Седма глава

Още от прага замириса на алкохол. Но на масата пред дядо нямаше чаша. Дори седнал, личеше, че е едър мъж. Главата му беше по-издължена от повечето, очите му – големи и немигащи. Зная, че ми се водеше дядо, но от него ме побиваха тръпки. А и не го познавах добре. Винаги като идвахме на село, ние се хранехме на втория етаж, докато дядо изглежда нямаше право да стъпва там. Което също беше странно. Не беше ли все пак негова къщата?

– Седни – заповяда, но аз не помръднах.

Явно усети, че ме е изплашил защото ми се усмихна. Усмивката му беше направо зловеща. Я имаше, я нямаше пет зъба. Нито един от тях не се намираше до друг зъб. И те като него май не обичаха компания.

– Плаша ли те, дете? Какво ли питам. Най-добре да ме сложат ей тама на нивата, гаргите да плаша, ма то и нивата на нищо не прилича вече. Баба ти дей?

– На двора – промълвих. – Плеви.

– Ха! Плевила таз. Колкот повече плеви, толкоз повече плевели се въдят. Сядай ти казвам.

Дядо се изправи. Главата му замалко да цапардоса висящата от тавана лампа. Освен на алкохол, в стаята се разнесе миризма на люто, от която кихнах. Дядо издърпа друг стол срещу неговия и ме подкани. Този път се подчиних. После разчисти масата от листовете, на които беше писал, и разгъна в средата картон, на който бяха разчертани три квадрата – голям по краищата, среден в големия и малък в средния. Кръст разсичаше двата външни квадрата по средата. Дядо се замисли, разтършува покрай печката и след малко изсипа бобови зърна на масата. Девет бели и девет черни.

– Коран играла ли си, момиче?

– Не съм.

– Ся ще те науча.

И ме научи, и играхме. По-скоро, аз се мъчих да играя, докато той се забавляваше. Поне в първите игри. На седмата игра ми показа, че ако бях качила бялото бобче на средния квадрат, съм щяла да го заклещя, а в следващия ход да направя коран и да го победя. На осмата игра ми се развика, задето пак съм изпуснала шанс.

– Ся ще ми ревеш ли? Бабката на туй ли те учи у града?

Тялото ми трепереше и не можех да го контролирам. Вече бях изпуснала една сълза, но втората не си я давах.

– Няма да рева – викнах. – Ще те бия!

– Не ти вярвам.

Следващата игра го бих. Това изглежда му върна интереса в играта, а и засили моя. Бих го и следващата, и по-следващата. Дядо взе да се изнервя. Странно, но това не ме плашеше толкова, колкото ме забавляваше. Поисках да изиграем още една игра. Дядо си погледна часовника, стори ми се разколебан.

– Какво стана, дядо, да не те е страх? – наведох се над масата. – Да не се разплачеш?

Очите на дядо ме пронизаха, както по-рано ме прониза лъча на слънцето, само че с някаква тъмнина. Сетне се разсмя с цяло дрезгаво гърло. Въпреки че повечето му зъби липсваха, сега не ми се стори толкова зловещ. Беше някак мил.

– Добре тогава, момиче. Но тоя път ще направим играта по-интересна.

– По-интересна? Как?

– Ще заложим по нещо.

Навярно усети, че не го разбрах, защото уточни:

– Ако ме победиш, ще вземеш нещо мое. Ако аз те победя, ще взема нещо твое.

Позамислих се.

– Добре. Съгласна съм.

– Е, какво залагаш?

Прокарах пръсти през косата и както очаквах – един косъм остана в ръката ми. Поставих го на масата.

– Залагам това.

Дядо огледа косъма ми, почеса се по бузата и се понамести на стола.

– Хубаво. Тогава аз залагам това.

Тъкмо да попитам кое и дядо взе че пръдна. Мълчаливо се гледахме няколко секунди, после прихнахме. А след малко така зафунтя, че смехът ни прерасна в давене.

– Не си честен! – скарах му се. – Косъмът ми е още тук, докато пръднята ти я няма.

Дядо подуши въздуха.

– Не мога да се съглася – каза. И пак се разсмяхме. После стана сериозен и ми обясни: – Залагаме само ценни неща, иначе не се брои.

Замислих се кое ми е ценно. Дали да не му предложа някоя от куклите ми? А, не, тях не си ги давам! Дядо навярно е разбрал какво мисля, защото каза:

– Не ти ща играчките, момиче. Нищо не ти ща, само искам да се научиш. Когато залагаш, трябва да е нещо ценно за теб, но и за другия. Например… – той се замисли наистина много – например пари. Само че ти си твърде малка и нямаш…

– Имам пари! – скочих развълнувана. – Почакай, ще ида да ги взема.

И хукнах преди да ме е разубедил. Качих се в спалнята на втория етаж и от сака си извадих всичките спестявания от закуски – седем хиляди и двеста лева. Така или иначе всички говореха, че имало подмяна и банката щяла да ми ги вземе. Слязох и му ги показах.

– Добре – съгласи се дядо. – Аз ще заложа също толкова.

Играта беше най-оспорваната до момента. Както в шестата игра, видях шанс да го заклещя, но в следващия ход той свали неговото бобче на най-външния квадрат и така му станаха две в края. След два хода щеше да свали и третото, за да направи коран, а аз не можех да направя нищо, за да го спра. Той усети момента, в който го забелязах и изпъна едра длан пред мен.

– Беше ми наистина приятно, момиче. Напредваш бързо, но имаш още какво да учиш – Здрависа ме, след което погледът му се спря в парите. Примига два пъти, взе ги и ми ги подаде.

– Не – поклатих глава. – Ти ги спечели. Твои са.

Дядо ми се усмихна мило, прибра парите и ме погали по главата.

– Разказвал ли съм ти легендата за метеора, дето паднал в нашто село?

– Не си.

– Ще ти хареса. Като се върна, ще ти я разкажа.

– Къде отиваш?

– По работа – наведе се и след като ме целуна по челото с лютиво-алкохолните си уста, излезе и пое по слънчевата селска улица.

Докато наблюдавах как хоризонта бавно го поглъща, изпитах някакво объркване, което досега не бях и което се загнезди в стомаха ми. Когато след малко баба дойде потна да ме търси и разбра какво се е случило, побесня и се развика, сниши тон и ме погали. После размисли, пак ми показа долните си зъби и ме удари.

Тогава вече се разплаках.

Остатъка от деня прекарах в спалнята, сърдита на баба, сърдита на дядо и донякъде сърдита на себе си, само дето не бях сигурна защо. Нямах търпение татко най-сетне да се върне с мама. Това ме държеше да не полудея от скука. След малко на вратата се почука, обаче нямаше как да са те, защото прозорецът беше отворен и щях да чуя, ако пристигнат. Когато не чу покана, баба направо отвори.

– Катерино.

– Бабо.

– Казвай какво ще ти готвя.

– Няма ТИ да ми готвиш. Искам мама.

– Майка ти няма да идват днес.

– Каквоо?

– Баща ти се обади. Ще останат в града за тая вечер, утре сутрин ще дойдат.

Страхотно! Сега и на тях им се сърдя. Само на татко де.

– Мама добре ли е?

– Добре е.

– Добре.

– Какво да бъде питам – настоя бабката.

– Все тая! Не съм гладна.

Тя ме изгледа злобно и тръшна вратата. След един час отидох да си изям яйцата и побързах да се прибера в спалнята. Вече беше тъмно и като изгасих лампата да си лягам, си спомних защо мразя да спя тук, особено сама. Вятърът караше сенките на дърветата да танцуват зловещо по стените на стаята. Въртях се повече от час и ми писна, затова станах за шоколад.

Бях шпионирала баба, докато го криеше в едно от шкафчетата на първия етаж. Пристъпих на пръсти по скърцащите стълби – ако ме види да скитам посред нощ, нищо чудно пак да ме удари. Вече на първия етаж, подминах импровизираното мазе, в което се влизаше през перде, вместо врата, и тъкмо да прекрача прага на долната кухня, когато замръзнах. Нещо така изскърца в тъмното, че направо ме припарира от страх. Но не беше от мен, скърцането продължи. Малко встрани чух отваряне на врата.

– Какво си се разтършувала, ма? – изграчи дядо, пиян. – Къде ми е вечерята?

– Вечеря? – изписка баба, недоволна. – Свиня такава, виж кое време е, вечеря ще ми иска!

– Кого наричаш свиня, ма, скочубро! Пак ли тършуваш за онуй? Змия долна, тии и тейко ти, вий ма докарахте до тва дередже, мамицата ви!

– Погледни се бе, келеш! Пак бълнуваш! Изпи ли ги, а? Изпи ли парите на внучка си, урод с урода ти.

– Парите ще ги върна на детето, за туй грижа не бери. Ами ти живеца дето ми изпи, ще ми го върнеш ли, ма сукубо уруспийска?

– О, моля ти са, Радомире, пиян си две не виждаш, лягай си, че дъха ти главата ми замая!

– Щи замаям на теб главата аз… найш как хубаво щи я замаям. Отговаряй като те питам!

– Какво питаш бе… само питаш ти… ПУСНИ МЕ БЕ!

– Мислиш, че не виждам как си разкопала ли ма? Дупка до дупка до дупка, ше кажеш цяла рода бобри са се нанесли! Онуй дето го дириш те заклевам, няма го намериш, ако ще с багер да обърнеш земята.

– Пускай ме ти казвам! Ще викам, Катя ще събудим!

– Ами да я събудим, белким се научи да не спи като дядо си. Дъртият фашист ли те накара?

Плесница.

– Така няма да му викаш!

Дядо изграчи нещо като смях.

– Да не скверним мъртвите ли ма? Затуй ли… оххх, ся ми просветна, всичко ми просветна. Затуй искаше да купи мястото. Не е искал къщата, а камъка. Ха. Ха-ха-ха.

– Какво е толкова смешното? – попита баба.

– Цял живот… цял живот го е дирил, без да го намери, и накрая умря. Ха-ха-ха. Тъп германец. Моеше просто да ме пита и щях да му кажа.

– Да му кажеш? Какво да му кажеш?

– Няма никакъв камък, Катрин Бергщайнска. Метеора, дето го дириш напразно, е измишльотина. Басня за бедните.

– Невъзможно! – възпротиви се баба. – Той… беше сигурен, напълно убеден, че е тук.

– Е, няма да е първият път, в който германец е убеден в нещо погрешно. Тъй че, скъпа съпружке, продължавай да копаеш. Прекопай всички къщи в селото, гробовете също, ако щеш, ма камък от космоса чер ша видиш га гаргите проговорят молитви.

Баба мълча известно време. Сетне чух стъпки да приближават и се скрих зад завесата, в мазето.

– Къде ма? – провикна се дядо.

– Лягам си – отвърна баба.

Чух скърцане на краката на масата, чупене на стъкло, бясно топуркане по стария паркет от тичане. После чух вика на баба.

– ПУСКАЙ МЕ, УРОД!

Изскочих от мазето и пристъпих в малката кухня. През прозореца се процеждаше лунна светлина и ясно ги видях – дядо приклещил баба до печката.

– След всичко, наистина ли вярваш, че ще те оставя да си лягаш? О, Катрин.

Стовари юмрук в главата й и тя изпищя. После засили коляно в корема й, но този път тя само изстена и се свлече. Преди да осъзная какво върша, вече бях скочила към дядо, забила нокти в шията му.

Той се обърна и ме изгледа.

– Ти не се меси.

С едно вяло движение дланта му обхвана цялото ми лице и ме блъсна. Усетих как политам назад, как тила ми се удря в нещо твърдо. После ми причерня и повече нищо не усетих.