vega666 (Младен Мисана)
1541 14271
3.11.2018 г., 23:36 ч.  

Архангелов етюд в проза 

  Проза » Други
1414 12 8
2 мин за четене

           Всички знаем, че сме смъртни до доказване на противното, но е толкова трудно да приемем, че смъртта може би вече ни е поканила за последен валс. Готови ли сме за него? Едва ли. Всеки инстинктивно отхвърля подобна мисъл, защото допусне ли я, то ефектът от нея ще се окаже по-силен от отрова. Вятърът и облаците са носители на странно усещане. Усещане, което сякаш не е от този свят. Наблюдавали ли сте облаци, движени от вятър, забравяйки за всичко останало...?  Вперили поглед в тях и оставили ги да пълзят по контура на душата. Те сякаш ви увличат в магично движение и ви повеждат към нещо, което смътно долавяте, че е било в някакво ПРЕДИ. ПРЕДИ, но преди всяко преди. Облаците тутакси ви превръщат в магьосник. Те рушат връзките ви с този свят и значат свобода. Свобода, от която отчаяно се нуждаете, защото е на дъното на набраздените ви вени. Повярвайте ми - в тези вени също има облаци - онези - затворниците на тялото ви, излежаващи тежка присъда. Тези облаци искат да полетят, но са само заключеници в мрачни коридори и ранното слънце ги удушава като вълк в килиите им.

 

Смъртта на облаците! -

 

Добро заглавие на стихосбирка, но няма ли кой да им даде преди това амнистия?

 

Амнистия за облаците!

 

Аз винаги бих им я дал, защото меките им тела галят душата ми, пъплейки в кръвоносните ми съдове.

 

Облаците - не са ли те връзката между сърце и душа?!

 

Когато равнината е покрита с тях и те са легнали легнали ниско в тревите, сънувам живота. Животът на несбъднатото! Провирам се през кълбестите им тела, а слънцето е стигнало встрани от моята надежда. Студеното ребро на изгрева ме извежда през толкова прекършени врати и в този смътен миг долавям, че оставям сянката си за наследница.

 

Не се ли отчаяхте от толкова много залези от хора?! Един случаен поглед в мрачни катакомби...! Безкраен вик в могъщи коридори. И хълмовете с гъсти вежди, обграждащи отвсякъде. Покрита с бръчки равнина мълчи ръката, покрита с упорити линии, които свършват никъде...

 

И времето - най-шеметна камбана! -

 

На черен фон прииждат светлините. И яркостта ги прави уязвими за звуците недоловими.

 

Ах, облаците - тези ледени грамади, осъдени от ветровете на изгнание!

 

Отеква синьото небе, забулено от дълго разстояние.

 

И търсиш път да се прелееш през пламъка на гаснещата свещ... зад теб остава всичко преживяно - с втренчен и самотен силует!

© Младен Мисана Всички права запазени

Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • С Влади!
  • Объркал си се, творецо - този етюд е поезия!
    Мислеща и чувстваща поезия. Жива, дишаща...наблюдателна и мъдра:
    "Облаците - не са ли те връзката между сърце и душа?!"
    не знам защо, но след такива сентенции ти вярвам, как ти вярвам само!
    Не оставяш сянката си за наследница, а думи и размисли, новаторство и счупени рамки....
    Ако се вгледа човек в сянката ти, тя е зелена на бели патенца и тук таме някое крокодилче, по нея пълзят калинки и си говорят с атомите,
    които целуват заря.
    Как да го кажа иначе ? - просто ти се възхищавам!
  • Да различно мислене.Къде ходиш ? Къде минаваш ? Да ,но има надежда за живота! Смъртта! Всички, ние сме тръгнали към нея! Ти уважаеми, трябва да ни убедиш да не се страхуваме !
  • Силна творба!Поздравления, Младене!
  • Какво бих могъл да кажа тук, освен да остана безмълвен пред невероятната способност на автора да пише в прозаична форма с такъв темперамент и силен нюанс на чувствата, присъщи на най-възвишена поезия!
    Не я ли чувате в края на творбата:

    "Ах, облаците - тези ледени грамади, осъдени от ветровете на изгнание!
    Отеква синьото небе, забулено от дълго разстояние.
    И търсиш път да се прелееш през пламъка на гаснещата свещ... зад теб остава всичко преживяно - с втренчен и самотен силует!"

    За мен това е един прекрасен и чувствен финал на неповторима поема! Поздравявам те и ти стискам силно ръката, Приятелю!
  • Опоетизирането на смъртта е форма на разходка сред дебрите на загадката...
    И все пак нещо остава да ни зове да преминем отвъд земните ни мисли!
    Размишленията за живота и смъртта е висша категория на полет между минало,настояще и бъдеще.Етюдите за смъртта ни срещат с магическата неизбежност на онова, което ни прави свободни!
  • „Вятърът и облаците са носители на странно усещане. Усещане, което сякаш не е от този свят.“ „Облаците - не са ли те връзката между сърце и душа?!“ „Те рушат връзките ви с този свят и значат свобода.“ И аз обожавам да гледам облаците! Тук има твои стихотворения, вътре в текста. Красота.
    Заглавията на стихосбирки са чудесни и много ще се радвам да ги видя в книжарниците. Съвсем сериозно говоря. Не мога да чакам повече. Прекрасно ще е да разгърна книга с твои стихотворения. Или няколко книги. Искам всичките ти текстове да ги имам при себе си! Ако някой ме е запалил да чета поезия, то това е Младен Мисана. Прегръдки!
  • Проза преплетена в стихове, като спирала на мисълта от вътре - навън , душа и сърце - кръвоносни съдове - кръв - живителна сила - ум - кост и- обратно. Изграждане и разпад на човека в човека и извън него. Аз така го почувствах, така си го обясних. А облаците - да, те са пухкавите магични ваятели. Нямат нужда от амнистия - просто от ново възраждане в място без врати и прозорци. Поздравление, Младен! Творбата ти е един различен поглед , толкова реален и толкова невидим.
Предложения
: ??:??