Шеста глава

Тате търпеливо чупеше орехи над мивката. Една нахална черупка изхвърча и ме одраска по бузата.

– Ауу! – извиках. Тъпа черупка.

Тате се обърна.

– На някой му е скучно – той остави чука, изтръска ръце една в друга и клекна при мен до стола. – Какво ще кажеш, като свърша с орехите, да поиграем федербал?

– Не ми се играе! – скръстих ръце отпред. – Искам мама да дойде. Или ние да се прибираме.

– Майка ти ще дойде, Кате.

Лъч проби през клоните и яко ме заслепи! Вдигнах ръка като щит и погледнах тате.

– И кога ще стане това?

– Когато свърши работа.

– А тя кога ще свърши работа?

Показалецът на татко посочи към мивката.

– Като счупим еей тази купчина орехи. Ако ми помогнеш, ще стане по-бързо.

Килнах глава на една страна.

– Сигурен ли си?

– Убеден съм. Хайде, ще ми бъдеш пръв асистент.

И ме поведе към мивката. Той чупеше орехите – аз ги вадех от черупката. Начинанието изглеждаше вълнуващо само в началото, но бързо ми дотегна. Затова реших да му досаждам с моето любопитство.

– Тате, ти какво работиш?

– Вече сме говорили за това, Кате. Държа акции и облигации.

– Така ли! Колко интересно. Къде ги държиш?

Това незнайно защо го разсмя.

– Във вид на документи.

– Като документите, с които мама работи ли?

Това накара татко да се замисли.

– Не… да, нещо като документите, с които майка ти работи.

– Ахааа – казах разбиращо. Само дето нищо не разбрах. – А, татко?

– Да, Кате.

– Какво са акци и облигаци?

– Акции и облигации.

– Добре дее.

– Ще й разказваш после – зад нас долетя гласът на баба. Изобщо не я усетих да приближава. – Лора се обади.

О! Тя звучи нещо сериозна. И тате трябва да го е усетил, защото остави чука. Погали ме по главата и с баба се отдалечиха до черешата на двора. Оттук успях да чуя само думичката болница, и то защото баба не се стараеше да е тиха. Татко приближи.

– Кате, миличка, отивам до града да взема майка ти. Искам да слушаш баба си, докато дойдем, става ли?

– Мама ще ражда ли?

Тате ме замери с една от усмивките си, които мама наричаше низходителни.

– В третия месец ли, бе Катенце? Ама разбира се, специално за теб.

Да бе! Нещо ме лъжеше този мой баща. След като той тръгна за мама, баба каза да изчистя мивката от черупките и да се навъртам около нея, докато тя плеви градината. Само че около нея жужаха от онея гадни бръмбари, големи колкото пинг-понг топче, затова се покатерих на ореха, откъдето можех да гледам пътя. Като ме видя, баба ми показа долните си зъби:

– Катьо, веднага да слизаш долу, че като ми паднеш!

Страхът взе контрол над краката и ръцете ми и понечих да сляза, но тогава се сетих – ами, нали като сляза, ще й падна! Ха, бабо, ти лъжеш по-зле и от тате. Няма да ти мине номерът.

– Не ми се слиза още – оповестих.

Баба размаха пръст, но продължи да си плеви глупавата градина. Винаги ми действаше успокояващо на нервите да се покатеря на някой клон на ореха. Когато го кажех на мама и тате, те ми се смееха.

– Ако не ми вярвате, качете се и се уверете сами!

Това ги разсмиваше още повече. Замислих се дали искам братче или сестриче. На Иванови момчето е почти колкото мен, а е толкова досадно. Дай му да чупи и вряка. Ако ще е така, благодаря! Но, ако е момиче, ще ме карат да си деля нещата… а тъй няма да се разберем. Предпочитам да ми ги счупят. После ще ми купят нови, а на братчето ще му се скарат. Пък и всеки знае, че момчетата са толкова лесни за мапулиране!

Много скоро, а пък може и да не беше толкова скоро, взе да ми писва да вися на клона. Добре де, истината е, че и тук взеха да кръжат бръмбари, освен тях и една оса. А каквото и да ми говорят, аз си знам, че с моя късмет, ще ме ожили и ще се окаже, че съм алегична.

Слязох и се изнизах покрай баба, докато тя плевеше. За миг успях да зърна – беше изкарала твърде малко плевели, и изкопала твърде много дупки. Стори ми се странно, но не исках да притеснявам жената, затова се промъкнах от предната страна на къщата. Рижо, дворният котарак, спеше на припек върху оградата и като ме чу, вдигна мързелива муцуна да погледне кой си позволява да наруши съня му, само за да я стовари обратно върху лапата, която ползваше за възглавница. Голяма скука! В цял Еврен няма с кой да си играя. Лятото поне идваха други деца, ама още беше месец май и само аз имах тоя късмет. Пусти мой късмет.

Поех по пътечката към другия край на къщата, където поне имаше слънчева пейка. Докато вървях, от отворения прозорец на приземния етаж долетя дрезгав глас:

– Момиче, ела тука.

Така ме стресна, че подскочих! И цялата изтръпнах! За миг се уплаших да не би някой да е влязал в къщата.

После си спомних – това е гласът на дядо.