Архангелов етюд в проза
Всички знаем, че сме смъртни до доказване на противното, но е толкова трудно да приемем, че смъртта може би вече ни е поканила за последен валс. Готови ли сме за него? Едва ли. Всеки инстинктивно отхвърля подобна мисъл, защото допусне ли я, то ефектът от нея ще се окаже по-силен от отрова. Вятърът и облаците са носители на странно усещане. Усещане, което сякаш не е от този свят. Наблюдавали ли сте облаци, движени от вятър, забравяйки за всичко останало...? Вперили поглед в тях и оставили ги да пълзят по контура на душата. Те сякаш ви увличат в магично движение и ви повеждат към нещо, което смътно долавяте, че е било в някакво ПРЕДИ. ПРЕДИ, но преди всяко преди. Облаците тутакси ви превръщат в магьосник. Те рушат връзките ви с този свят и значат свобода. Свобода, от която отчаяно се нуждаете, защото е на дъното на набраздените ви вени. Повярвайте ми - в тези вени също има облаци - онези - затворниците на тялото ви, излежаващи тежка присъда. Тези облаци искат да полетят, но са само заключеници в мрачни коридори и ранното слънце ги удушава като вълк в килиите им.
Смъртта на облаците! -
Добро заглавие на стихосбирка, но няма ли кой да им даде преди това амнистия?
Амнистия за облаците!
Аз винаги бих им я дал, защото меките им тела галят душата ми, пъплейки в кръвоносните ми съдове.
Облаците - не са ли те връзката между сърце и душа?!
Когато равнината е покрита с тях и те са легнали легнали ниско в тревите, сънувам живота. Животът на несбъднатото! Провирам се през кълбестите им тела, а слънцето е стигнало встрани от моята надежда. Студеното ребро на изгрева ме извежда през толкова прекършени врати и в този смътен миг долавям, че оставям сянката си за наследница.
Не се ли отчаяхте от толкова много залези от хора?! Един случаен поглед в мрачни катакомби...! Безкраен вик в могъщи коридори. И хълмовете с гъсти вежди, обграждащи отвсякъде. Покрита с бръчки равнина мълчи ръката, покрита с упорити линии, които свършват никъде...
И времето - най-шеметна камбана! -
На черен фон прииждат светлините. И яркостта ги прави уязвими за звуците недоловими.
Ах, облаците - тези ледени грамади, осъдени от ветровете на изгнание!
Отеква синьото небе, забулено от дълго разстояние.
И търсиш път да се прелееш през пламъка на гаснещата свещ... зад теб остава всичко преживяно - с втренчен и самотен силует!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Младен Мисана Всички права запазени
