Осма глава
Когато се събудих, още беше тъмно. Отвън долиташе нощната ария на щурците, от хола – мощното хъркане на баба.
Не съвсем като на сън, нито като в живата реалност, казвам събудих, защото не знам как иначе да го обясня. Все още е едва един през нощта. Преживях цял ден от моето детство, а е минал малко повече от час.
Не се изненадах колко малко помнех от тоя ден. Че татко отиде за мама в петък и се върна да ме вземе чак в неделя, сам. Че мама имала кръвоизлив и съществувала опасност да загуби плода, който по-късно така или иначе загуби, заедно с живота си. Че с дядо играхме коран.
И, разбира се, побоят.
Това, което подслушах обаче беше нещо ново. Като филм, който си гледал за първи път на 6, за втори – на 26. Помниш само екшъна, докато сюжета чак сега го вдяваш.
Но аз не изгледах целия филм. Само сцената, която задава въпроси.
Значи баба е търсила някакъв метеорит. И нейният баща също. Защо пък? Вярно, бяха редки и с малко усилие и много маркетинг, можеш да им вземеш добри пари в Ибей. Ама да си отделиш живота за това? Трябва да е много, много ценен.
Дядо така и не ми разказа легендата за метеора. Помня, че след тая случка не му даваха да припари до мен и когато ходех на село, баба го държеше под ключ. Човекът така си и умря – седем месеца по-късно, сам в стаята, която миришеше на алкохол и люто дълго след като него го нямаше. Умря от мозъчен кръвоизлив. Вероятно мозъчен тумор. Със сигурност много от тях. Но на лекар така и не отиде. Някои в селото твърдяха, че си го заслужавал.
Грабнах телефона и набрах Киро.
– Ти си била жива! – извика в слушалката, дива шумотевица като от бар изригна заедно с гласа му. – Знаеш ли кое време е, Катенце!
– Очевидно не спиш.
– Кой ти спи? Ше спим, като открием начин да ни плащат за това. Ми ти що си будна. И що не ми вдигаше?
– Ох, мани. Станаха едни филми, утре ще ти разправям. За друго ти звъня. Взех хапчето.
– Какво викаш? Чакай, че не чувам. Да, хубавице, ще ти дам двойка, ама избърши си нослето, че не е прилично да се перчиш с конкуренцията. Кате, чакай че тука едни кифли ме занимават. Ще ти звънна след минутка, трай.
Звънна след минутка. Около него беше тихо.
– Кажи ся, кво викаше?
– Абе, Киро, нали каза, че вече с кока не се занимаваш?
– Така ли съм казал? Работата е проста, Катенце. За сто лева на ден няма да се фанем да бачкам, ма ако ги видя на земята, ше се наведа.
– А?
– Разпускам, бе Кате. Пък че некви ми бутат пари в ръцете, нема да ги върна.
– Браво бе, без мен на бар!
– Кой не си вдига телефона, не го канят на купона!
– Взех хапчето.
– О! – гласът му се промени. – И как беше?
– Странно… не знам. Бях аз на шест. Видях татко, но не и мама. Той отиде да я вземе, но не се върна и останах целия ден. Татко беше по-хубав, отколкото го помня. Със сигурност по-хубав от снимките. Видях и дядо. Още не съм го осмислила напълно… Връхлетяха ме толкова емоции от онзи ден, и хубави, и лоши…
– Чекай, чекай. Какво каза? Останала си целия ден?
– Да.
– Спомнила си си цял ден?
– Горе-долу.
– Хм. Тва не е нормално, Кате. Треа да говоря с професора.
– Какво… – той ми затвори. Тъпак. Извадих от шкафа Родословното дърво на дядо и го прелистих. Отново: за къщата, за неговите родители, за баба му и дядо му, за първия Куюмджиев, който намерил злато, заровено от турците, когато са бягали по време на войната. За вековния орех и за плодородната земя, от която изхранвали себе си и животните. Нищо за никакъв метеорит. Освен ако… така и не разбрах какво е станало с откъснатите страници. Какво ли е имало на тях?
Киро отново звънна.
– Що ми затвори бе?
– Говорих с професора, Катенце. – Киро подсмръкна в слушалката. – Каза, че иска да те види.
© Йордан Мендофилов Всички права запазени