17 септември 08:10

София, България 

някъде около НДК

Мия внимателно отряза две парчета от пухкавата, ароматна баницата, която току-що беше извадила от фурната и ги постави в пластмасова чиния за еднократна употреба. Котката, усетила миризмата на вкусна храна започна да се търка подкупнически в краката и и да мърка. 

Взе едно кисело мляко от хладилника, пакета с цигарите и запалката и излезе. Лора все още спеше. Нека да спи, днес нямаше да ходи на училище. Предстояха им трудни моменти. Последните месеци бяха кошмарни. След развода Лора, започна да прави припадъци. Последваха изследвания, специалисти, болници и преди няколко дни съобщиха лошата новина на Мия. Лора имаше много рядко, вродено заболяване. Вариант беше, единствено, лечение в чужбина, но бяха нужни пари. Фондът за лечение на деца в чужбина не финансираше такива лечения. Мия имаше малко пари, но сумата беше непосилна. А на бившия не можеше да се разчита. Очите и се напълниха със сълзи. Чувстваше се толкова самотна. След смъртта на родителите си, си нямаше никого, освен детето. И Братан. Единственият и приятел. Братан. Това е абсурдно. Братан беше клошар, как можеше да и помогне. Освен да я изслуша. Е, понякога и това е достатъчно. Просто да има кой да те изслуша. 

*****

17 септември 08:10

София, България 

Някъде около НДК 

Братан се беше свил в ъгъла между двете сгради. Нощите през Септември са студени и краката му се бяха сковали от студа. След малко слънцето щеше да напече и да стопли земята и въздуха. Само малко търпение, и можеше да напусне бърлогата си. Предстоеше му поредният безсмислен и безцелен ден, който щеше да премине в ровичкане по кофите. Понякога се чудеше, защо все още е жив. Защо не сложи край на тази мъка. Само вярата му, го възпираше. Знаеше, че самоубийството е голям грях. Може би Господ имаше планове за него. 

А не беше все така. 

Преди Братан имаше семейство, образование, говореше три езика. Беше сгоден за Елена. Толкова много я обичаше. И после всичко се срина. Спомни си с мъка за изневярата и. После дойдоха алкохола, наркотиците, пропадането.

И после улицата. Сега беше “чист”. Не пиеше, не доближаваше наркотици. Но улицата остана единственият му дом. И беше самотен. Хората бяха лоши. Само Мия. Единствената му приятелка. Идваше всеки ден, носеше му храна и цигари. Харесваше му да си говорят. Мия не се страхуваше и не се гнусеше от него. Стоеше, понякога с часове и си говореха за различни неща. И тя като него беше толкова самотна. Имаше си само Лора. Братан сбръчка вежди - Лора! Малкото русокосо ангелче, беше болно. Той усещаше, че нещата са сериозни. Горката Мия, виждаше я как страда. 

Дочу стъпките и. Вече разпознаваше кой идва само по стъпките.

 - Здравей Брат. Как си? Студено ли ти беше снощи? 

 - Хей, Мия - лицето му грейна в усмивка. - Как си? 

 - Виж донесла съм ти баница и мляко - тя му подаде пластмасовата чинийка с все още пареща домашна баница и кофичка кисело мляко. 

  - Сядай - Братан и побутна пластмасовата кофа от боя, която използваше за стол и се надхвърли лакомо върху баницата с мръсните си ръце. 

Мия седна и запали цигара. Вгледа се в очите му. Скрити зад рунтава, спластена коса, очите бяха единственото чисто нещо в приятеля и. Искрени, сини, честни и добри очи. Като портал към една добра и необятна душа. 

Всъщност той беше красив. Ако се изкъпе, избръсне и постриже, ако се облече с хубави дрехи, може би щеше да изглежда добре. Беше добър и образован човек, какво ли е преживял за да стигне до тук? Мия се беше опитала да разбере, но той не обичаше да говори за себе си. Предпочиташе да я слуша. 

Братан нагъваше лакомо, по брадата му оставаха мазни следи от баница и сирене. Усети че тя го изучава и му стана неудобно. Нагълта последното парче, без много да го дъвче, изтри брадата си с опакото на ръкава на мръсното изпокъсано палто, извади един недопушен фас и запали. 

-Е, казвай ! - вгледа се в русолявото и слабо лице, обсипано с лунички, тънките и устни, малкото носле, харесваше я. 

- Как е Лора? 

Въпросът му сякаш я стресна и я върна отнякъде. 

- Стига си се мъчил с този фас, вземи си цигара ! - каза тя и му подхвърли пакета Карелия. 

Той го улови ловко и изтръска внимателно две цигари, за да не бърка в кутията с мръсните си ръце. Мия видя това и се усмихна неволно. 

- Кажи ми за Лора, направихте ли изследвания? 

И тя му разказа. Изля душата си. За болестта, за парите, за самотата, за страховете си, за всичко. И плака. 

После телефона и звънна, Лора се беше събудила. 

Мия стана рязко, избърса сълзите си, изпъна решително рамене и тръгна. 

- До утре, Брат, пази се ! - каза му през рамо. - И изхвърли чинията и кофичката в контейнера, моля те! - само заради нея,той беше единствения клошар в света, който изхвърляше отпадъците си разделно.

- До утре, Мия - едва се чу да отвръща. Очите му бяха пълни със сълзи. Треперещата му ръка стисна дървеният кръст на медальона който винаги носеше под дрехите. 

"Ето за това съм жив, - помисли си Братан - това е моята мисия, трябва да и помогна, знам че ще и помогна. Не зная как, но ще го направя. Господ ще ми посочи пътя". 

После се приготви за поредната обиколка по сивите и враждебни улици на София. 

*****

Следва...