28.05.2017 г., 2:23 ч.

Арадел 

  Проза » Разкази, Повести и романи, Фантастика и фентъзи
681 1 3

Произведението не е подходящо за лица под 18 години

8 мин за четене

  

Пролог

 

Годините са онзи крясък на птица посред нощ, който колкото  и да се ослушвате, едва ли ще чуете повторно, а надникнете ли през прозореца ще мерните единствено крайчеца на нечие оперение...отлетялата птица, която никога няма да се върне под вашата стряха - това са те!

Ще ви запозная с родителите на нашата главна героиня Арадел, която ще се появи малко по-късно - Клео и Максуел Картие. 

Мястото е Феникс, център на благоденствие, сборище на безкрайна цветова гама, средище на Магове, там където Природата и нейните закони са издигнати в култ. Онзи Феникс, който младите, чеда на новото време познават единствено от историите на своите родители, а в тях оживяват хора достолепни, верни на своята свобода , разкрепостени в своето мислене. Епоха лишена от предрасъдъци, където народът е бил народ, а не многолюдна безлична маса. 

Дървената къща в покрайнините на Маджестик се бе сгушила, като гургулица в гнездото си, а от двете и страни, като бетонни стражи бяха застанали постройките на други домове.

Влезеш ли в нея, щеше да разбереш, че звуците са сведени до минимум, в трапезарията отекваше единствено монотонното тракане на стария стенен часовник - горда семейна реликва и най-голямото богатство на семейството и рода Торънс.Пролетната влага избиваше по ъглите на стените и се спускаше по тях под формата на ситни капчици, като на човек със силна треска.

Килимът бе изтъркан от времето, шарките му бледнееха и лежеше да пода, като старо овчарско куче.Не бих могла да се впусна в подробно описание на покъщнината, поради факта, че тя бе съвсем оскъдна.

Преди време, това семейство можеше да се похвали с чудния си имот, но сега парите и изяществото му бяха буквално...изпити.Домът не блестеше с нищо специално, немотията подобно на влагата се бе просмукала във всяка една мебел.Някъде на горния етаж, отекваше звук на шивашка машина , а дрънченето и наподобяваше гъргоренето на блатно чудовище.

Изящните боси нозе настъпваха ритмично педала на машината, а песента излизаща от красиво оформените алени устни, надделяваше над бръмченето и стопляше поне малко, иначе тъй усойния интериор:

 

Аз следвам нощта,

защото не понасям светлината.

Кога ли животът ми ще започне отново?

Един ден ще отлетя далеч!

Ще оставя любовта ти!

Какво повече можеш да направиш за мен?

Кога любовта ще ме остави?

Защо живеем живот от мечта до мечта?

И се боим от деня, в който мечтите ще свършат. 

 

Клео кърпеше една от малкото си поли, пръстите и чевръсто играеха с крачето на машината и въртяха полата във всички посоки , като танц на ръченица.Това беше един от миговете в които реалността изтъняваше и девойката се пренасяше в свят много по-приятен от сегашното и битие. Русите и коси падаха свободно и покриваха раменете, а сивите и очи се взираха зорко в начинанието все едно от това зависеше живота и.На двадесет години, тя вече се бе превърнала в красива млада жена , а стройната ѝ фигура само го доказваше. Дори дрипавите дрехи не бяха способни да заличат красотата ѝ.

Но спокойствието и уединението не продължиха дълго.

Входната врата се отвори с трясък , а от този звук кожата и настръхна , зениците и се разшириха, като на подплашена сърна и за миг тя замря, машината наддаде последни стонове и също се ослуша.Цялата къща бе притаила дъх и следеше с насълзените си от влага очи тежките стъпки отекващи по коридора.За миг те се спряха и продължиха нагоре по дървеното стълбище. Пристъпваше бавно, тежко и понякога криволичеше, а голямата му като паст длан се подпираше на парапетите.

Клео се изправи чевръсто и се засуети из таванската стаичка, вдигна завивките на леглото си, а изпод тях сънено надигаше оче, кремаво пухкаво зайче. Момичето го вдигна в обятията си и нежно го целуна по главицата, след което пак започна да се озърта, като подплашена сърна:

– Хайде, Бам...трябва да побързаме, той идва.

Тя отвори прозореца и нежно постави пухкавото животинче в една кутия за обувки скрита отстрани върху керемидите.

Точно когато отново затваряше прозореца, вратата на стаята и се отвори със същия трясък , с който се отвори и входната. На прага и застана едър червендалест мъж, с мазна прошарена коса, набола брада и болен вид. Отдалеч си личеше, че бе пиян, той се усмихна, но в усмивката му имаше нещо лукаво, вулгарно и грубо, не беше бащинска усмивка:

- Татко! - каза стреснато Клео, прибра един немирен кичур зад ухото си и се насили и тя да се усмихне. - З-здравей.

Той не я поздрави, а направо връхлетя в стаята и леко залитайки, девойката се бе свила на кълбо и не смееше да мръдне.Когато бе съвсем до нея, мъжът протегна ръка и с върха на пръстите си докосна едва едната и страна:

- Не видях вечерята си долу... дъще.Къде е?

Долната устна на златокоската потрепери:

- Аз...аз... отплеснах се, татко. Сега ще я приготвя, е-ей сегичка! - тя понечи да се изправи, но той положи ръката си върху главата и и я помилва:

- Знаеш, че когато се прибирам, държа вечерята ми да е сервирана. Майка ти отново слугува в онова имение, затова ти трябваше да поемеш отговорност.

-Отивам, татко, отивам! - но той още не и позволяваше да се изправи.

- Не искаш да ядосваш стария си баща, нали?Знаеш колко е уморен той. - докато изричаше думите пръстите се вкопчваха в скалпа на дъщеря му и малко по малко усилваха захвата си, като менгеме. Една едра сълза, като онези, които ги рисуват по анимациите, се отрони по лицето на Клео. Пръстите на Дик Торънс се спуснаха по пътя и и я уловиха, задържаха я за момент, след което въздухът бе разцепен от шумна плесница:

- Цял ден бездействаш, мързелано! - повиши тон Дик. - А единственото ти действие е да си вдигаш фустата пред мъжете .Малка курва такава!Сега ще те науча!

Клео ридаеше с глас, но никой не чуваше, къщата попиваше писъците и и не им позволяваше да излязат:

-Пусни ме, пусни ме!Моля те!Пиян си!

-Пияница ли ме наричаш, никаквице. Наричаш собствения си баща пияница?! Кучка!

Още една плесница изсвистя във въздуха, като гръмотевица, сграбчи я за скалпа и я помъкна към леглото , докато по пътя разкопчаваше дюкяна си. Виковете на Клеп вече бяха истерични, но той не спираше да я влачи, все едно някой жигосваше органите и отвътре, но никой не я чуваше.

Шамарите бяха сменени с по-тежки юмруци, а пиянския дъх на баща и се удряше в лицето и, докато той вдигаше полите и късаше дрехите.младата жена имаше чувството, че ще загуби ума си и се молеше това да се случи по-скоро и този ад да бъде заличен. Искаше да припадне, да проспи този ужасяващ момент, толкова изкривен, грешен и грозен, като панаирско огледало:

- Малка курва! Сега ще ти дам да разбереш! Ще те науча да ме уважаваш!

Писъците и вече бяха заглъхнали, бе останало безмълвното отрицание, паниката и тихата лудост на една покрусена млада душа. Не ми се иска да описвам самия акт, понеже както на всички вас, така и на мен ми се струва неправилен и генетично омърсен.

Семето на баща ѝ се разля по кадифената и кожа, а той самия изгрухтя доволно, като прасе."Свърши се, свърши се" повтаряше си наум Клео, а сълзите и не стихваха. Чу звънливия глас на токата на колана му и това бе най-хубавия звук чула досега:

- След половин час си искам вечерята! Чу ли ме, курво?

Тя не можа да отговори, челюстта и бе парализирана:

-Чу ли какво ти казах? Или пак да разкопчая каиша, май само така разбираш.

-Ч-ч-чух... ч-ч-ух.- отвърна съвсем тихо тя,

малко преди да излезе Дик, се чу драпане по перваза на прозореца .Мъжът извърна бавно глава , а на мястото откъдето се бе чул шума , стоеше въпросното зайче Бам.

Той хвърли въпросителен поглед на дъщеря си , а тя бе като в транс, трябваха ѝ няколко минути докато осъзнае какво се случва, след което и нейния поглед отиде в тази посока.

Очите и се разшириха и понечи да се изправи, но остра болка проряза слабините и:

- Какво си имаме тук? - измърмори Дик, отиде и отвори прозореца, като грабна малката твар в ръцете си. - Дъще, виж какво малко сладко зайче. - помилва го той.-Твое ли е?

- Пусни го, моля те... моля! Не му причинявай болка, той не е виновен. - говореше през сълзи тя.

- Явно много го обичаш, а?

- Моля те...

Онази мазна арогантна усмивка отново се появи върху лицето му. Погали отново животинчето, след което ръката му се вкопчи в крехкото вратле, изви го рязко на една страна и се чу грозен пукот, който би те накарал да настръхнеш.Малкия Бам увисна безжизнен в ръцете му.Той го захвърли към дъщеря си, трупчето му се удари глухо в стената и падна на окървавените чаршафи до нея. Клео нададе изпълнен с болка и отчаяние писък. Дик и мазната му усмивка излязоха клатушкайки се от стаята и затръшнаха вратата след себе си, като оставиха момичето да агонизира само.

Тя хвана малкия си приятел в ръце и го прегърна силно , все едно трупа му бе нейния спасителен пояс:

- О, Бам... толкова съжалявам, Бам! Ти не беше виновен... толкова те обичам. Ще им отмъстя... ще отмъстя на всички... обещавам ти! - след което се сви на кълбо в собствената си кръв и тихо заплака.

© Гергана Илкова Всички права запазени

Започвам нешо като книга...това е началото. Приемам всякаква критика. Ето и линк към блога ми  http://aradelworld.blogspot.bg/

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Обещаващо започва. Заиграла си се добре с темата за насилието - щом предизвикваш някакви емоции, а не безразличие, целта ти е наполовина изпълнена. По-скоро ми заприлича на ужас към момента, отколкото на фентъзи, но предполагам, че ще разгърнеш първоначалната си идея по-нататък в романа. Отразявам някои дребнички, но не дразнещи забележки. Иначе е добро, поздравления.
  • Е, то насилието си съществува, независимо дали го описваме или не. На мен ми хареса като стил на писане, предизвиква емоции. Само се надявам героинята да си го върне тъпкано на тоя "баща". Очаквам продължението
  • Не знам какъв човек трябва да е някой за да се наслаждава да пише подобни неща! Дори без да го дочета ще имам кошмари следващите няколко месеца! Без думи просто...
Предложения
: ??:??