

Беше работил като кетелист преди казармата. Харесваше му. Всички смятаха, че било “женска работа”, но на него му харесваше – бързината, състезанието със самия себе си, трудните модели, предизвикателството да направиш нещо и то да бъде хубаво. И да изкараш ПАРИ. ТЕЗИ ПРОКЛЕТИ ПАРИ! Сега не би мислил така, но тогава искаше да има пари, а и беше млад, защо не? Хубаво е едно младо момче да има пари – приятели, биричка, момичета – дори за една нощ- дискотеки, дрешки. Беше весело. Сега в тази фирма, реши, че ще му се наложи да си припомни младежките години. От тогава не беше сядал на кетел. Удиви се, че направо беше забравил какво трябва да прави. Добре, че фирмичката беше малка – само десетина жени, повечето на неговата възраст. Но пък най-възрастната, една пълничка лелка, с очилца с модерни рамки, с искрящи зелени очи, най-нахално го зяпаше и му се хилеше. Той реши да не й обръща внимание, но тя го изкомандва:

- Ей, малък, я ела тук!

Дори не разбра защо ù се подчини.

- Ти не ме помниш, нали? – и тя му се ухили насреща – Е, работехме заедно в предишната фирма, преди да влезеш в казармата. Гледам те и си умирам от смях, защото знам, че съм се променила, а ти се стягаш като новобранец!

Иво се отпусна. Тя наистина му бе изкарала ангелите. Не я помнеше, но тя явно не се сърдеше.

-Аз съм Ани, можеш да ми викаш Бабчето, щото съм най-старата тук. Всичките мога да ви осиновя, щото сте на годините на сина ми.

Колежките им се разсмяха. Не всички бяха по на двайсет и пет.

Така се срещнаха с Ани. Тя живееше в неговия квартал. Пътуваха заедно в тролея – тя му пазеше място. Сега си спомни, че в началото сядаше до нея. Само в началото. Обикновено беше сънен, но скоро установи, че тя излъчва мека уханна топлина, която влияе твърде силно на сетивата му. Беше лято и това скоро го накара да се изчервява и изпотява много преди да са стигнали спирката на тяхната фирма. А Ани беше бъбрива и доста “цапната” в устата. Тя с всички се държеше по един и същи начин – каквото имаше да каже, си го казваше и не се притесняваше къде се намира – в тролея, на улицата, във фирмата.

-Аз съм стар човек, не ми остава много, нямам време да се правя на изискана  дама – оправдаваше се тя.

Иво се усмихваше. Знаеше /тя му беше казала – ей, така, директно и той целия се беше изчервил и сигурно целия град беше чул бумтенето на сърцето му/, че тя харесва кривата му усмивка и тъжните му – също толкова зелени, колкото и нейните – очи. Той имаше навик да вдига едната си вежда с лека ирония и полуусмивка, а тя го зяпваше и така си оставаше. В очите й имаше такава неподправена наивност, че тогава пък той се питаше наистина ли е връстница на майка му. Просто не й вярваше. Не заради външния вид – нисичка, доста пълничка, направо дебеличка, вързала недобре боядисаната си коса на стегната опашка. Леко гримирана и винаги усмихната. Нищо особено, дори не хубава. Тя печелеше с поведението си. Печелеше доверието му дори без да го пита нещо. Просто му се усмихваше. Имаше младежко поведение, говореше на жаргон, оставаше впечатление на малко луда, беше по-свободна в държанието си, когато бяха всички във фирмата, ставаше по-кротка и се държеше като майка, когато оставаха двамата в тролея. Кой знае защо и двамата тогава млъкваха и дълго се гледаха. Не отместваха очи. Сякаш нещо си кaзваха, но без думи. Беше странно, но никой не питаше. И бъбривата Ани си мълчеше. А Иво просто се побъркваше.

И баща му го побъркваше. Звънеше му по пет пъти на ден. Най-малко, с най-различни заповеди. Да се прибере веднага след работа. Да почисти колата с прахосмукачката. Да я измие. Да купи... Да вземе... Да... Иво изключи GSM-а и го засили право в стената. Той се разлетя на парчета. Момичетата го гледаха стреснати. А той само стискаше устни и скърцаше със зъби. Ако удареше някой щеше да го пребие. Очите му диво шареха из залата и попаднаха на Ани. Дръпнала очилата ниско на носа си, тя го гледаше над тях. Зелените й очи бяха изпълнени с топлота и разбиране. И съпричастност. Те приковаха неговите. Гледаха се дълго, а той постепенно се успокои, седна на стола си, пое въздух и започна да шие. Ани. Тя го укротяваше. Тя го вбесяваше, но по друг начин, тя възпламеняваше в него нещо, което той искаше да вледени.

А в почивката, Ани му зададе въпрос – “какво си направил, че баща ти така те тормози?”. Тогава просто вдигна рамене, дни по-късно й сподели “тайната” си. С удивление разбра, че тя отнякъде я знае. Ани само се бе усмихнала: “Зная много неща за теб!” А после му бе прочела едно “конско” – съвсем в майчински стил – на тема “парите не са всичко на този свят и престани да правиш глупости, виж какво хубаво момче си”. Иво се беше смаял, когато разбра, че е “хубав” – “Само ти мислиш така”, а Ани на свой ред се смая:

-Ти огледало в къщи нямаш ли си? Що не се погледнеш? Какво не си харесваш? Защо имаш такова ниско самочувствие, а?

-Че какво да си харесвам?

-Ами всичко! Аз съм стара кошница и щом ти казвам, че си хубав, значи е така. Какво те притеснява?

-Никой не ми го е казвал.

-Защото си затворен, недружелюбен и ръбат. Защо се въртиш около мен, вместо около момичетата, а? Аз мога да ти бъда майка, така да се каже – безопасна съм, върви да сваляш мацките, а ти – обядваш с мен, пиеш кафе с мен, ходиш си с мен и оставаш да работиш извънредно – с мен. И защо така, а? Ако не те бях засичала, че ме зяпаш в деколтето и че като се приближа повечко се изчервяваш, щях да си помисля, че си обратен. Лошо няма, но...

Иво тогава я беше зяпнал като луд и колкото и добър самоконтрол да имаше, беше сигурен, че целия гори и може да стигне до Луната и без ракета. Тая жена ще го побърка! Освен това – трябваше ли да й доказва какъв е или как?... А тя му се усмихваше и най-безгрижно си седна да си шие! Така му подхвърляше разни работи – на малки порции, които го побъркваха и той имаше чувството, че се дави. А в тролея отдавна не сядаше до нея – защото му беше ясно, че не му е горещо само защото е лято. Горещината идваше от нея.

-Париш като печка! – обвиняваше я.

Тя вдигаше насмешливо вежди, обръщаше му гръб и той по-скоро усещаше, отколкото виждаше, че се смее. Разбираше, че се смее на него и знаеше, че е разбрала нападките му. Постоянно забравяше на колко години е -  тя понякога му се глезеше, а тази наивност в очите й го объркваше. Гледаше я вечер преди да си тръгнат как реши косата си, как тя се чупи по раменете й, докато Ани нещо мърмори и нещо го свиваше под лъжичката. Стараеше се да остане твърд и безизразен, но ръцете го сърбяха да докосне тази коса, която тя така безжалостно опъваше в една обикновена, стегната опашка. Един ден Ани се обърна и го видя – облегнат на стената, скръстил ръце пред гърдите си, а очите му устремени към нея. Очи, пълни с желание. Ани едва не изпусна гребена. Реши, че се е объркала, че нещо не е доразбрала. Та хлапето е връстник на сина й! Но имаше толкова красиви очи! И беше толкова затворен! И толкова самотен! Той никога не говореше за момичета, изобщо избягваше да говори за себе си, но пък Ани беше свикнала да опознава хората. Бяха се сближили дотолкова, че се приемаха за добри приятели. Ходеха след работа да пият кафе или просто Иво предлагаше:

-Бабче, хайде да пъплим до нашия квартал.

Казваше, че “пъплят”, защото Ани имаше здравословен проблем и вървеше малко трудно, пък и бавно.

-Ние не вървим! Направо имам чувството, че от пет минути стоим на едно място, а ти ми казваш, че бързам!

Вървяха по улиците, караха се, смееха се, той отдавна не си беше хвърлял телефона срещу стената. Сега просто се обаждаше, съгласяваше се и толкоз. Но на Ани сподели, че тайно пак играе. Тя смръщи вежди и му прочете поредното “конско”. Каза му, че това е погрешно и неправилно, но в очите му прочете отговора – няма да я послуша. Просто се бунтува срещу забраната. Двамата много спореха на тема ПАРИ. Той се удивляваше от нейната незаинтересованост на тази тема. Често, докато вървяха по улиците си “избираха” къщи – тази или онази, която им харесваше. Иво си беше харесал една голяма, двуетажна, с две борчета отпред, Ани обеща да му я “купи като порастне”. Той имаше уникално чувство за хумор, което тя много харесваше и както сама казваше “често ме качваш на върбата, а аз и не искам да слизам от там”.

-С пари, приятелю, в същност не се живее. Добре, ще си купиш къща, кола, ще живееш добре. И какво от това? Ще имаш ли приятели?

-Ами да!

-Откъде ще си сигурен, че ще са при теб заради теб самия, а не заради парите?

-Какво ми пука!

-Ще си купиш любов? Това ще е просто секс и... лъжа!

-А какво е любов? Какво е истински приятел?

-Любов? Не очаквай да ти свалям звезди от небето. За мен тя е нещо простичко – някой, който да е до теб и в добро, и в лошо, да споделя с теб, да те разбира, да е твой приятел завинаги, да те обича безрезервно – ето това. Никой ли не се е грижил за теб, никой ли не те е глезил? Нямам пред вид майка ти! Не ме гледай така смаяно! Ако си заспал, някой да те завие, да ти сложи възглавница под главата, да те помилва – просто да ти се порадва – нещо такова.

-И какво – аз нали ще спя, няма да разбера.

-Ама човек като прави подобни неща, не ги прави очаквайки благодарности! Той ги прави, защото по този начин ще направи тебе щастлив, а щом ти си щастлив, ще се почувства и той щастлив.

-Не са правили за мен такива неща!

-Наистина ли? – в очите й светеше изненада.

Той отдавна беше разбрал, че “цапнатата” Ани е в същност нежна, грижовна и майчински настроена към целия свят. Затова обичаше да се шегува с нея и я гледаше как се хваща на дребните му лъжи. Не, че наистина се хващаше, но не му се сърдеше. Приемаше ги за шега и той знаеше, че може да се шегува с нея за неща, за които с други не би посмял. Тя го разбираше.

-Абе ти бил ли си изобщо влюбен?

-Няма да ти кажа нищо за себе си!

-Не зная защо си такъв, но хайде с мене на кафе! Затворен бил! – и тя вдигна присмехулно вежди.

А в кафенето го побърка. Даде му подарък – сребърен медальон. Иво се втрещи. Започна да припалва цигарите една след друга и успя само да каже:

-Няма повод за подаръци!

-Не ми трябват поводи, подаръци се правят по всяко време. Ще се радвам да го носиш. И понеже винаги говориш само за пари, аз пък искам да ти пожелая само любов – много любов – взаимна, вечна, безкрайна... все любов. Изобщо – ОБРИЧАМ ТЕ НА ЛЮБОВ. Защо се спече? Хей, не ме гледай така!

Ръцете му бяха под масата и тя не можеше да види, че ноктите са впити в голата му плът, иначе от самоконтрола му не би останала и следа, а тя е връстница на майка му...

-Ще си ходим ли, хлапе?

-След малко. Изпуши още една. Ти така и не ми каза вярваш ли в любовта, Ани.

-Не ми ли личи?

-И как разбираш в кого да се влюбиш?

-А, не, аз не искам и не приемам такава предвидима любов – всичко предварително изчислено – височина, години, банкова сметка. Искам спонтанност. Аз искам две блеснали срещу мен от щастие очи или някой, който ми е ядосан в момента, искам някой, с когото да гледам някоя висока къща например или да мечтаем за нея, някой, с когото да се разхождам, някой, който да ме разсмива и да се присмива, а не да се сърди на дребните ми недостатъци... Ти си прекрасен човек и все се чудя защо около теб няма момиче, освен ако не е в дълбока конспирация, но  пък аз мисля, че сме приятели. Виж – ако си сам, ще се прибереш за 10 минути. Всичко ще е предвидено, изчислено, но дали ще ти е толкова приятен пътя? Сега се смеем “пъплим”, споделяме, правим си “семейни скандали” насред улицата, които страшно ме забавляват. Аз не искам изчислено щастие, а ти? Аз искам да съм обичана и да обичам! Любовта се дарява, тя не се изчислява! Тя се дава и аз искам да се раздам без остатък на когото трябва. Разбра ли ме добре? Мисля, че когато моментът настъпи, ще разбереш.

Макар, че беше много горещо, Иво трепереше от студ. Знаеше защо. Тя беше разрушила стената му – защитната стена, зад която беше скрил чувствата си. Сега беше гол и беззащитен. Дано не му се усмихне! Момиче?! Ами те не говорят така, не го гледат така и не го разбират. Нямаше я тази съпричастност, но пък Ани все му напомняше, че е “баба”. И какво да прави? Тя беше права! Синът й му е връстник, а той я гледа не съвсем благо...

Няколко дни отказваше да се прибира с нея, ходеше с приятелите си да играе футбол и след това яко се напиваше – търсеше утеха в алкохола и в секса. Беше странно, че момичетата му се връзваха, но това, което му бе казала Ани, наистина действаше.

-Ама ти си голям дървар! – беше възкликнала тя една вечер, докато пак се прибираха заедно към къщи – Виж се! Вървиш два метра пред мен, не ме изчакваш, мърмориш, мръщиш се, аз мъкна торба с провизии – да ми беше помогнал! Да си чувал нещо за кавалерство? Би трябвало да вървиш до мен, да не мрънкаш, да си учтив и т.н. Ако те хвана под ръка какво ще стане? – и тя веднага го направи.

Иво почти се вкамени, след няколко крачки започна да се дърпа.

-Какво има? – попита го тя.

-Искам да си запаля цигара.

-Аха – Ани се разсмя – Ти имаш отвратителен характер! Толкова си затворен, че Господ да пази тази, която те вземе! Ще побелее за три дни!

-Имаш лошо мнение за мен.

-Аз съм ти просто приятел и мога да приема всичките ти негативни черти, но ако съм едно младо момиче и очаквам нещо от теб, просто ще избягам с писък надалече.

-Толкова ли съм лош?

-Още по-лош. Не полагаш никакви усилия да станеш по-добър. Я се погледни! Бил си на работа – добре. Да си беше измил ръцете. Целия си в драскотини. В тази връзка – взела съм ти крем за ръце – да ги оправиш. Ще изподереш краката на девойчетата, като вземеш да ги опипваш.

Иво се усмихна:

-Така и така си почнала – искам и къщичка, оная голямата, с борчетата отпред, с райграсчето, една пейчица...

-Басейнче – с олимпийски размери, хеликоптер и каква марка кола? А шамар не щеш ли?

-Ами нали се грижиш за мен?

-Крема е защото са ти напукани ръцете бе, диване!

-Та как, викаш, се ползва?

-Нанасяш го върху всичката мръсотия, защото като попие с нея действа по-бързо!

Тя го гледаше със зелените си очи и неговите блестяха в отговор. И никой не желаеше да отклони поглед.

-Играеш ли още? – въпросът й го свари неподготвен. Дори не се усети как замахна към нея. Изражението й се смени – погледна го леко учудена, но дори не се опита да спре ръката му. Той сам се спря – беше смаян от себе си.

-Това пък какво беше?! Щеше ли да ме удариш? Ако го направиш, ще те смеля от бой, точно както ти се усмихвам, хлапе! – Ани определено беше ядосана – Никой досега не ме е удрял и ти не си го позволявай! Мога да бъда много зла!

-Нямаше да те ударя! – беше толкова смутен, че му се искаше да си счупи ръката – Но откакто ми мърмориш за еврофутбола, все не ми върви.

-Ами спри да играеш! Това са загубени пари!

-Не е така!

-Напротив, така е! Проумей го!

Тази вечер се опита да се напие, но не успя. Ръцете му миришеха на крема за ръце и макар че го изми и се търка със сапун, те си останаха нежни и меки. “Какво правиш с мен, Ани?” Но дори не си помисли да го изхвърли или да спре да го използва. Харесваше му. Напомняше му за нея и наистина имаше ефект – ръцете му се оправиха. Сам се хвана, че по-често се усмихва и вече не е такъв грубиян, че внимава как се държи с момичетата. Но не си позволяваше да се влюбва. Нито да споделя. Дори с Ани рядко го правеше. Тя по чудо го познаваше – той така и не разбра как го опозна. Тя обикновено му се присмиваше:

-Е, хлапе, отгледала съм сина си и кажи – речи една дузина други момчета – обичам да съм сред младежи. Нали ме чуваш – дори още говоря на жаргон, което хич не се връзва с годините и килограмите ми. Все нещо съм научила. Не мислиш ли? Като например да разчитам някои жестове и други такива. Ако щеш ми казвай за себе си – достатъчно ми е да гледам очите ти.

-Ами да – ще седя срещу теб със затворени очи. Ей, така, на! Защото иначе съвсем ще ме разгадаеш, а аз не искам!

-Вие какво правите вечер като се събирате във вашата компания? Казваш, че всяка вечер се събирате. И какво правите? За какво си говорите? Има ли момичета? Ти имаш ли си?

-Не навлизай в личното ми пространство!

-Да бе! Може и по-нежно! И ще ми отговориш ли?

-Ама теб нищо не те спира, нали? Просто си седим, пием си, пушим.

-И не говорите ли?

-Обикновените неща – от ежедневието – работа, коли, футбол...

-А момичетата какво правят?

-Ами седят и чакат да свършим, та да си получат дозата чукане.

-Господи! Грубичко, но точно! Тези момичета, както и аз навремето, както и много други бъркат секса с любовта. Мислят си, че като ги прегръщате, ги обичате или нещо такова. Вие, мъжете, не мислите така. Толкова е тъпо! Като поостарее човек вижда нещата по-ясно.

-Какво искаш от мен?

-Нищо! Изживей си живота! Нали ти казвам – върви си хвани една 20-годишна пикла, обичайте се – ако това е любов, повторете нашите грешки – моите и на твоите родители – това е то – кръговрата на живота!

-Ще се самоубия! Направо ме разфасова! Караш ме да мисля и ми създаваш мозъчно напрежение.

-Ти не можеш да мислиш – нали знаеш – не ти се отдава. И престани да ме оглеждаш, усещам очите ти!

-Върви си, Ани!

А после се напи до безпаметност.

И няколко дни не пожела да се среща с нея под предлог, че си има работа. После – че има мачове по телевизията. Но когато тя му каза, че й се налага да влезе в болница, изобщо не се замисли – изпи две бири за кураж и звънна на вратата й. Беше адска жега и ръцете му лепнеха от пот и притеснение. Когато тя му отвори вратата и я видя по потниче с голямо деколте, очите му там си останаха и съвсем се шашна. Двете бири го удариха право в главата, а тя му се ухили в лицето:

-Там ли ще стоиш или все пак ще влезеш?

-Колебая се.

Ани пак се изсмя и го дръпна да влезе.

-Хлапе! Я не стой като паметник! Марш към кухнята! Тъй като много пушиш, такива гости като теб ги посрещам в кухнята.

Сложи пред него бутилка бира – любимата му марка – и прясно изпържени пилешки дробчета. Знаеше, че ги обожава. Беше се постарала да му угоди. Винаги се стремеше да го глези. Беше си такава - грижовна... Иво се ощипа и си забрани да мисли. И без това не можеше да си разкара очите от деколтето й. Отдавна бе наясно с чувствата си – беше се хванал сам, че я пуска да върви пред него за да я оглежда. Тя беше отслабнала доста напоследък, беше се променила, често оставяше косата си пусната и той се улавяше, че иска да вплете пръсти в нея. Тогава се стряскаше и строго си напомняше, че е връстница на майка му. Само дето не се държеше като нея. Различаваха се много.

Седна в другия край на масата, възможно най-далече от Ани и започна да я критикува:

-Ама си се ухилила... Като ще влизаш в болница, не трябва ли да се чувстваш зле?

-А не трябва ли вече и да съм умряла, а? Аз съм безумно гладна и захарта ми е паднала, но нищо не ми се яде, така че ще наблегна на сладоледа. Ти искаш ли?

Той не искаше. Гледаше я как поглъща огромни количества сладолед, как облизва лъжичката и изобщо не чуваше какво говори. Думите минаваха покрай ушите му. Просто я гледаше и слушаше гласът й – мелодичен и нежен. Нямаше нужда от бира, за да се чувства пиян. Изобщо не помнеше какво е говорил и какво го е питала тя. Помнеше само, че много се смяха, че им беше весело и изобщо не разбра, кога са минали два часа. Когато телефона му звънна и приятелите му го потърсиха за да играят карти, той се стресна, че е закъснял. Остана още “пет минути”, които се превърнаха в половин час. А когато си тръгна се спря нерешително до вратата. Знаеше какво иска. И тези нейни очи направо го побъркваха. Дали беше разбрала? Стоеше до вратата и не можеше да я отвори. Нямаше сили да си тръгне. И не искаше. В същност – искаше да я целуне.

-Чао, бабче.

Наблегна на БАБЧЕ.

Тя му се ухили.

-Чао, хлапе!

Е, да, тя бе умна жена – не трябваше да го забравя. Сама отвори вратата, но не го изтика през нея. Остави го сам да си тръгне – беше твърде възпитана, за да го изхвърли. И той си излезе, макар че краката му направо отказваха да се подчинят. Всичко в него крещеше да забрави и приятелите си, и всичко останало, да захлопне тази зейнала врата и да я прегърне. А после? После какво? Ами ако го шамароса?

Отиде при приятелите си повече от пиян – беше щастлив, нещастен, объркан. Откaза да играе карти и просто се напи. За пореден път. А на другия ден получи SMS от нея, че е вече в болницата и вечерта избяга по-рано от работа и отиде да я види. Тя го посрещна широко усмихната и той пак я подкара:

-Я се виж – хилиш ми се като краставица – болна била!

-Ти какво искаш – да припадна ли?

-Ами – смръщи веждички, разсърди се – нещо такова. Покажи, че нещо те боли.

-Ами ти в мен слабост няма да видиш.

-Старанен човек си ти, Ани – и се втренчи в очите й. Тя не отклони поглед. Това го побъркваше.

Повече не я посети. Тя знаеше защо. И не настояваше. Той знаеше защо тя не настоява. Но му напълни телефона с весели есемесчета. Той ги четеше, смееше се, стопляха му душата. Чувстваше се добре. Беше свободен, имаше си своето “лично пространство”, но... някой мислеше за него. Но нямаше с кого да “пъпли” към къщи. Отново започна да се заседява със старата тайфа. И отново започна да играе еврофутбол. И пак загуби. Не посмя да каже на Ани. Тя щеще да му се скара. Винаги му се караше за това.

Ани излезе от болницата и напусна фирмата. Беше отслабнала още, но усмивката не слезе от лицето й. Имаше страхотни синьо-жълти кръгове под очите и той малко се стресна от вида й. Мислеше, че ще си остане в къщи дълго, но тя сякаш напук си намери работа в друга фирма. А той тайничко продължаваше да играе, дори си намери приятелка – но това трая само две – три седмици. За негова изненада Ани веднага усети.

-Има промяна в теб. Май си имаш гадже. Вече не си такъв леден блок като преди, макар че си далеч от това, което би спечелило едно момиче. Трябва да бъдеш малко по-открит, по-контактен. Ще ти купя аз една играчка, да се научиш да прегръщаш, да милваш, да обичаш – изобщо – имаш нужда да се научиш да показваш чувствата си.

-Аз да не съм бебе?

-За мене си горе-долу това.

-Ще те убия!

-Давай! Ако знаеш колко неща ще ми спестиш!

Заради тази нейна нова работа можеха да се виждат само вечер и тъй като тя свършваше по-късно от него, трябваше да я чака. Тя не го задължаваше. Той сам не осъзнаваше, че всъщност го иска. Започна да играе бинго. Докато я чака – така се оправдаваше сам пред себе си. Една вечер тя доста закъсня, а като дойде му хвърли в скута найлонова торбичка:

-                    Подаръци за теб!

Беше я гледал като приближаваше към него. Винаги си беше падал по пълнички жени. Тя беше нисичка – като него, леко накуцваше, но се движеше с такова самочувствие, сякаш бе кралица. В жестовете й имаше грация, бе пуснала косата си, а очите й светеха като светофари. Усмихваше му се отдалече и той беше сигурен, че му бе приготвила изненада. Вече я познаваше доста добре.

-                    Аз седя и те чакам тук толкова време! Никога не ми се е случвало да чакам момиче!

-                    Свиквай! И аз не съм момиче, а баба ти! Уча те на нещата от живота. Виж какво съм ти донесла!

От торбичката му се хилеше плюшена играчка – Плъхчо – както веднага го кръстиха. Беше много сладък, с огромни очички,  с извити миглички и мустачки.

-                    Да си го гушкаш и да спинкаш с него, чули?

-                    Да, още като се прибера ще отиде под леглото.

-                    Що си такова говедо?

-                    А ти кво искаш? Да се стряскам нощем от тоя плъх ли?

-                    Ти си отвратителен, нали си знаеш?

Знаеше си. Плъхчо нямаше да иде под леглото.

Сигурно нямаше “да го гушка”, но не би го захвърлил. Само на Ани може да й хрумне да прави подаръци по никое време – хей така без повод. А другия подарък направо го смая – парфюм – марков при това.

-                    Искаш да ми кажеш, че мириша лошо ли? Колко пари се изръси за това?

Тя направо го зяпна.

-                    Ама ти наистина си голямо говедо! Аз ти давам нещо от сърце, а ти вместо да се зарадваш, ме питаш колко съм се изръсила! Само пари ли ти се въртят в главата? Само за пари ли мислиш? Не, не всеки човек на този свят се интересува от пари и не всяка жена на този свят иска да те командва, представяш ли си?! Не зная кой ти го е набил в главата, но е погрешно! Ставай да си ходим!

Вървяха по улицата, Ани мълчеше, той също. Чудеше се дали му е сърдита. Минаха до недостроена сграда и Иво без да се замисля изръси:

-         Ако знаеш колко кабели има да се слагат тук и колко пари да се изкарат!

Ани се закова на място, очите й светеха в ярко зелено. Той стреснат я погледна, но видя издайническата усмивка на устните й.

-         Как не каза веднъж нещо за гаджета! Пари, та пари!

Иво се отпусна – знаеше си, че Ани не може да се сърди! Тя е такъв добряк, нали затова той ... Какво?

Иво стисна зъби. Не трябва да мисли!

-         Гаджетата – лесно! Аз правя така – Иво изщрака с пръсти – и те се лепват.

-         По-скоро тоя мене ще ме лепне – до Ани с бясна скорост мина кола – отколкото ти да лепнеш нещо!

Иво на свой ред се закова на място. Предизвикваше ли го? Той отново я беше оставил да върви пред него. “Спри! Овладей се!” Тя се обърна и срещна очите му. Погледите им пак се преплетоха и смехът и закачките изчезнаха. “Недей, Ани! По-добре си върви! Моля те! Това, че не излиза нищо на повърхността, не означава, че аз нищо не чувствам! Върви си, Ани!”

Тя сякаш го разбра, защото се обърна и си тръгна.

Иво спа, гушнал Плъхчо. Той кой знае защо ухаеше на нейния парфюм. Събуди се изтощен, направо разнебитен. Беше я сънувал. Някога, много отдавна, тя беше топлила студените му ръце. Сега съвсем ясно си бе спомнил ръцете й и допира до пръстите й. Беше сънувал това цяла нощ. Какъв ужас! Никога повече не я бе докосвал и не би искал да го прави. Никога!

Промяната в него не остана незабелязана. Беше станал доста спокоен и още по-разсеян. Не роптаеше пред командите на баща си, работеше още повече, но си личеше, че духом е някъде. Вършеше тежка работа, а се усмихваше. Все гледаше да е сам. Преди, заради многото работа все беше гладен. Сега почти не ядеше. Майка му се притесняваше за него. А синът й се усмихваше и вече не беше раздразнителен. Приятелите му се шегуваха с него и мистериозното му “гадже”. Някой ги беше видял обаче и набързо я описа- “бабичка”. Иво си затрая, не можеше да обясни за какво става дума и ги остави да говорят разни глупости, питайки се дали в същност не са прави. Напи се и сам се изцепи:

-         Тази бабка просто ми се натиска!

Каза го и изтрезня. Не беше много честно спрямо Ани, но пък тя нямаше да разбере, нали?

На другия ден тя го хвана, че излиза от бинго залата и му вдигна скандал:

-         Така ли ме чакаш?

-         А къде да те чакам час  и половина?

-         По-добре се разхождай или ела до фирмата ни.

Или се прибери вкъщи, не ме чакай. Загуби ли пари?

-         Да.

-         Колко? Колко?! Отговори ми!

-         Тридесет лева.

-         Ти си луд!

-         Ти си виновна!

-         Разбира се! Аз те заврях там!

-         Добре – 50 на 50 – аз  и ти.

-         Ще те убия, бе човек! Престани да правиш глупости!

-         Искаш ли да идем заедно?

-         Забрави!

-         Интересно е!

-         Ходила съм. Скучно е! Сега ме чуй – не съм аз човека, който ще те спре. Отдавна си пълнолетен, можеш да мислиш, друг е въпроса с какво мислиш. Щом искаш да ме загубиш като приятел – давай! Говорили сме за това и аз те предупредих, че хвана ли те, си тръгвам. Мразя хазарта! Това е! Ти решаваш!

-         Нахвърляш се върху мен, сякаш съм наркоман!

-         Чакай малко! И каква е разликата? Да не мислиш, че е по-различно? Че си по-добър? Я стига! И едното и другото влече неудържимо, но онези деца убиват себе си! Не, хлапе! Реши – какво ще правим сега? Ако искаш – върви играй. Аз мога да се прибера и сама. Знам си пътя. Толкова години кой ме е прибирал вкъщи? Но повече не ме търси. Е?

-         Ще се приберем заедно.

“Пъплиха” към техния квартал и той се постара да бъде много добър и много мил. Толкова, колкото никога не е бил. А преди да си кажат ЧАО, й каза:

-         И не си мисли, че като не го виждаш, аз нищо не чувствам!

А на другия ден не отиде на работа. Отиде в бинго-залата. И спечели. Напи се така, че направо се размаза. Не й се обади, макар че тя му звъня. Тя продължаваше да звъни, но той й затваряше.

Пишеше му SMS –и, той ги четеше, болеше го, но не желаеше да говори с нея. Тя бе болезнено права. Да, той беше комарджия. Но не искаше да си го признае. Бинго, хазарт и разни други. Не знаеше как  е разбрала. Играеше – губеше, печелеше. Свързваше някак двата края. Докато беше с Ани всичко беше на ред – беше закърпил положението, защото тя беше като орлица и му мърмореше на главата. Сега бързо тръгна към дъното. Все повече не му вървеше. Задлъжняваше. Искаше заеми. Залагаше. Играеше. Пиеше. Все повече. И повече. Изобщо не разбра кога сумата мина два бона. Беше минал почти месец. Нито веднъж не отговори на обажданията. Изведнъж разбра, че яко е закъсал. Ако баща му разбере, че пак е пропилял пари на вятъра и ги дължи на разни хора, този път ще му смъкне кожата от бой. Нямаше от кого да ги вземе. Нямаше какво да заложи. Нямаше какво да продаде. Чувстваше се като в капан. И се обади на Ани.

-         Нужни са ми пари, Ани. Проиграх ги. Трябват ми.

-         Ти чуваш ли се, Иво? Ти си по-зле и от наркоман.

Като малко дете си. Хрумвало ли ти е някога, че това е зависимост, която трябва да се лекува и че ти сам не можеш да се контролираш? Искал ли си някога да спреш това? Хазартът не е по-слаб наркотик от хероина, хлапе, не разбираш ли? Той влече, тегли те, оплита, като паяк жертвата си. Знаеш ли накъде отиваш хлапе? Знаеш ли какъв път следваш? И къде ще свърши? Мислиш ли като правиш нещо? Аз лесно ще ти дам два бона, ти ще платиш този дълг, но това няма да те спре.

Утре пак ще го направиш. Защото, давайки ти парите, аз няма да ти направя услуга, няма да ти помогна, няма да те спася всъщност. Ти утре ще решиш, че пак ще се справиш по същия начин, че пак някой “добър самарянин” ще ти протегне ръка и отново ще играеш. Веднъж си загубил пет бона, сега два ... Обещал си да спреш да играеш ... и играеш, продължаваш да залагаш, да лъжеш, защо? И докога? Трябва сам да спреш, да осъзнаеш. Защото истината не е в парите, нали знаеш?Колко пъти говорихме затова? Парите не могат да купят щастието. Може да бъдеш богат, да имаш всичко, но не можеш да си купиш любов, уважение, покой, нито истинско приятелство. Можеш чрез парите да принудиш някой да ти ги даде, но те ще са фалшиви. Така че истината не е в парите, а в душата. В добротата, любовта, в това да бъдеш истински. Добър, лош – но самия ТИ. Защото парите са само средство да живеем, а ти започна да им се кланяш, превърнаха те в свой роб. Хлапе, разбираш ли докъде си се докарал?

-         Ще ми дадеш ли пари?

-         Ти чу ле ме изобщо какво ти казах?

-         Думите ти нямат никакво значение!

-         Не, парите нямат никаква стойност, ако ти живееш сам и ненужен!

-         Тогава дай ми ги!

-         Ти чуваш ли ме?! Готови пари няма да те спасят – изкарай си ги! Като ги имаш в повече – пак ги хвърли на вятъра, но по-добре ги дай за някое болно дете, за детски дом или нещо такова. Разбра ли? Но не ме търси повече! Никога! Край!

Е, убеди себе си, че я мрази. Нямаше избор и каза на баща си.Изяде си боя и вече наистина я намрази – ако му беше дала парите, този бой щеше да му го спести. Едно гласче дълбоко в него обаче му нашепваше, че тя не му е виновна за дълговете.

След като изплати всичко на баща си, двамата здраво се скараха. Иво искаше да напусне дома. И го направи. Омръзна му да бъде роб. Реши, че е време да се справя сам с живота си  и да си плаща сам грешките. Само брат му го подкрепи. И от тогава тръгна по строежите. В началото беше отчаян. После – ентусиазиран. После – пак отчаян. Повечето от работниците имаха семейства – жени, деца. Работеха за тях. Говореха с любов за децата си, за споделени трудности, за домашни проблеми. Постепенно Иво започна да разбира какво му бе казвала Ани за любовта, за приятелството и за “ненужните пари”. Беше я изгубил за някакви си пари, които тук, на строежа изкарваше за месец – два.И защо? От глупост! Защото не можа да овладее нервите и егоизма си.

А годините си минаваха. И самотата се трупаше. Имаше периоди, в които имаше много пари. И други, в които тънеше в мизерия. Проигра хиляди. Не помнеше нито имената, нито лицата на жените, с които беше спал. Но често в сънищата и в мислите му се явяваше Ани. Упрекваше го за пропилени пари. Или, че пак се е напил. Или просто му се усмихваше. И тогава, нещо дълбоко в Иво се свиваше и болеше. Липсваха му съветите й, разходките с нея, вечната й усмивка, той я наричаше “смешко”; тя го успокояваше, само с нея се беше чувствал толкова добре и уравновесен.

Беше се прибрал за сватбата на брат си – няколко години по-късно и с трепет отвори кутията с разни свои неща. Плъхчо го погледна с големите си очи и Иво дори не усети, че по спечените му, изсушени от вятъра и студа страни се стичат сълзи. Беше прегърнал Плъхчо – с грубите си, напукани ръце, отчаяно го беше стискал, отчаяно бе стискал и очи – дано спре и сълзите издайници, но твърде много го болеше. За Ани.

За себе си. За времето – макар и кратко – когато се почувства щастлив. Бе повярвал в  ХИМЕРАТА ПАРИ, вместо в ПРИЯТЕЛСТВОТО. Самотата понасяше, но срамът, че нарани някой, който бе НАИСТИНА загрижен за него, го разяждаше отвътре.

Беше толкова съкрушен!

Защото има болки, които трябва да бъдат изказани! И прошки, които трябва да бъдат опростени!

Къде си, Ани? Моля те да ми простиш! За да мога да живея в мир със себе си! За да мога да продължа!

Твоята КЛЕТВА ЗА ЛЮБОВ подейства – сега може ли да я изживея?