Няма кой да облече думите ми, те са голи, скитат се в тунелите на неразбирането ти, търсят някаква пролука, процеп, смисъл, пауза, наслагване, изход, антракт… Антракт… Имам нужда от антракт…

…

Някой да намери думите ми, те са толкова изгубени и не могат да си повярват, не могат да се огъват като пластелин в ръцете, като глина, те не могат да се пазят от лошите погледи на продавачите, не могат да хапят и са толкова малки… Толкова малки… Мънисто… Разкъсана огърлица от мънисто…

…

Няма кой да набие думите ми, те са като малки деца, които правят само каквото си поискат, не слушат никого, не ме слушат и не се подчиняват, излизат от устата ми без да съм им заповядал, изнизват се безнаказано, плъзгат се по езика ми и хвърчат във въздуха около мен, няма кой да ги превъзпита, да им хвърли един бой, защото само с бой ставало, така казват, само бой му било майката, така те били помнели цял живот, казват, имали ти уважението като им вземеш страха, така казват… Моите думи не са били на детска градина… Трябва да ги превъзпитам, но как да поправя нещо, което никога не е било?

…

Утре няма време, за да те питам колко е часът, имам въпрос за теб, имам филсофски въпрос и се надявам да ми отговориш, докато пушиш тази безобразно дълга цигара, докато дърпаш така замислено и нито едно мускулче на лицето ти не потрепва… Слушаш ли ме?
Ако някога времето спре, за колко време ще спре то?

…

Стерилизирани думи…
Кухи думи…
Бели думи…
Не, моля те, виж тези празни думи…
Прозират…
Разтичат се…
Безобразие!
Думите ми нямат образ…

…

Искам да те питам до безкрай безсмислени въпроси, но думите ми са
Голи
Изгубени
Невъзпитани
Празни
и се гърчат в опита си да бъдат Общовалидни, гърчат се като мънички дъждовни червеи в тревата…

Антракт… Имам нужда от наслагване, от теб, от наслагване от теб, от наслагване или от теб, от антракт…
Антракт…
Твърде много се случва…
…За твърде малко време…
(Отговори ли на въпроса ми?)
Твърде много тишина…
За твърде малко въздишки между нас…
Изход, пауза, процеп, имам нужда от това, имам нужда от антракт…