Александър стоеше в средата на ателието си, а някогашните му живописни платна бяха покрити с дебел слой прах. Бомбите бяха оставили своя отпечатък не само върху китната София, но и върху душата му. Хаосът и отчаянието навън се проявиха и в него и заплашваха да угасят творческия огън, който някога тъй силно гореше в гърдите му.
С тежка въздишка Александър прокара ръка през прошарената си кестенява коса, а в уморените му очи се четеше тежката участ на всемира. Досега винаги бе намирал утеха в изкуството си, като убежище сред бурята, но сега дори това то се чувстваше прекършено. Каква бе ползата от картините в този свят на разрухата?
Почукване на вратата го изкара от мислите му. Той я отвори и видя най-добрия си приятел Димитър, който бавно палеше цигара. Очите на Димитър носеха призрачния вид на човек, който бе видял твърде много, но в тях имаше искрица надежда, която все още не бе угаснала.
- Александър, приятелю, не трябва да позволяваме на тия бомби да убият духа ни. - каза Димитър, а гласът му бе изпълнен със смесица от скръб и непримирение.
- Нашето изкуство, нашата съпротива, се състои в това да продължим да творим дори пред лицето на смъртта."
Устните на Александър се изкривиха в уморена усмивка.
- Но какво може да направи изкуството в свят като този?
Тогава очите на Димитър блеснаха:
- Изкуството? То може да лекува, приятелю. То може да говори, дори когато думите се изчерпват. То може да ни напомни за нашата човечност, дори когато всичко около нас сякаш е изгубило смисъл.
- Прав си. Може да сме заобиколени от руини, но пак можем да създадем красота от пепелта.
Заедно избутаха настрани отломките и започнаха да възстановяват реда в ателието. Сред хаоса те намериха утеха. И там, сред руините, нови цветни щрихи започнаха да танцуват върху платната им, вдъхвайки отново живот на разрушения град. Александър изливаше душата си върху платното, а движенията на четката танцуваха с жизненост. Светът около него се срина, но изкуството му остана цяло, фар на надежда сред хаоса.
Но тъкмо когато в сърцето на София искрата живот бе пламнала отново, тя внезапно бе заглушена от пронизителния вой на сирените. Този звук беше станал твърде познат, смразяващият сигнал за безмилостната стихия, която бе обхванала града за твърде дълго време. Гражданите, изтощени от постоянната заплаха, която надвисваше над живота им, сега отново се оказаха в плен на страха.
Плачевният звук на сирените прониза въздуха, по оживените улици настъпи паника. Купувачите захвърлиха чантите си и побегнаха да дирят спасение, детските викове се смесиха с воят на сирените. Градът, някога оживен от шума на ежедневието, сега отново се бе превърнал в поле от пепел.
След няколко мига първите експлозии разтърсиха земята, разнасяйки ударни вълни из градския пейзаж. Прозорците изтрещяха, а алармите на колите засвириха в отговор на нападението. Димът се издигаше в небето, оцветявайки някогашното синьо платно с нюанси на сивото. Бомбардировките бяха започнали отново и София се тресеше под тежестта на всеки удар.
Изведнъж бомба се разби в любимото му ателие, разрушавайки крехкото убежище, което бе създал. Взривът го поглълна, а тялото му се изкриви от болка, докато пламъците превземаха кожата му.
- "София..." - изтръпна той, а гласът му беше само шепот. "Прости ми..."
Картините му, делото на живота му, бяха погълнати от ада, превърнати в пепел. Ярките цветове и прочувствените щрихи, на които бе посветил съществуването си, сега бяха изгубени в опустошението. Сълзите се смесваха с изгарящата болка, докато тялото му, разбито и на ръба на забравата, се опитваше да се съхрани. Ръцете му, някога сръчни, сега трепереха слабо, търсейки утеха, която никога нямаше да намерят. От устните му се изтръгна рядък дъх, когато сърцето му, натежало от загуба и копнеж, се предаде на смъртта.
Бомбардировките отнеха не само сгради и животи; те откраднаха и част от човешката душа. Душата на мирните хора, които не желаеха лошо никому. Душата на един град, който бе символ на красотата. Душата на една страна, която се бореше за своето. Душата на България.
© Людмил Йоцов Всички права запазени