Няма кой да облече думите ми, те са голи, скитат се в тунелите на неразбирането ти, търсят някаква пролука, процеп, смисъл, пауза, наслагване, изход, антракт… Антракт… Имам нужда от антракт…
…
Някой да намери думите ми, те са толкова изгубени и не могат да си повярват, не могат да се огъват като пластелин в ръцете, като глина, те не могат да се пазят от лошите погледи на продавачите, не могат да хапят и са толкова малки… Толкова малки… Мънисто… Разкъсана огърлица от мънисто…
…
Няма кой да набие думите ми, те са като малки деца, които правят само каквото си поискат, не слушат никого, не ме слушат и не се подчиняват, излизат от устата ми без да съм им заповядал, изнизват се безнаказано, плъзгат се по езика ми и хвърчат във въздуха около мен, няма кой да ги превъзпита, да им хвърли един бой, защото само с бой ставало, така казват, само бой му било майката, така те били помнели цял живот, казват, имали ти уважението като им вземеш страха, така казват… Моите думи не са били на детска градин ...